Шоколадово докосване

СЕДМА ГЛАВА

Дом застина в паника. Той се смути, когато видя жената до касата, но после непознатата извади айпада си и всичко отиде по дяволите. До този момент тя нито веднъж не беше обръщала внимание на нещо друго в неговия салон освен на самия него. На най-доброто, което той можеше да даде на света. Вярно, че го предлагаше по сто евро на килограм. Но всяко нещо си имаше цена.

Той се ядоса на Гийомет. Ако знаеше какво го очаква тук, можеше да си остане горе и да накара брюнетката да се качи при него, да се оправи с нея там, където неговата малка луничава фея не можеше да го види.

Всяка извивка в тялото на брюнетката говореше недвусмислено, че тя отправя покана за секс, което определено беше ласкателно и дори малко възбуждащо, щом преживяването последния път ѝ беше харесало. Но той дори не можеше да си спомни името ѝ и... щеше да загуби своята редовна клиентка заради нея. Ако непознатата се беше понесла плахо към стръвта, която той полюшваше на кукичката, появяването на тази свирепа акула щеше да я прогони от неговите води.

С периферното си зрение Дом видя как непознатата подпря глава на ръката си и докосна екрана на айпада. Днес тя не носеше качулка. Ако се доближеше повече, можеше да види най-после каква беше косата ѝ. Дали цялата беше в онзи червеникавокарамелен цвят?

– Доминик – измърка брюнетката, очевидно убедена, че магията на гласа ѝ беше способна да се увие около него и да го притегли право към нея.

И сигурно вече го беше правила. Дом беше ненадминат в бързия див секс, който не предполагаше гушкане след това. Нещо повече, той притежаваше специален талант за този вид секс.

На своята маса непознатата извади от чантата си шал и покри главата си с него, в стила на Одри Хепбърн. Това беше някак романтично и сладко, защото в лицето тя изобщо не приличаше на Одри Хепбърн. Може би малко в скулите.

Гадост, не, това не беше сладко. Тя беше дошла днес готова да се разголи малко пред него и сега отново се скриваше, а той дори не бе успял да види косата ѝ.

– Как си? – попита той брюнетката хладно, опитвайки се да се покаже недостъпен, без да оставя в случайния наблюдател впечатлението, че е груб, жесток и асоциален тип, който прави секс с жени, чиито имена не може да запомни и после се държи с тях лошо. Всичко друго можеше да е вярно, но той не се държеше с тях лошо. Тази жена го беше преследвала, беше осъществила малката си фантазия и няколко месеца по-късно явно отново бе започнала да си фантазира.

Брюнетката го удостои с малка интимна усмивка.

– Мислех си за теб.

По дяволите! Тя беше агресивна по свой превзет начин и тъй като изобщо не я беше грижа за него и явно не се отличаваше с деликатна емоционалност, нямаше да е никак лесно да се отърве от нея.

Не и без да създаде у случайния наблюдател твърдото впечатление, че използва жените, след което ги отхвърля безсърдечно. Дом правеше това, но в своя защита, защото те също бяха безсърдечни към него. В тази история сърца не бяха замесени. Той използваше жените, защото единствената причина да го потърсят беше, че те искаха да бъдат използвани.

Дом почувства, че се сковава от паника, после дързостта му се събуди и подтикна мозъка му към действие. Нямаше да се предаде без бой.

– Ела – той хвана брюнетката под ръка и я изведе на тротоара, извън полезрението на прозорците. После се обърна да я погледне. Дали изобщо знаеше името ѝ? Или тя му беше казала да я нарича bebe, или нещо такова?

Дом притежаваше талант и за това. За жени, които искаха да останат анонимни. Които не искаха да оставят никаква следа, дори името си.

Като неговата непозната, която седеше там, пазеше името си като съкровище, не му позволяваше дори да я разгледа отблизо.

– Извинявай – грубо каза той на брюнетката. Трябваше да действа бързо. Колкото по-дълго се забавеше тук, толкова по-лошо щеше да изглежда отсъствието му.

Брюнетката го изгледа слисано, усмивката ѝ изчезна.

