Шоколадово докосване

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Джейми се събуди с болки във врата, напълно дезориентирана. Маси. Камък. Червено кадифе. Кожа. Шоколад. Ухание на шоколад. Какво ставаше? Тя бе заспала на малко червено канапе в стила на Втората империя[55], разположено в едно от любовносладострастните сепарета в салона на Доминик. Една навита на руло сладкарска куртка беше подпъхната под главата ѝ за възглавница. Ето защо мебелите от Втората империя не се славеха с удобство. Две кожени якета ѝ служеха за одеяло: онова, което тя беше подарила на Доминик, покриваше торса ѝ, а старото му яке – краката ѝ.

Беше рано сутрин и светлината започваше да се лее от големите прозорци, хвърляйки сенки върху неговите шоколадови фигурки и витрини.

Ама че на странно място я беше оставил да спи Доминик. Джейми се огледа, премигвайки, и като не го видя на първия етаж, тръгна по витата стълба.

Светлината стана по-силна горе, слънцето изгряваше някъде отвъд градския хоризонт, стопляше и обагряше света в златно. Джейми се закова на място, щом се озова в лабораторията.

Доминик, почти напълно покрит с шоколад, беше стъпил върху плота до блока за скулптурата. Работеше внимателно с малко длето, изрязваше перата на шоколадовото крило.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

Това беше Нике от Самотраки. От шоколад. Разперила криле. Тялото ѝ летеше в устрем, тя беше стъпила грациозно напред, дрехата ѝ се развяваше – въздушна и уловена в полет.

Джейми вдигна ръце към устата си, останала без дъх от красотата на статуята. От радост.

Доминик трепна, сякаш присъствието ѝ проникваше в неговата концентрация. Той явно изпипваше финалните щрихи, защото на Джейми статуята ѝ изглеждаше завършена. Прекрасна, смела, устремена да полети.

Той се отдръпна от крилото, остави длетото и я погледна безмълвно, докато Джейми съзерцаваше скулптурата. Но когато от миглите ѝ се отрони сълза и се търколи по бузата ѝ, скочи и се доближи до нея. Без думи. Не беше нужно да я пита дали ѝ харесва. Само избърса сълзата от бузата ѝ. А после погледна учудено пръстите си. Вдигна другата си ръка към бузата ѝ и спря.

– Пардон. Омазах с шоколад цялата ти буза. И май няма да мога да го избърша.

– Не! – тя поклати глава, усмивката заблестя през сълзите ѝ. Джейми се почувства като дъга. – Не, ти си целият в шоколад – стружките шоколад се бяха сипали по него и разтапяли върху тялото му часове наред. За да превърне полуоформената скулптура в този шедьовър, той навярно беше работил цяла нощ. Косата му, лицето му, ръцете му, сладкарската му куртка бяха покрити с шоколад. – О, боже. Не вземай душ. Не смей да си миеш ръцете.

На лицето му изгря палава усмивка.

– Колегите скоро ще започнат да идват.

– Аз ще карам мотора. Не е много по-трудно от скутер, нали?

– Ъмм. Може би мал...

– Шшшт. Ти само седни зад мен и се постарай да останеш невредим. Или пък може да отидем пеш. Моят апартамент е съвсем близо. Ще изглеждаш малко глупаво на улицата, но, Доминик, можеш да го направиш за мен. В момента ти си въплъщение на най-дивата женска мечта.

Усмивката му разцъфтя.

– Ако ме харесваш в шоколадов кувертюр, ще трябва да останеш дълго тук. Професионализмът идва с времето.

– Опитвам се. Още ли ти прилошава от моето предложение за брак?

Доминик поглади корема си, оставяйки плътна следа от шоколад върху предницата на куртката си.

– Мисля, че беше захарен шок. В моята професия не съм свикнал да поглъщам нещо толкова сладко толкова неочаквано – той се наведе и я целуна, докосвайки я само с устни. Джейми усети вкуса на шоколад от стружките, които се бяха разтопили по устните му. – Джейми – устата му беше толкова нежна, тъмните му очи блестяха топло, – наистина ли го искаш? Да се омъжиш за мен?

– Странно, но едно от първите неща, които двете със сестра ми научихме в живота си като наследнички милиардерки, беше да не предлагаме брак, освен ако не сме сигурни, че го искаме. При това за дълго време.

– Хъм – Доминик взе ръцете ѝ, забравяйки, че бяха омазани с шоколад. – Струва ми се, че имам по-добро предложение.

Ето, той пак се издъни. Пред него стоеше жена, готова да се омъжи за него, а той какво успя да направи? Да я ядоса. Джейми се скова и издърпа ръцете си. Те се плъзнаха в шоколадовата му хватка и Дом я затегна.

– По-добро от брак?

– Само ме изслушай.

Тя вирна брадичка и зачака. Нике от Самотраки се извисяваше до тях.

– Ще живееш ли с мен? – тихо попита той. – Колкото можеш. Ако трябва да пътуваш, ще идвам с теб, доколкото мога. Аз наистина искам да идвам с теб. А ти ще разопаковаш онзи куфар и ще живееш тук. За дълго време. Три години. Дълго, дълго, за да видим дали мога... да продължавам. Дали заслужавам твоето доверие. Или четири години, може би четири години е по-добре. Съгласна ли си? Ако след четири години аз все още... не съм... ако смяташ, че заслужавам да се омъжиш за мен, да го направим тогава?

Тя го погледна. Очите ѝ бяха премрежени от сълзи. Мамка му, явно беше казал не каквото трябваше.

– Ти искаш всеки ден в продължение на четири години да ми доказваш, че заслужаваш да се омъжа за теб?

