Шоколадово докосване

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

– Гийомет – каза Дом на своята maitresse de salle, чийто перфектен английски беше една от причините да я вземе на работа. Двамата бяха сами на долния етаж и подреждаха витрините преди началото на работния ден. – Какво означава бюфул? – нещо такова. Нелогичният начин, по който английският натъртваше някои срички и преглъщаше другите, му създаваше затруднения да ги долови правилно. Особено когато бяха прошепнати до кожата му.

Гийомет се съсредоточи за момент.

– Бютифул? – каза тя накрая. После отвори една от техните англоезични брошури и му посочи описанието на неговия салон. О, Доминик знаеше тази дума. Ама че странно произношение имаше този език.

– Beau[34] – каза Гийомет и наклони глава. – Всъщност е нещо повече от хубав. На английски красив има по-дълбок смисъл.

Кожата му си спомни докосването на ръцете ѝ, меката копринена милувка. За разлика от сладкарите на горния етаж Гийомет беше прекалено изискана и възпитана, за да му се присмее, но тя се зае да подрежда опаковките и витрините с необичайно усърдие, като от време на време го поглеждаше крадешком. Лицето ѝ се изчерви леко под дискретния грим, което подсказваше, че тя има доста точна представа в какъв контекст Доминик беше чул тази дума.

Той самият също се изчерви и се затича нагоре по стълбите.

– Ти ме използваш за романтично увлечение с французин, което можеш да опишеш в твоя пътеписен дневник, пали? – попита Дом същата вечер, докато се разхождаха.

Джейми беше дошла късно следобед, когато той вече се канеше да остави салона във вещите ръце на своя първи заместник. Той седна при нея, докато тя изяде най-новия му специалитет, тарталета, тънейки в еротична наслада с всяка хапка, която изчезваше между устните ѝ. После двамата тръгнаха покрай Площада на републиката нагоре по канала Сен Мартен. Доминик харесваше този квартал на границата между спокойствието на заможната класа и енергичните протести и многообразието. Той обичаше железните мостове и тъмните води, баровете на самия бряг на Сена, уличното оживление. Сгради от деветнайсети век се издигаха от двете страни на канала, построени навремето за работниците, а сега населявани от хора като него, които бяха успели да се сдобият с апартамент точно преди цените да се опрат в стратосферата. Дом често си мислеше, че двамата с района споделят някои общи черти, бяха създадени за тежък труд, а сега разкриваха красотата си на всички, които ги бяха подценявали.

Романтично увлечение беше висота, към която Доминик се стремеше в началото и би трябвало да го удовлетворява напълно. Но както при повечето негови амбиции, част от него вече се стремеше към по-големи и по-добри неща. А друга част посягаше да го удари през ръката, задето се пресягаше към тях. Само че Дом до неотдавна не се трогваше от удари през ръцете. Дори от самия себе си.

Джейми го погледна подразнено.

– Това се казва агресивна настойчивост, а?

Дом се опита да скрие самодоволството си. Щом тя забелязваше това едва сега, значи той се беше прикривал много добре. Джейми завъртя очи, като видя изражението му, но устните ѝ се извиха в усмивка. Тя погледна отново кафявочерната вода на канала. Двамата се облегнаха на перилата на един от по-ниските мостове, под шумолящия заслон на раззеленилите се дървета от двете страни на канала.

– Аз съм тук от три месеца, Доминик. Не съм тръгнала на лов за сувенири.

Три месеца? Тя се беше появила в живота му едва преди две седмици.

– Чии шоколадови бонбони си яла досега? – ревниво попита той. След всичките шоколадови бонбони, които направих за теб, беше казал Силвен. Силвен дори нямаше свой салон. Ако я хранеше със своите шоколадови бонбони, значи беше на някое тайно място.

– Харесвам "Ла Мезон де Сорсиер" – каза Джейми.