– Аз не... аз срещнах някого – ударите на сърцето му бяха най-красноречивото потвърждение. Аз срещнах някого. Друга жена, чието име не знаеше. Но вчера я бе докоснал по раменете и тя не се беше дръпнала. Не беше изпищяла за помощ от силите за борба с безредиците.

По дяволите, за нищо не го биваше. Една част от него изтъкна, че постъпва извънредно глупаво, отказвайки лесен страстен секс с непозната в замяна на извоюван със сетни сили, несигурен, минимален шанс да излезе на вечеря с друга непозната. Но тази красива брюнетка никога не беше седяла в неговия салон така, сякаш самото му съществуване я караше да се чувства щастлива, сякаш тя не можеше да му се насити. Вярно, няколко часа секс щяха да направят тази брюнетка щастлива, но не беше... просто не беше същото.

Може би Дом бе съществувал със сексуалния еквивалент на десертите прекалено дълго. Цялото му същество копнееше за белтъчини, за едно дълго, бавно, пълноценно хранене. С десерт най-накрая.

На лицето на жената се изписа неудовлетворение и наранена гордост. Тя вирна брадичката си.

– Какво по-точно отказваш, Доминик? Да не мислиш, че ти предлагам нещо? – тя го измери с присвити очи.

Раменете му се отпуснаха. Бог да благослови жените, които живееха на принципа каквото повикало, такова се обадило.

– Ами сигурно просто си бях въобразил, че на теб също ти е харесало. Не можеш да виниш мъжете, че си фантазират разни неща – каза Дом, за да пощади гордостта ѝ. Тя сви рамене, за да затвърди победата си.

– О, беше страхотно, но тези неща не бива да се повтарят, както знаеш. Защото губят очарование.

– Да, разбира се – каза той. Това го знаеше много добре. И беше доволен, че не той беше проявил грубостта да го изтъкне. Дом погледна осветените прозорци на магазина в най-абсурдния контрапродуктивен порив да покаже на един точно определен човек какви превъзходни обноски има.

– Аз просто дойдох да взема една кутия от твоите шоколадови бонбони за гостите вкъщи – каза пренебрежително брюнетката. – И реших да ти се обадя, след като бях в магазина.

– Bien sѝr[15] – По дяволите. Това означаваше, че трябва да я пусне отново вътре.

Вътре в салона пред непознатата стояха чаша горещ шоколад и двойна монахиня с тъмен шоколад[16]. Недокоснати. Тя се беше изправила и оставяше няколко банкноти на масата. О, боже!

– Гийомет – каза той остро. – Би ли обслужила мадам?

"Мадам" извърна ядно глава, когато той я остави. Дом се надяваше елегантната дипломатичност на Гийомет да овладее дори тази ситуация.

Непознатата вдигна глава, когато той се доближи до нейната маса. Дори когато беше права, Дом се извисяваше с няколко глави над нея. Очите ѝ бяха огорчени, студени, лицето – съвсем бледо. Тази бледност беше най-страшна. Как да избегне впечатлението, че жонглира с две жени едновременно?

– Мадмоазел, бонжур – каза той тихо, пропъждайки цялата си твърдост, опитвайки се да я натика в някакъв килер, който можеше да затвори и заключи. Този път беше по-трудно. Дом беше нащрек. Нещо жизненоважно беше изложено на опасност, а той знаеше само как да се бори за онова, което искаше, да се бие с всички сили. Но неговата луничава непозната не беше боксъор. Той не можеше да получи каквото искаше с бой.

– Бонжур – сдържано каза тя.

– Не сте ли гладна? – попита Дом с плаха усмивка към недокоснатата храна на масата. Тя не беше опитала дори една хапка.

– Забравих, че имам среща.

Това беше лъжа. Сърцето му биеше толкова бързо, че му прилошаваше. Той беше толкова едър в сравнение с нея. Не можеше ли просто да я вдигне и да я отнесе далеч и да ѝ обясни... какво точно? Може би да ѝ обясни с ръце и устни по тялото ѝ. Тази мисъл премина през него като вълна. Боже, да, щеше да проследи тези лунички. Каква прекрасна вкусна сутрин щеше да бъде това. Нямаше друг начин да предаде... онова, което Дом искаше да изрази.

– Харесаха ли ви карамелите? – попита той с още по-плаха усмивка, молейки се тя да отвърне, както миналия следобед.

