Шоколадово докосване

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Той я беше любил толкова ненаситно, точно както смяташе да не прави, и беше дяволски хубаво. Тя само се увиваше около него и го молеше да не спира. Нейното да, да, да, моля те! все още отекваше в главата му. Дом напразно опитваше на вкус най-новия си ганаш – всичко имаше нейния вкус.

Той я беше любил часове наред. Отиваше да изхвърли презерватива в банята, убеден, че след миг ще заспи изтощен до нея. Гушваше се до нея, прегръщаше я, целуваше голата кожа, защото... просто защото искаше да се гушка. И само след миг плъзваше полека устните и ръцете си по нейното тяло и всичко започваше отначало. Нямаше насита за начина, по който тя го притегляше към себе си, как дори капнала от умора, тя продължаваше да го милва сънено и да му се отдава, да го поглъща. Доминик беше имал много жени, които нямаха насита за секс, но тя нямаше насита за него.

Мамка му, може би той просто се самозалъгваше.

Когато я беше оставил преди зазоряване, за да отиде на работа, той целуна един по един пръстите ѝ, свити върху възглавницата.

– Джейми – прошепна съвсем тихо Дом и потръпна от тази дума. После погледна с надежда лицето ѝ в сумрака, но тя не се събуди и накрая той трябваше да се отлепи от нея.

Огромният блок шоколад го посрещна в тъмната лаборатория. Доминик го съзерцава, докато се включваха лампите, хвърляйки меки отблясъци върху мрамора, правейки прозорците да изглеждат още по-черни в часа преди зазоряване. И внезапно разбра, в пристъп на обнадежден страх, какво се опитваше да излезе от този блок шоколад. Той се преоблече, качи се на плота и се хвана на работа.

Отначало Доминик повярва в скулптурата, която шоколадът го призоваваше да извае. Но когато Джейми не се появи тази сутрин, сърцето му потъна толкова дълбоко, че вече не беше в тялото му, а затъна и се изгуби в калта. Тя не идваше и не идваше. В 10:01, в 10:02, в 10:03. В 11:14, в 11:15, в 11:16. В 14:03, в 14:04, в 15:19, в 15:20. Нямаше я.

Мътните да го вземат, не и тя, не. Сигурно не беше... получила каквото искаше. Всичко, което искаше. Сигурно. Защото тя обичаше да се наслаждава бавно, полека.

– Значи тя те е вдъхновила? Е, как се казва? – попита непочтително Сели, като смушка с лакът в ребрата собствения си шеф и един от водещите парижки шоколатиери, когато той слезе от плота, за да се включи в обичайната работа и защото скулптурата отново започваше да го ужасява.

Той се поколеба, после се усмихна смутено. За бога!

– Джейми – той не можеше да произнесе името ѝ, както го казваше Джейми, с твърдото "дж". Когато той го казваше, всеки път излизаше меко и копринено и се понасяше във въздуха като неуловимо, останало неизпълнено обещание. Обичам... Какво? Косата ти, твоята усмивка, твоите лунички, начина, по който ме гледаш, как те усещам в ръцете си.

Единственото нещо, което не можеше да бъде, беше Обичам те, защото то щеше да прозвучи различно, Je I 'aime, без друго възможно значение.

– Не може да бъде! – възкликна Сели. – Измислила го е! Джейми?

Той се поколеба, топлото чувство в него замръзна. Наистина ли го беше измислила?

– Ако това е истинското ѝ име, тогава е невероятно слааадко! – изтананика Сели в екстаз и се понесе с танцова стъпка, грабнала тенджерата с ганаш към залата за охлаждане. – Което е смешно, защото става дума за теб! Размекнал си се! Това е върхът! Кога ще я видиш отново?

– Сели, можеш ли да си гледаш работата и да си разкараш задника от личния ми живот? Мамка му! – Дом се изнесе с ръмжене, за да спаси забравения на огъня карамел па Аманд. Часът беше 15:27. Той всеки момент щеше да изтръгне този часовник от стената и да го запрати на улицата.

Нея все още я нямаше.

Доминик отиде във фитнес залата веднага щом излезе от лабораторията. Първо се изтощи с щангите, после направи няколко рунда бокс, в които размаза противниците си, наказвайки ги безмилостно за това, че веднага щом си тръгнеше оттук, щеше да отиде да виси пред вратата на нейния апартамент, без да знае дали тя щеше да го пусне да влезе.

Дом се връщаше в залата с щангите, когато я видя. Най-страшното беше, че сърцето му не спря да бие, когато я видя. Напротив, започна да бие отново. Той беше преживял бруталната тренировка с тежести, няколкото рунда бокс, без нито един удар на сърцето си.

Тя лежеше на една пейка, зачервена и потна, лицето ѝ беше изопнато от напрежение заради тежестите, които буташе с ръце. Беше облечена в синя плетена блуза, с отделни ръкави, така че само раменете ѝ бяха голи, което беше странно, защото явно ѝ беше горещо. Беше затворила очи, съсредоточена върху физическото усилие, така че не го видя веднага.

Дом коленичи до нея. Толкова близо до изопнатите раменни мускули и нежната извивка на бицепсите ѝ, напрегнати с всичка сила. Достатъчно близо, за да проследи с пръсти фините капчици пот по кожата ѝ и да ги опита на вкус. Боже, защо да се бави толкова? Достатъчно близо, за да се наведе напред и да долепи устата си до изопнатия мускул на рамото ѝ...