Това беше шоколатерията на Магали, годеницата на Филип, и нейните лели. Там приготвяха горещ шоколад и фигурки на вещици от тъмен шоколад и се преструваха, че омагьосват минувачите, което понякога вероятно изглеждаше смущаващо. Доминик недоумяваше защо горещият шоколад на Магали го изкушаваше толкова неудържимо, след като той беше човекът, който приготвяше най-добрия горещ шоколад в Париж.

Да, Дом можеше да си представи Джейми там, да попива атмосферата на вещерската магия със същата концентрация, с която вкусваше неговата. Да пие тяхното вълшебно какао. Да отхапва от техните шоколадови вещици. По дяволите, сега той ревнуваше от двойка шейсетгодишни лесбийки и тяхната племенница. Той погледна крадешком Джейми.

– Ти не харесваш жени, нали?

– Какво?

– Просто питам!

– Мили боже! – в гласа ѝ прозвуча примирение, предпазливост или умора. – Ти май си излизал главно с амбисексуални гимнастички, а?

Ами донякъде да. Доминик се замисли за момент за дължината на канала, за малките мостове, които се нижеха под светлината на старите улични лампи, толкова по-очарователни от масивните конструкции над величествената Сена.

– Всъщност аз не излизах с тях – той се постара да прозвучи неутрално.

Джейми стисна металния парапет. Но не го погледна с недоумение. Всъщност изобщо не го погледна. Стоеше надвесена над канала, съзерцаваше почти черната вода и преглъщаше информацията.

– Това е почти цветът на очите ти – каза тя накрая с някак сух, насмешлив тон.

Доминик погледна неподвижните дълбоки води. На най-отдалечения мост някой имитираше сцена от филма "Невероятната съдба на Амели Пулен"[35] и хвърляше камъчета в тръпнещата вода. Дом също потръпна.

– Не разбирам какво получаваш ти от това – каза неочаквано Джейми и той вдигна глава, за да срещне погледа ѝ.

– Получавам от кое? – може би нещо се губеше в превода.

Тя размаха ръка между себе си и него.

– Теб – каза той, без да разбира, и осъзна, че повтаряше нейните реплики от снощи.

Веждите ѝ се сключиха. Главата ѝ остана наведена и извърната от него, но очите ѝ пробягаха по тялото му. Джейми понечи да заговори, затвори уста, после я отвори отново.

– Това е абсурдно.

Ръцете му го сърбяха да прегърнат слабичките рамене, да я погали дори тук, на обществено място, с докосването си да предяви своето право над всяка извивка на тялото ѝ.

– Защо да е абсурдно?

Тя премълчаваше нещо, изражението ѝ беше строго и объркано. Тя не събираше смелост да му признае нещо. Дом разпознаваше знаците по-добре от всеки друг.

– Защо не с брюнетката? – попита безцеремонно Джейми, несъмнено за отвличане на вниманието. Тя стисна пълните си устни. – Защото вече си я имал?

Доминик се скова. Това беше вярно. И сексът беше хубав. Груб и див, онзи вид секс, който не предполагаше близост. Мисълта, че Джейми си го представяше по този начин

– Че си представяше нея, използвана по същия начин, – го преряза болезнено. Мамка му, имаше ли нещо достойно под лустрото на шоколадовите бонбони и сладкишите, с които я хранеше, с което би могъл да я заслужи?

Прииска му се да можеше да се занули, да изтрие цялото си минало до момента, когато я беше срещнал, така както изтриваше дъската в офиса в началото на новата седмица. Доминик полагаше неимоверни усилия да бъде различен с нея, да не е мъжът, който е бил досега. А тя дори не подозираше това. За нея той си оставаше гаден груб използвач. Той погледна ръцете си, стиснали перилото, за да потърси следите от студената кървава работа.

Не. Какаовото масло заглаждаше всичко. Сутринта, когато той се беше събудил след една седмица чиракуване в шоколатерията, откривайки колко меки бяха станали ръцете му, тази сутрин беше определила посоката на неговата бъдеща кариера. Но колкото и да ги топеше в шоколад, белезите оставаха незаличими. И Доминик преднамерено запази мазолите по дланите си. В случай че му потрябваха.