Веждите ѝ се сключиха, обезпокоени, после отново се изгладиха.

– Да – каза тя, но не се усмихна.

Усмивката му стана малко по-смела, подканваща.

– Кой ви хареса най-много?

– Всичките – каза тя с примирение. Погледна встрани, пъхна портмонето в чантата си.

– Искате ли да видите как се правят? – попита той, осенен от неочаквано вдъхновение, протягайки ръка. Дали това щеше да се окаже неустоимо изкушение? – Можете ли да се обадите и да отложите срещата?

Тя притихна и го погледна изпод смръщените вежди. После погледът ѝ пробяга край него, към плота, където Гийомет опаковаше шоколадовите бонбони за брюнетката. Дом не посмя да погледне изражението на брюнетката, но лицето на непознатата помръкна още повече.

– Сигурно нямате време за това – каза тя бавно.

– За мен ще бъде удоволствие – отговори той.

Очите ѝ отново стрелнаха брюнетката, после него, невярващи.

– Вие дори не знаете как се казвам. Нали? – попита тя тъжно.

– Не – той вдигна вежди в очакване.

Тя отново не отвърна с подобаващата учтивост и не му каза името си. Наистина. А той полагаше такива усилия да ѝ докаже своите обноски.

– Аз ви казах моето – насърчи я той. – Доминик.

Но най-неочаквано това я разсмя.

– Всички в Париж знаят вашето име, Доминик Ришар – каза му тя с... с нещо, което той можеше да опише единствено като нежен хумор. Сякаш в следващия миг тя щеше да разроши косата му.

Хм. Той не беше нейното малко момче. И все пак идеята за нейната ръка в косата му, дори да го погалеше като малко момче, прониза тялото му с желание.

– Елате на горния етаж – подкани я той. Изкушението явно наистина беше неустоимо, защото тя го последва към стълбите. – Ще ви хареса.

– Чао, Доминик – измърка брюнетката, като взе торбичката с шоколадовите бонбони и направи дискретен жест в смисъл: ще ти се обадя по-късно.

La salope[17], помисли си Дом с уважение. Сигурно затова ѝ беше хвърлил око първия път. Харесваха му жените, които отвръщаха на удара и играеха мръсно.

Той погледна своята непозната, очите ѝ отново бяха станали студени, дистанцирани, недоверчиви. Е, той не за първи път щеше да преодолее невъзможна бариера. Дом ѝ се усмихна.

– Елате – ела да ме видиш в стихията ми.

В последния момент Дом си спомни, че трябва да върви зад нея. Като тийнейджър, някакво подразнено момиче го беше порицало за липсата на галантност и това беше едно от нещата, които беше изтъкнало – че мъжът трябва да върни зад жената нагоре по стълбите. Дом бе отказал да я послуша. Навремето той за нищо на света не би се поставил в позицията на нечий слуга, бил той мъж или жена.

Но това не беше чак толкова лошо, помисли си той, докато вървеше зад нея нагоре по стълбите. Той не се чувстваше като неин слуга, а като дискретен воайор. Така успя да огледа дупето ѝ, докато тя се изкачваше и дори планира да ѝ помогне да го закръгли, тъпчейки я с неустоими вкуснотии на горния етаж. А ако тя залитнеше по тясната вита стълба, той можеше да я хване.

Озари го просветление. Може би това беше причината мъжът да се изкачва зад жената по стълби. Но дали трябваше да върви пред нея, когато слизаха надолу?

Това нямаше да е толкова приятно, защото тогава нямаше да може да оглежда дупето ѝ, но пък му хареса идеята, че ако тя се спънеше, щеше да се озове върху неговите широки рамене и да го прегърне. А той нямаше да я остави да падне.

Дом се засмя тихо. Може би, с малко късмет, тя щеше да залитне, защото беше прекалено заета да оглежда неговото дупе. Бяха му казвали, че има хубав задник, въпреки че контекстът беше откровено мръсен, отбеляза той, докато следваше мадмоазел Инкогнито нагоре по стълбите.

– Тя няма да ми се обади по-късно – прошепна ѝ той в ухото, когато то се озова на нивото на устата му благодарение на двете стъпала между тях. – Тя дори не знае моя номер.