– Джейми – прошепна той. Как обичаше да изрича името ѝ. Всеки път нещо в него трепваше.

Очите ѝ се отвориха стреснато, ръцете ѝ потрепериха и той пое лоста с тежестта и го върна в леглото му. Тежестта не беше голяма. Дом можеше да я повдигне с една ръка, дори под този неудобен ъгъл. Странно. Не би допуснал, че човек, на чието лице беше изписано такова усилие, който изглеждаше толкова решителен, вдигаше толкова незначителна тежест. Може би тя тренираше съвсем отскоро?

Джейми се надигна на лакът на пейката, задъхана, със силно зачервено лице. От усилието? Заради него? От спомените от снощи?

Дом ѝ се усмихна, готов да я оближе цялата.

Може би той щеше да я убеди да включат лампата този път, да му позволи да провери какво се случва с тези лунички под топлината на ръцете му. Дали се изчервяваше цялата?

Тя му се усмихна с плаха усмивка и през тялото му премина желание да я вдигне и да я изнесе оттук, да вкара в действие загретите мускули. Ама че грубиян беше. Дом се зачуди какво ли си мислеше тя, виждайки го такъв, без ръкави, с издути бицепси от тренировката, със залепнала за слепоочията коса.

– Не знаех, че идваш в тази зала.

– Само от две или три седмици – каза тя. Дом обожаваше гласа ѝ, дрезгав, плътен и задъхан. Джейми се опитваше да успокои дишането си. Прииска му се да ѝ направи нещо, от което да не може да си поеме дъх. – Обикновено идвам сутрин.

Но не тази сутрин, помисли си той с бавна усмивка. Тази сутрин, когато той я беше оставил на разсъмване, за да отиде на работа, тя сигурно беше спала до много, много късно, упоена от неговото ухание по чаршафите.

Погледът му се плъзна нагоре по тялото ѝ, до устата ѝ. И без това не можеше да направи друго. Ако не бяха заобиколени от звънтящ метал и запотени тела, неговата уста вече щеше да е върху нейната.

– Ти не дойде днес – прошепна той и тя се изчерви силно. – Липсваше ми.

Устните ѝ затрепериха. Тя го погледна така, сякаш беше най-безцеремонният лъжец на света, който за първи път се опитва да каже истината. Дом установи, че знае какво да нрави. Цяла нощ беше любил тялото ѝ и то го беше научило на нещо. Тя имаше нужда да ѝ вдъхват увереност. Той хвана ръката ѝ, потри я леко, така че палецът му да легне плътно в дланта ѝ и я целуна. В първия момент тялото му потъна в копринено топло блаженство от допира с нея. И ако той можеше да се възползва от всички онези стереотипи за французите, то беше сега.

– Ти скоро ли свършваш? – попита тихо.

Под тясната плетена материя на блузата зърната ѝ се очертаха. Дом отново трябваше да потисне порива на тялото си. Това е обществено място, Дом. Дори ти не можеш да ѝ налетиш тук.

– Аз... аз всъщност тъкмо дойдох – призна неохотно тя.

Той прокара палеца си от дланта до китката ѝ.

– Колко дълго продължава твоята тренировка?

– Около час – очите ѝ постоянно се местеха към различни части на тялото му, към бицепса, раменете, устата, челюстта. Неволно Дом прокара опакото на свободната си ръка по брадата си. Мамка му, вече беше набола. Ако започнеше да се бръсне по два пъти на ден, щеше да се изрине. Той огледа шията ѝ, опитвайки се да различи между луничките и изчервяването дали снощи ѝ беше оставил следи.

Палецът му се плъзна по-нагоре, описвайки малки осморки по най-чувствителната вътрешна част на ръката ѝ.

– Може ли да дойда да те взема? Може ли да те заведа на вечеря?

Вечеря? Тялото му нададе болезнен вой. Не отново, по дяволите! Ще минат часове! Часове, преди да може да се докопа до тези малки напрегнати мускули. Обаче тялото му трябваше да се научи на самодисциплина. След подобна тренировка тя в никакъв случай не трябваше да пропуска основно хранене. Тя го погледна, синевата на очите ѝ го омая, когато тя прехапа долната си устна.

– Часът ще е едва шест – спомена кротко тя. Нито един ресторант в Париж не сервираше преди седем и половина. Имаше за запълване час и половина.

– Може да се разходим из града, вечер е много красиво – чу се да казва Доминик.

Ах, ти негоднико! изплака тялото му. Ах, ти мазохистичен негоднико.

Но някаква част от него беше нащрек за нейния отговор, неспокойна, изплашена.

– Искаш ли да се разходиш с мен?

Тя премигна, и наистина, това изчервяване трябва да беше заради него; тя вече си беше починала от тежестите.

– Да.

Знаеш, че си много по-добър в секса, отколкото в романтичните разходки, изтъкна горчиво тялото му. Съветвам те да запомниш това.

Млъкни, заповяда той на своя недисциплиниран, разглезен мъжки атрибут.

Добре, а какво ще ѝ кажеш? Имаш ли някоя блестяща тема за разговор? Само не смей да ѝ разказваш отново за детството си! Това е романтична разходка! Не може ли просто да се държим за ръцете и да мълчим?

Проклетият малък немирник се намуси. Аз лично мисля, че ще бъде много по-романтично да...

Я млъквай вече!