– Аз искам само теб – каза той тихо. – Извинявай – подразни се, като се чу да се извинява, задето я искаше. Не можеше ли да ѝ направи някакъв комплимент?

Джейми се стресна така, сякаш той беше плиснал студена вода в лицето ѝ.

– Ти извини ли се?

Той кимна, съжалявайки горчиво за това.

– Защо? – тя потърси отговора по лицето му и Дом се помъчи да надене отново джентълменската маска. Той беше допуснал грешка. Тя беше забелязала нещо. Сега се опитваше да проникне зад маската. – Защо се извиняваш? – настоя Джейми, като го гледаше изпитателно.

Малоумен глупак, сам се беше издънил. Какъв смисъл имаше да се опитва да я убеди да се остави в ръцете му, ако щеше да признае истината още при първия най-обикновен разпит?

Неговата по-добра половина беше видяла възможност да я предупреди. По-добрата половина? Кого заблуждаваше той? Немощните десет процента от него, в най-добрия случай. Той потърси спасение в доминиращите егоистични деветдесет процента.

– Защото не знам как да го изразя с думи. Ти ме попита какво получавам. Теб. Само това искам.

Само това. Плюс луната и звездите като гарнитура. Как можа да изтърси такава глупост.

– Защо? – попита учудено Джейми.

Доминик вдигна рамене като малко момче, опитвайки се да насочи разговора към по-безопасна територия.

– Все още не си ми позволила да преброя всичките ти лунички.

Тя имаше смущаващо проницателен поглед, когато не тънеше в романтично замайване. Това не вещаеше нищо добро в случай на сериозна връзка.

– А след като ги преброиш, ще бъдеш готов да продължиш напред?

Сърцето му заблъска силно, отново му прилоша. Доминик се надвеси над канала, стиснал перилата, загледан в кафявата вода.

– Искаш да те оставя на мира ли? – по дяволите, защо ѝ задаваше този въпрос? Тя можеше да каже "да".

– Виж, ще те разбера, ако искаш да сложим край – каза тя бавно и неохотно.

Ръцете му се свиха в юмруци.

– Защо? Защото ти самата искаш това?

Тя го измери с онзи недоумяващ поглед.

– Не. Защото аз получавам всичко в тази история.

Дом зяпна от слисване. Може би неговата роля на добър мъж беше прекалено убедителна. Доминик я погледна крадешком. Ако ѝ кажеше колко далеч беше от истината, дали щеше да разбие илюзиите ѝ?

– Ти получаваш само мен, както сам каза – ъгълчетата на устата ѝ се извиха тъжно надолу. – Каквото остана от мен.

Тя звучеше като собствения му вътрешен глас. Сякаш сама по себе си тя не представляваше нищо. Но неговият вътрешен глас беше оправдан. Доминик се помъчи да се усмихне.

– Точно това ми харесва. Ти.

Тя го изгледа с озадачено неудовлетворение.

– Не че това е най-важното нещо на света, естествено, но онази брюнетка изобщо не може да се мери с твоята красота.

Тя го намираше за красив? Глупава доволна усмивка разцъфтя на лицето му и Дом се изчерви. Нищо чудно, че персоналът не спираше да си прави шеги с него. Той се излагаше.

Красив. Доминик напъха ръце в задните джобове на дънките си, за да не развалят впечатлението с недодялания си вид.

– Аз те харесвам – повтори той. Това вече трябваше да е очевидно. Сигурно не беше нужно да разкрие цялата си мръсна душа и да я простре в краката ѝ, за да го докаже?

– Защо? – попита тя отново.

Доминик я погледна, луничките и изпъкналите кости, и цунамито от сексуална възбуда и топлина го завладя отново. Той започваше да свиква със своята безпомощност пред тези вълни.

– Всеки път, като те погледна, искам да те оближа цялата – прошепна той.

Джейми се изчерви по всички открити части от тялото си и Дом неволно погледна нагоре по улицата към своя апартамент. Тя не знаеше колко близо беше жилището му и той не можеше да реши дали да ѝ каже. Ами ако я допуснеше още по-дълбоко в себе си и тя не харесаше каквото видеше там? Но ако я заведеше там преди залез слънце, дори тя не можеше да го накара да изключи лъчите му, за да се скрие. И Дом щеше да види докъде се изчервява.