Непознатата оплете крака и Дом дори успя да протегне ръка и да приложи на практика джентълменските си маниери, подхващайки я... може би малко по-ниско, отколкото беше възпитано, може би прекалено близо до дупето, но той не искаше гостенката да падне.

Тя залитна отново при неговото докосване, но не избута ръката му. Това е то, Дом. Тя или се страхува от височини, или е узряла да я поканиш на среща. Тя няма да изчезне като видение, ако я поканиш.

Той избърза две крачки напред, веднага щом се качиха на горната площадка, за да види изражението ѝ на влизане в неговата лаборатория.

Прииска му се да я целуне, когато лицето ѝ се озари като изгрев. По дяволите, цялото това бавно ухажване беше толкова трудно.

Джейми никога не беше виждала нещо подобно на кухните на Доминик Ришар. Макар да имаше някои общи неща с лабораторията на Силвен Марки, Силвен беше профилиран единствено в производството на шоколад, никакви сладкиши, никакви карамели, освен може би под формата на пълнеж в шоколада. Силвен заемаше приземен етаж, с високи прозорци, в по-скъпата част на Париж, затова разполагаше с по-малко пространство.

Владенията на Доминик... наистина бяха като възнесение в рая. Парижката пролет се лееше от огромните прозорци, два от които бяха отворени в този леко прохладен ден, за да влиза чист въздух. Лабораторията се намираше на две пресечки зад Площада на републиката, далеч от големите пътни артерии с оживено движение. Шумът от улицата само напомняше, че светът навън беше жив.

Дългите излъскани плотове от сив мрамор бяха отрупани с уреди. Всички сладкари бяха облечени в бяло освен едно съвсем младо момиче, което беше в черно. Пет малки машини за обвиване на бонбоните със слой от шоколад, които не можеха да се мерят с огромните фабрични машини, които Джейми беше виждала, стояха в единия край на основното помещение; едната обливаше с шоколад малките кубчета ганаш, които подаваше облечената в бяло жена, а друга щамповаше бонбоните на излизане от поточната линия.

По стените висяха метални съдове с всякакви форми и описания чак до високите тавани. Млад мъж подреждаше естетично сладкишите върху чинии, добавяше дребни декоративни елементи, преди да ги занесе в салона на долния стаж. Момичето в черно излезе от зала в далечния десен край на помещението и се насочи към друга зала в левия край, понесло голяма купа. Някой започна да разточва тесто върху един от мраморните плотове.

Момичето в черно отново се появи от коридора вляво в същия момент, когато един висок кестеняв мъж излезе от залата вдясно. Двамата погледнаха Доминик и Джейми, после се спогледаха многозначително и някак възхитено, преди да изчезнат обратно всеки в своята зала с... лека усмивка.

– Ела! – Доминик я дръпна за ръката. Напомняше ѝ на децата в какаовите плантации, как се залепваха за всеки възрастен, склонен да ги изслуша, отчаяно искайки да му покажат колко добре може да правят нещо полезно. Като да носят на раменете си товари, два пъти по-тежки от тях самите, или, по-късно, след като тя проведе първите си реформи във фермите и се върна да провери дали спазват указанията ѝ, колко добре учеха буквите, как рисуваха и как се казваха куклите им.

– Каква красота – промълви Джейми. Тя никога не си беше представяла, че една шоколадова лаборатория може да е толкова красива. Светла, просторна, пълна с щастие. Салонът беше изключително красив, но това помещение беше още по-ведро, по-живо. Ето на такова място трябваше да пристига нейното какао, какаото, обрано в притихналата жега под банановите листа, извадено от червените и жълтите сбръчкани шушулки от послушни ръце, започнало живота си като бял плод, по-сладък от манго. Доминик държеше неговият шоколад да носи знака на справедливата търговия, което означаваше, че част от доставките идваха от ферми под чадъра на "Кори". Джейми познаваше всяка брънка от неговата верига за доставки, възможно беше дори да е разстилала със собствените си ръце какаовите зърна да съхнат на слънце. Тя познаваше плодовоалкохолната миризма на зърната, когато започваха да ферментират; парливата сладост на спомена се примесваше с богатата, тъмна, топла интензивност на получения шоколад.

