Шоколадово докосване

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Нещо става с Доминик, помисли си Джейми. Той не беше продумал, откакто тя се върна от тренировка тази сутрин, устните му бяха стиснати в твърда, неотзивчива линия, когато тя го целуна. Нещо диво и горчиво къкреше в него, като първия път, когато го беше видяла да я наблюдава в салона на Филип Лионе. Дори още по-лошо. Яростта клокочеше в него. Той я сдържаше, но не се освобождаваше от нея. Джейми не можеше да се доближи до него.

Тя застана под огромната шоколадова скулптура. Длета и инструменти лежаха на плота, както и шоколадови стружки, някои от които се топяха в косата на Доминик. На устните ѝ заигра усмивка. Той беше толкова едър, толкова силен, караше я да се чувства толкова сигурно, но понякога настъпваха мигове, когато Джейми искаше да го притисне до себе си като малко момче. Тя посегна да го докосне, все още от другата страна на плота, докато той ваеше дрехата на скулптурата, когато Дом вдигна глава и я прониза с тъмните си проницателни очи.

Ръката ѝ се отпусна. Джейми отстъпи крачка назад и вдиша предпазливо.

– Това... има ли връзка с въпроса дали ще те оставя? – това беше последното нещо, за което бяха имали пререкания през последните два дни.

Устата му застина в още по-горчива линия.

– Предполагам.

– Дали... – тя затаи дъх. Не беше лесно да попиташ някой мъж дали иска да се ожени за теб, когато той се държи толкова враждебно. Идеята ѝ беше хрумнала, докато се бореше да вдигне една непосилна тежест във фитнес залата. Може би беше странно хрумване. Те се познаваха отскоро и все пак ѝ се струваше, че знаеше всичко, каквото трябваше да знае за Доминик. Може би Джейми знаеше всичко, каквото трябваше да знае още преди да го срещне, беше го научила от стената с релефа с розови пъпки и грубия камък, от вкуса на неговата дива, тъмна, страстна душа върху езика си. Но сега тя познаваше неговите сила и глад, знаеше как той държеше ръката ѝ, сякаш трябваше първо да отсекат неговата, преди да я пусне.

Джейми беше прекарала толкова много време, попивайки топлината и силата му, без да се запита какво получаваше той от нея. Тя беше фокусирана върху себе си, да се лекува и да взема. Без да мисли, защото той на драго сърце ѝ позволяваше да го използва. Доминик жадуваше да продължи да ѝ дава.

Тя все още не разбираше какво получаваше той от нея. Но Дом определено получаваше нещо. Нещо, което отчаяно се страхуваше да не загуби.

Тя се замисли за онова десетгодишно момче, което осъзнаваше, че майка му си е отишла. Че остава само, с бащата, който щеше да го изпрати да работи в касапница две години по-късно. И реши, че колкото и бързо да беше пораснало, навярно то се нуждаеше от способността да разчита на нещо трайно. И че може би, ако тя поискаше да се омъжи за него, щеше да изцели най-малко пет хиляди рани в душата му. А неговото "да" щеше да я направи чиста, нова и цяла, готова за новия ден.

Може би Джейми щеше да работи на организационно ниво от тук, от Париж. Кейд твърдеше, че по този начин би постигнала много по-добър резултат. Може би Джейми но можеше да се върне към полевата работа, поне на този етап. Смяташе, че ще провери дали е възстановила силата си, като напуснеше Доминик. Но... там, във фитнес залата, тя виждаше образа на Силвен и Кейд, сгушени на дивана. Този образ се запечатваше върху ретината ѝ с всяка коремна преса от пейката, докато тя се чувстваше като Атлас, който повдига света. Когато се сгодиха, те двамата си мислеха, че са уредили нещата – Кейд щеше да се откаже от досегашния си живот и да избере Силвен. Сега вече не бяха толкова сигурни в успеха на начинанието. Но бяха сигурни, че те двамата ще успеят, каквото и да правят в професионалния си живот.

Джейми наблюдаваше как Доминик ваеше гънките с мрачна прецизност, сякаш колкото и да искаше да си излее гнева върху нещо, той щеше да принуди тази статуя да бъде красива.