Той измъкна ръка от джоба на дънките и хвана нейната върху перилото, почти забравил за белезите.

– И така, по какъв начин ме използваш?

– Не започвай пак – харесваше му нейното раздразнение. Той никога не беше стигал до такъв етап в отношенията, когато жената можеше да завърти очи присмехулно и в същото време да му позволи да държи ръката ѝ. Дом се запита дали тя можеше да завърти очи и въпреки това да му позволи да я люби.

– Омъжена си. Това ли е? – о, боже, това щеше да е най-ужасното нещо, което му бяха причинявали някога.

– Не, не съм омъжена. Ти излизал ли си някога с някоя разумна, морална жена?

Той ѝ хвърли печален поглед и реши да не изтъква очевидното за своята сексуална история.

– В момента излизам с такава жена, доколкото разбирам – каза с надежда той.

Нейната усмивка изгря като слънце, което се издигаше над планета, която никога не беше виждала изгрев. Какво толкова беше казал? Във всеки случай то я накара да се доближи до него, да го улови под ръка и Дом моментално я прегърна.

– Е, кажи ми, по какъв начин ме използваш? – попита недоумяващо той.

– Ами за... – тя издиша рязко. Но не се отдръпна. Това му харесваше, харесваше му как Джейми не се дърпа.

– Трябва да ти кажа, че това е много по-приятно изживяване, отколкото си мислиш – продължавай да ме използваш. Мога да остана така завинаги.

Сърцето му се сви болезнено само при мисълта че би могъл да я задържи завинаги. Изплува споменът за сковаващия ужас и безтегловност, когато Доминик осъзна, че майка му си беше отишла. Пропадането в онази безтегловност беше продължило безкрайно дълго, най-малко през цялата следваща учебна година. И повече. Години наред той се будеше от онзи болезнен сърдечен спазъм, от който му прилошаваше.

Джейми облегна глава на гърдите му. Явно не му се удаваше да я придумва и убеждава. Затова Доминик изтласка тревогите на сърцето си в онова тъмно изоставено място, където ги беше прокудил, и се облегна леко на нея, опирайки гърба ѝ в парапета на моста. Джейми вдигна глава, усетила напора на тежестта му, или по-скоро намека за нея. Извивката на устните ѝ веднага омекна. О, да, как обичаше той тази мека извивка веднага щом я погледнеше по определен начин. Доминик наведе глава и я целуна по устните, без да бърза, потъвайки във вечността. Тя измърка тихо и пъхна ръце под якето му, за да ги прокара нагоре по гърба му. Той захапа призивно устните ѝ и прошепна съвсем тихо, съвсем нетипично за неговата агресивна настойчивост.

– Кажи ми, Джейми. Но какъв начин ме използваш?

Тя дръпна главата си назад, за да го погледне ядосано, а той я сграбчи, изплашен от ъгъла, под който се беше надвесила над водата.

– Както... както растението използва слънцето, разбираш ли? Или... или както сюнгерът използва водата. Сега доволен ли си? Винаги ли се вкопчваш така?

Той постоянно разочароваше хората. Но ръцете му стиснаха дупето ѝ в многозначително послание. Не и нея. Не, нея няма да я изпусна, и ти няма да ме придумаш, каза неговият ненаситен демон на по-добрата му половина. На неговите по-добри десет процента.

– Слънцето – думата сякаш измести необходимостта му от кислород. Дом забрави да диша нормално. Слънцето? Тя го използваше като слънцето? Той беше слънцето. Той.

Устата ѝ потрепери.

– Слънцето и водата не получават почти нищо в замяна.

Оставаше му само да гледа. Джейми току-що му каза, че за нея той е слънцето, и смяташе, че той не получава нищо в замяна? Какво бъркаше, по дяволите? Тя не забелязваше ли как се размекваше той под ръцете ѝ? Дали не трябваше да ѝ носи цветя или нещо друго? Подаръци? Или може би бижута?