Четири години щяха да са достатъчни, нали? Ако Доминик успееше да бъде достоен приятел в продължение на четири години, той нямаше да се превърне внезапно в баща си веднага щом се оженеха. Той кимна неуверено. Тази идея се видя странна на жената, която току-що бе предложила брак на мъж, с когото ходеше само от две седмици. Джейми премигна и една сълза се търкулна по бузата ѝ, върху шоколадовата диря от пръстите му.

– Някога казвала ли съм ти, че когато съм с теб, се чувствам така, сякаш са ме положили сред най-меките, най-пухените копринени завивки?

Ох, леле, още една. Той обичаше нейните аналогии. Те го караха да се чувства копринен, пухен и топъл. Но немного мек.

– Толкова е... топло. Кара ме да се чувствам толкова скъпоценна. Иска ми се да се сгуша под тях завинаги и никога, никога да не изляза навън в студена сутрин.

Цялата му душа се разтърсваше, когато Джейми му говореше по този начин, отваряше врати и прозорци, за чието съществуване той изобщо не подозираше, и разстилаше душата му на тежки гънки, които блестяха като изгубено съкровище. Дом не смееше да каже нищо, защото не искаше да се разплаче.

Той погледна Нике от Самотраки, без да знае дали я беше изваял в нейна чест, или в своя – всичко се беше размило. Статуята му вдъхна смелостта да се усмихне плахо, да се опита да я подразни.

– Ти прегледа ли си главата при специалист след удара?

Джейми се разсмя. Смехът ѝ потече по кожата му като водопад, свеж и пречистващ.

– О, Дом, какво да те правя? Прегледаха ме най-добрите специалисти в света. Ти да не мислиш, че Кейд ме е поверила на системата на общественото здравеопазване?

Той я притегли към тялото си, замаян от удоволствие, че я покриваше с шоколадови отпечатъци, че всички щяха да видят къде я е докосвал, взе ръката ѝ в своята и я погледна. Шоколадът покриваше нейните лунички. Същият шоколад скриваше неговите белези, но ако Дом я разбираше правилно, Джейми обещаваше да го оближе без остатък и да ги разкрие отново. А това не беше предложение, на което мъжът можеше да откаже, дори за да защити старите си рани. Мамка му, за това бяха белезите.

– Да, ако все още искаш да се ожениш за мен след четири години, ще се омъжа за теб – каза Джейми. – Но сигурно ще се чувствам много по-уверена, ако се оженим утре, защото иначе аз също трябва да се доказвам.

– Какво? Не, не е нужно.

Тя сви рамене, отказвайки да спори с толкова недалновиден човек. Доминик я погледна, толкова малка в ръцете му, с тази кожа с вид на поничка, оваляна в златна захар. Толкова малка, но толкова упорита и силна, независимо какво си мислеше тя.

– Ако ти беше само една троха в чинията, аз щях да те обера с пръст – каза той тихо.

Очите ѝ засияха отново.

– Може ли да се сгодим? – попита Дон, галейки нейния слабичък безименен пръст. – Знам, че не обичаш бижута, може да не носиш пръстена, когато посещаваш плантациите, аз ще избера нещо дискретно, може да не е златно или... – спря се, за да не изброява пълния списък от варианти на пръстен, който щеше да ѝ отива, защото щеше да му отнеме дни. – Много бих искал това. Обещание. Ето тук – той потърка основата на безименния ѝ пръст.

– Можем да се оженим – каза тя. – Не ми харесва посоката на тези преговори.

– Не можем да се оженим, защото аз може да припадна – но като че ли, вече не му се виеше свят. Колкото повече Джейми повтаряше тези думи, колкото повече стоеше в ръцете му, толкова по-реална му изглеждаше тази възможност. Не както, когато се беше опитвал да намери майка си с ученическия бележник, с надеждата, че отличните му оценки щяха да я накарат да се върне. И да му стане майка завинаги. Доминик наистина започваше да вярва в надеждата, която му вдъхваше Джейми.

– Трябва да поработим върху моята сила.

Джейми обърна ръката му и разгледа неговия безименен пръст. Беше покрит с шоколад. Тя изтри една тясна ивица и той се разтопи в удоволствието на това леко докосване.

– Четири години.

Може би три. Дом едва ли щеше да възрази, ако тя периодично подновяваше предложението, докато го убедеше. Той щеше да я изкушава с шоколад – или с бижута, цветя или каквото искаше тя, например тялото му в шоколадов кувертюр, – ако тя продължаваше да иска ръката му.

Сърцето му се сви толкова силно, че Дом си обеща, че ще си извие врата, ако се просълзи.

– Знаеш ли, че ако се омъжиш за мен, всеки път когато казваш моето име – той преглътна в опит да смекчи задавения си глас, – ще казваш, че ме обичаш.

– Джейми Ришар – тя му се усмихна и се надигна на пръсти, за да го целуне. – И ще бъде вярно.

О, мамка му, той беше спрял да диша. Ноздрите му вече пареха.

Може би две, помисли си Дом. Може би след две години щеше да може да каже "да". Не можеше да чака четири години, за да ѝ даде фамилното си име. Или... или... може би една?

Тя обви пръст около безименния му пръст като... брачна халка.

– Ще я направя много, много мъжествена, от титан или нещо подобно, и може да не я носиш, когато работиш с тесто или шоколад – каза Джейми. – Но ще я слагаш, когато слизаш на долния етаж, за да разговаряш с твоите клиентки.

Джейми щеше да му сложи годежен пръстен. О, да, това го устройваше напълно. Доминик я прегърна и я притегли плътно до себе си, в подножието на неговата Нике от Самотраки, притисна я силно, защото тя беше изворът на неговата радост.