Огромен блок шоколад се издигаше над тях върху плот, който явно беше изчислен да издържи такава тежест. До него лежаха длета с различна големина, но блокът все още беше непокътнат.

– Какво е това?

– Трябва да измайсторя нещо за шоколадовото изложение другата седмица, но все още мисля – ръката му се плъзна по гърба ѝ и той огледа внимателно големия блок, сякаш го пронизваше с поглед. – Понякога човек трябва да види какво се крие вътре в шоколада.

Джейми се усмихна, питайки се дали би могла да го убеди да позволи на тийнейджърите от какаовите фермерски кооперативи да чиракуват в неговата лаборатория. Тя можеше да учреди стипендия за четириседмичен стаж, на ротационен принцип в различните ферми, изпращайки по един младеж на едномесечен стаж в Париж. Да ги приобщи към красивия краен продукт, с който се увенчаваше работата им.

Образът на развълнуваните младежи беше изтрит, изритан от ума ѝ от тъмнина, сякаш я бяха ударили по главата. Тя вдиша дълбоко успокоителното ухание на шоколад и се съсредоточи върху усещането за ръката на Доминик върху гърба си.

Той държеше ръката си там, нейното тяло го следваше така, сякаш танцуваха валс, докато той я водеше през помещението, спираше спонтанно тук и там, на местата, които смяташе, че ще ѝ харесат.

– Опитай това – той ѝ предложи един еклер направо от тавата.

Очите му засияха при вида на нейното изражение, когато захапа еклера. Джейми усети тъмния плътен вкус на мекия студен крем, искрата на нещо свежо в него, нещо неочаквано изкусително, което тя не можеше да определи.

– Pates de fruits[18] – той спря пред тава искрящи захаросани цветни бижута. – Опитвала ли си някога моите pates de fruits! – той понечи да ѝ подаде един, но видя, че устата ѝ още е пълна с еклера, затова се поколеба и сам налапа бонбона.

Очите ѝ се стрелнаха към устата му, питайки се ревниво какви вкусове се топяха там. Не беше шоколад. Нещо по-ведро, по-свежо, може би малко стипчиво, леко щипеше на езика му...

Нещо проблесна в очите му, някаква топла светлина. Джейми изви поглед, преди да се е изчервила – о, по дяволите, прекалено късно. Какво всъщност ставаше с онази красива брюнетка долу? Той как можа да я отпрати, за да покаже на Джейми кухните си? Сляп ли беше? Дали бе възможно да знае името ѝ и да се нуждае от финансова подкрепа? Той наскоро беше отворил това екстравагантно ново заведение, а икономическата криза сигурно се отразяваше върху търсенето на луксозни шоколадови деликатеси; може би се нуждаеше от свежи пари.

Дом я поведе към една врата и я побутна да мине пред него. Топлината на тялото му се вливаше в гърба и дупето ѝ, милваше тялото ѝ отвътре, както топлината на къкрещата пред нея сметана облъхваше нежно лицето ѝ, наситена с ароматите на магическа тайна градина.

– Това е кухнята, където вършим топлата работа, тук печем сладкишите, тук приготвяме карамелите. Аманд загрява карамела сега, виждаш ли? – тя погледна към високия, кестеняв мъж, който разбъркваше съдържанието на голямата тенджера, от която се носеха аромати на масло и захар. Сместа все още не беше завряла, но той изглеждаше напълно погълнат от работата, прехапал долната си устна.

– Ти знаеш ли нещо за приготвянето на шоколада? – попита нетърпеливо Доминик. Неговото присъствие само на няколко сантиметра зад нея разтапяше всички мускули по гърба и бедрата ѝ и тя полагаше неимоверни усилия да не залитне отново към него.

Джейми още не беше решила как да отговори на този въпрос, когато той започна да обяснява.

– Виж, тук приготвяме извлек от върбинка – Дом я поведе към тенджера със сметана, в която плуваше една клонка с дълги, тесни зелени листа.

Лимоненият свеж аромат на върбинка облъхна лицето ѝ, разведрявайки умиротворената миризма на сметаната. Неговата голяма ръка върху тънката ѝ талия беше като нагорещен камък за ритуален масаж, топлината му я разнежваше.