Доминик не можеше да си я представи с бижута. Джейми не носеше дори часовник. Сякаш нейните чисти класически черти трябваше да останат необременени от нищо друго, освен от вълшебния прашец на луничките. Както и да е, в понеделник Дом имаше почивен ден, така че можеше да я заведе на "Фобур Сент Оноре"[36] и да види дали нещо на лъскавите витрини няма да събуди блясък в очите ѝ.

– Аналогията със слънцето е напълно достатъчна – каза той някак сковано. Не че искаше да я отхвърли. Метафората със слънцето премина през него като топла вълна, изцели всички стари рани и белези. – Как е възможно да мислиш, че аз не получавам нищо? – всеки път, когато я докосваше, той трябваше да се сдържа да не я стисне така, сякаш тя беше сюнгерът, от който той, умиращият от жажда, можеше да изсмуче последната капка вода.

Джейми се дръпна от него. Прииска му се да ѝ попречи, да надделее, защото една част от него винаги знаеше, че може да се наложи със сила, но Дом отново успя да напомни на своите инстинкти как постъпват порядъчните мъже и я пусна. Тя отстъпи крачка встрани, напъха ръцете си в широките ръкави на лекия свободен пуловер. После обърна гръб на водата, която беше оприличила на цвета на очите му, но не го погледна в лицето. Джейми се подпря на перилото и се загледа към моста в другия край на канала, към групата хора, които излязоха от бара наблизо, в пластмасовите чаши с бира, в бавно сгъстяващия се здрач и светлинките на уличните лампи.

– Аз не мога да ти предложа нищо в момента – каза тя.

Дом се засмя. Какво повече трябваше да му предлага, след като го караше да се чувства толкова щастлив? Какво беше това според нея? Нищо?

– За какво говориш?

– За моята стойност – нещата, които умея да правя, аз не мога да ги правя сега. Не искам да ги правя. Може повече никога да не ги правя. А това, това е единственото добро в мен. Без него... оставам само аз.

Той смръщи вежди.

– Вижда ми се добро място, за да започна отначало. С теб и само с теб. Да знаеш колко бих искал да започна от такава изходна точка.

Очите ѝ се разшириха. Тя го погледна така, сякаш се канеше да се върне в прегръдките му, по носле наведе глава и избра по-лошия вариант.

– Аз имам пари – каза рязко, сякаш изстреля това признание от себе си. – Ако... потрябват. Имам.

Доминик я изгледа потресен, предаден, сякаш тя беше забила нож в гърба му след трийсетте други сенатори. Тя имаше пари? И смяташе, че това го интересува? Нима смяташе, че това може да го интересува? Тя за какъв го мислеше? За някакъв меркантилен негодник? А не за момчето, което си беше пробивало път с юмруци и кръв, докато се изкачи на върха и извоюва собственото си кралство?

Тя имаше пари. Тя беше някаква привилегирована принцеса. По дяволите. И какво правеше тук? Пълзеше в прахоляка? Играеше си на лейди Чатърли? Така ли го използваше? Слънцето не може да се купи с пари. Ръката му хвана здраво перилото, което се впи в коравата му длан.

– Защо смяташ, че това ме интересува, мамка му? – попита той с нисък и яростен глас, който Джейми не беше чувала досега.

В очите ѝ припламна страх и тя трепна като човек, който знаеше, че допуска грешка, още преди да я е направил.

– Защо се отдръпна от мен? Да не мислиш, че ще те ударя, ако съм ядосан?

Сега тя премигна, объркана.

– Ка...?

– Майната ти – каза той, непоносимо огорчен. Дом беше разголил душата си пред нея. Беше се опитал да застеле с кадифе калните локви. Съвсем скоро щеше да ѝ признае, че чете поезия. Щеше да легне по корем на леглото до нея и да ѝ чете стихотворенията, които му напомняха за нея – Va te faire foutre[37].

Той се обърна и се отдалечи.