– Когато сметаната се насити с уханието, ще добавим шоколад за ганаша.

Ръката му се уви около кръста ѝ и я завъртя, за да я отведе в съседната стая.

– А това тук е по-хладна стая, където държим ганашите и новите партиди шоколадови бонбони, с които попълваме витрините.

Младата жена в черната сладкарска куртка се протегна над две дълги метални рамки, разглаждайки между тях шоколадов ганаш. Тя беше напълно съсредоточена в работата си, но на всеки две секунди устните ѝ потрепваха и тя ги стисваше с усилие на волята. Девойката погледна косо Доминик и Джейми, очите ѝ се оживиха със смях, затова побърза да наведе глава над мраморната маса.

Край масата, на която работеше тя, бяха наредени стелажи на колелца, отрупани с метални решетки, пълни до половината с прекрасни готови шоколадови бонбони.

– Вземи, опитай този, той ми е един от любимите – Доминик ѝ подаде един шоколадов бонбон, палецът му почти докосна долната устна на Джейми.

Тя затаи дъх и го погледна в очите. Какво изобщо ставаше тук? Нима той толкова обичаше своите поклонници, че беше готов да отпрати една красива жена, за да разтопи една съвършено невзрачна женска до състоянието на локва в краката му? Или той знаеше коя е тя? Или...

Джейми затвори устата си около бонбона, защото независимо какви бяха неговите причини, нейната беше... че устните ѝ можеха да докоснат неговия палец и показалец. Чувствителната кожа на устните ѝ потръпна при допира на топлите груби пръсти, а неговият шоколад порази вкусовите рецептори в устата ѝ – от загатването за морска сол, през горчивината, до сладостта, всичко започна да се топи върху езика ѝ.

Тя нехаеше какви бяха неговите причини. Нехаеше дали той беше привлечен от парите, нехаеше дори дали обичаше да прави секс с покорни почитателки. Независимо какви бяха неговите мотиви, тя все пак беше човекът, който получаваше повече. Цялото негово слънце и топлина, и емоционалност...

– Дом – каза някой и на двамата им отне почти минута, докато думата стигне до съзнанието им. Тя премигна, сконфузена, когато плътните черни вежди се сключиха и той накрая се обърна към говорещия.

– Извинете – каза нисък широкоплещест мъж, в чийто глас звучеше искрено съжаление. – Май не разбирам какво искаш да направя. Можеш ли...?

Доминик го прониза с убийствен поглед, но се извини на Джейми и отиде в стаята за готвене. Джейми го проследи с вдигнати вежди. Нима персоналът му го наричаше Дом? Говореха му на "ти"? Служителите на Силвен го наричаха шеф или мосю, и винаги му говореха на "вие".

Тя откъсна поглед от широкия гръб на Доминик и продължи да броди из лабораторията. Машината за обливане с шоколад имаше хипнотична притегателна сила. Каква деликатна, интимна каскада в сравнение с масивните потоци шоколад от промишлените машини във фабриките на Кори. Този тук беше много по-тъмен. Малките шоколадови сърцевини изчезваха под нея, подавани от възрастна жена в бяло, която ги нареждаше бързо и сръчно върху металната решетка; те излизаха от другия край облечени в лъскави шоколадови одежди. Като неуморна акробатка, по-младата жена ги докосваше с тънкия връх на ножа като с вълшебната пръчица на кръстницата от приказките, за да направи шоколадовите одежди достойни за бала.

Джейми искаше да бъде тези сърца от ганаш. Да изчезне в разтопения шоколад, да се скрие от света в топлата тъмнина. Тя погледна неволно към Доминик, наполовина обърнат към нея, сякаш не искаше да я изпусне от поглед, и прехапа устни.

Джейми осъзна, че двете жени до машината си разменяха весели, любопитни погледи, леко усмихнати, и се изчерви смутена.

Всички стени около стълбата бяха от стъкло. Дали оттук се виждаше красивият салон? Може би бялата стена с релефните рози? Тя се промъкна до мястото, където между стъклото и спираловидната стълба се образуваше малък заслон за един човек, до вътрешната стена с релефа от розови пъпки.

Да, оттук се виждаше част от салона. Това беше масата в дъното, където обикновено седеше тя. Сервитьорът тъкмо раздигаше недокоснатите сладкиши.

Някакво движение в кухните привлече вниманието ѝ. Доминик Ришар се беше обърнал да я потърси. Очите им се срещнаха от двете страни на стълбата и през двете стъклени стени. Той притихна съвсем неподвижен. И много голям.

Нещо в неговата поза я подтикна да се огледа за път за бягство, като преследвано животно. Но изход нямаше. Ако напуснеше този тесен ъгъл от стъкло, тя щеше да тръгне право към него и той щеше да я проследи.

Като гладен хищник, той не дочака тя да дойде при него. Проследи стъпките ѝ, хвана я натясно в нейното стъклено убежище. Хищник? Откъде ѝ идваха тези идеи? Тя не беше апетитната брюнетка. Той беше прекалено едър хищник, за да преследва някой с нейния ръст. Все едно пантера да дебне щурец. Нещо, което пантерата би направила само ако умираше от глад, а той определено не умираше от глад.

Дом спря пред нея, приклещвайки я в тесния ъгъл между стъклото и стената, раменете му се опираха в тях. Спиралата на стълбата беше зад нея, от другата страна на стъклото.

От тялото му полъхваше топлина. Тя потръпна, облъхната от тази топла милувка още преди той да я е докоснал. Той беше толкова близо, че тя виждаше бледия розов обрив по гладката му челюст, което предизвика нова гореща вълна през тялото ѝ. Толкова нежна ли беше кожата му? Или той се бръснеше прекалено бързо, нетърпелив да се хвърли в живота?

– Надничаш ли понякога от тук в салона, за да видиш дали има някой известен гост? – попита тя.

Дом погледна към нейната обичайна маса и обратно към нея със странно, предпазливо изражение.

– Тук често има известни хора. А ние обикновено сме много заети.

– А и ти самият си знаменитост – прекалено известен, за да виси тук и да шпионира клиентите, разбира се.

Той се засмя, явно доволен, че не се налагаше да изтъква своята известност.

– Ами ти?

Въпросът прозвуча искрено. Може би той все пак не знаеше коя е тя.

– Не – призна честно тя.

Той се наведе малко по-близо. Не, само така ѝ се искаше. Тя определено беше най-жалката почитателка в света. Толкова ѝ се искаше той да я вдигне на ръце и да притисне гърба ѝ до стъклената стена. Джейми беше забравила, че стъклото ги излагаше на показ за всички наоколо. Тя наклони глава, меките ѝ устни отправяха откровена молба. Какво би било да погали неговата кожа навсякъде?

– Твоите кухни са толкова красиви. Никога не съм виждала нещо подобно.

За първи път комплиментът остана незабелязан. Може би той изобщо не го чу. Дом обви голямата си длан около китката ѝ и погали с палец изпъкналата кост.

– Ти не се храниш достатъчно – тихо каза той.

През нея премина искра гняв. Прииска ѝ се да отскубне ръката си, за да зашлеви... да зашлеви собственото си лице, защото само тя беше виновна. По цял ден не правеше друго, освен да яде, да тренира във фитнес залата и да обикаля Париж, което само по себе си беше гимнастика. Цялото ѝ съществуване беше посветено на задачата да възстанови силите си. По дяволите, тя правеше всичко каквото можеше.

Погледът му пробяга по стиснатата ѝ челюст. По лицето му премина сянка. После той отново погали китката ѝ с палец и тя омекна. Не беше способна да мисли, когато усещаше палеца му върху чувствителната кожа на това място.

– Излизаш ли понякога с непознати мъже? – попита той с нисък глас. – И позволяваш ли им да те хранят с храната на простосмъртните?

Погледът ѝ се стрелна към лицето му. Заля я гореща вълна, обагри нейната женственост, зърната и бузите ѝ. Онова омразно алено изчервяване пламна, като червен флаг, в случай че той не беше забелязал досега слабостите ѝ.

– Трудно е да паднеш толкова ниско. След като си вкусил твоите изкушения.

Комплиментът отново остана незабелязан, толкова погълнат беше той. Добре, щом това не го поласка, какво в нея можеше да му достави удоволствие? Последната стрела в нейния колчан беше преклонението пред героя.

Погледът му се плъзна бавно по цялото ѝ лице, пламнало като божур. Добре че си беше сложила шала, така той не можеше да види как червенината се спускаше по гърлото и гърдите ѝ.

– Трябва да вървя – прошепна той. – Обещах да участвам в някакво глупаво кулинарно предаване.

О! Тя щеше да се отдръпне назад, за да преглътне отхвърлянето, но нямаше накъде, беше в ъгъла между стъклото, камъка и него.

– Имаш ли някакви планове за довечера? – попита съвсем тихо той.

Този път Джейми се изчерви толкова силно, че имаше чувството, че ще изгори отвътре. Усети характерното пламтене в онези части на тялото си, които копнееше да притисне до него.

Тя трябваше да вечеря със сестра си, но Джейми можеше да откаже уговорката. Главата ѝ се люшна неуверено.

– Може ли да те взема?

Тя кимна плахо и всички мускули в тялото му се напрегнаха в отговор. И тогава притихналото зайче вдигна глава и осъзна, че беше приклещено от тигър. И потръпна в безпомощна наслада от факта, че той искаше да я изяде.

– Къде си отседнала?

Отседнала. Не попита къде живееш? Така че презумпцията за непостоянство присъстваше силно.

– Аз ще, ъъъ... – Джейми бръкна в чантата си за лист и химикалка. После се обърна към стъклото за опора, на която да пише, дъхът му опари извивката на шията ѝ, когато тя се опита да напише адреса. Възбудата облъхваше кожата ѝ. И в същото време той миришеше толкова вкусно на шоколад, че ѝ идваше да се свие в него като под юрган. Обзе я приятно усещане за завръщане у дома след дълго скиталчество. Той се наведе над нея, сякаш нямаше търпение да види какво пише.

Ръката му взе внимателно листчето, когато тя му го подаде. Не го смачка. Той вдиша дълбоко и я погледна. После изви тялото си като тежка порта на панти, които отдавна не бяха смазвани. Ако тя не му беше дала адреса си като парола, дали той щеше да ѝ препречва пътя, хваната натясно в този ъгъл, докато накрая не се предадеше?

По дяволите. Може би Джейми трябваше да пише по-бавно. Да изпусне химикалката няколко пъти. Така че телата им да се сплетат, когато и двамата посегнеха да я вдигнат.

Всеки момент тя щеше просто да се опре в него, да се облегне с цялата си тежест, да го остави да прави с нея каквото си иска.

С неимоверно усилие, сякаш се движеше в среда от гъст разтопен шоколад, тя успя да направи половин крачка. Иначе рискуваше да се покаже толкова жалка и той да оттегли поканата.

– Добре, до седем и половина? – уточни той, когато тялото ѝ мина, леко опирайки се в неговото. Тя можеше да мине и без да го докосва, но... защо да пропуска тази възможност? Ако пък той не дойде довечера, после щеше да съжалява.

Дали щеше да ѝ върже тенекия? Джейми го погледна през рамо. Дом я наблюдаваше настойчиво и замаяно, сякаш бе трескав и се опитваше да я види през мъглата на бълнуването си. Може би се разболяваше от нещо, което го караше да върши лудости.

– Ще ми бъде приятно – каза тя и той се усмихна, бързо и напрегнато.

Тази усмивка сгря всички кости в тялото ѝ, дори онази, упорито болезнената, която обикновено отказваше да се стопли. Едно топло, златно, обнадеждено сияние остана вътре в нея дори когато Джейми си заповяда да напусне този източник на топлина, това ухание на шоколад, и да излезе навън, насред пролетта в Париж.

В момента, когато тя излезе навън, в лабораторията изригна вулкан от ликуване.

– Иха! Еха! – извика Сели, размахвайки победоносно ръце над главата си.

– Шефе, ти успя!

Някой нададе вой на разгонен котарак. Аманд изсвири пронизително.

– О, я млъквайте, дяволите да ви вземат – възкликна Дом, галейки с пръсти листчето, сякаш беше скъпоценна коприна. Той не можа да скрие усмивката си и се изчерви силно.

Сели приседна на мраморния плот.

– Е, как се казва тя?

– О, мътните да ме вземат – Дом погледна листчето. Улица, номер. Без име. – Все още не знам.