Може би, ако успееше да го накара да ѝ се усмихне отново, щеше да промени нещо. Доминик винаги ѝ се усмихваше. От онзи първи път, когато ѝ се представи, когато я видя, очите му грееха като слънчеви лъчи по дълбока, тъмна вода.

Джейми прокара пръст по плота, обра стружките шоколад и ги пъхна в устата си. Очите му трепнаха при това движение. Може би за секунда устата му се изкуши да омекне. Изведнъж той остави длетото и се надвеси през плота, ръцете му стиснаха ръба близо до нея. Той се наведе с блеснали очи, тихият шепот я сряза като стъкло:

– Ти нямаше право.

Джейми трепна, без дори да знае какво нямаше право да прави.

– Да седиш тук и да ядеш моя шоколад така, сякаш не можеш да ми се наситиш – прошепна яростно той. – Аз те обичам. А ти винаги си смятала да си тръгнеш – ръцете му стискаха плота толкова силно, че ако не беше мраморен, щеше да се счупи. Тъкмо затова той стискаше плота, а не нея, осъзна Джейми.

Тя сложи ръце между неговите, плъзна ги напред по шоколадовите стружки, докато лицата им се озоваха само на няколко сантиметра едно срещу друго.

– Не допусках, че ти ще поискаш да остана. Не и в началото. Ти си толкова по-голям от мен. Във всяко отношение.

Той поклати глава, лицата им бяха толкова близо, че устните му почти докоснаха нейните при това движение. Но Доминик изглеждаше толкова подивял, че можеше да я ухапе.

– Не разбирам какво искаш да кажеш. Вече ти казах, че ме идеализираш, Джейми.

– Не. Изобщо не те идеализирам – повтори тя.

Доминик пусна плота и обходи с поглед помещението, за да сплаши зяпачите. Но там нямаше никого. Всички се бяха изнесли в съседните помещения, открили спешна "нужда" да потърсят нещо там. Оставени на самотек, глазиращите машини лееха шоколад върху празните решетки в безкраен фонтан.

– Ела в кабинета ми – каза той рязко.

Кабинетът беше съвсем малък. Не беше възможно да затворят вратата, без да се притиснат един до друг, а когато я затвориха, Дом се подпря на бюрото. Разстоянието между тях беше една крачка. Той беше готов да прави секс с мен в кабинета си, спомни си Джейми думите на Кейд и пребледня от гняв.

– С колко жени си правил секс тук? – попита тя.

Доминик трепна, хвана се за бюрото и дръпна главата си назад. За секунда той сякаш се засрами, смути. После решимостта се върна на лицето му.

Джейми сложи ръката си върху неговата. Тази сила я привличаше неудържимо. И искаше да му покаже, че не се чувства омърсена от докосването. Дом погледна ръката ѝ горчиво и предпазливо, сякаш тя държеше камшик, той се готвеше да понесе наказанието.

Джейми се вгледа в лицето му. Погали бавно ръката му, спусна я по плътната материя на сладкарската му куртка, докато стигна до кожата, и уви пръсти около широката му китка. Тя се намръщи. Джейми беше работила с изоставени от родителите си или продадени в робство от някой близък човек тийнейджъри, с бити и експлоатирани деца, пораснали и възмъжали преждевременно, вършейки убийствено тежка работа. Но тя беше работила с тях – като ментор, в група. Решавайки про- блема, а не опитвайки се да живее рамо до рамо с тях. Все пак, ако престанеше да е толкова слаба и себична... тя щеше да осъзнае, че Доминик Ришар – грубият, нежен, див, красив, амбициозен Доминик Ришар – имаше проблеми.

Много проблеми.

Една от причините за любовта му към нея можеше да е... любовта ѝ към него. Една от причините за страха му от нея беше... че се страхуваше да разчита на тази любов.

Тя отново се вгледа в напрегнатото му изражение. Ръката му също беше напрегната под нейната, сякаш едновременно искаше да я отдръпне и не можеше да го направи.

– Навярно не си в настроение да изпълниш една моя фантазия, а? – попита тя.

Изражението му стана още по-сурово.

– Няма да правя секс с теб в този офис. Никога.

По дяволите, колко жени беше чукал в този офис?

– Нямах предвид такава фантазия. Нея ще оставя за по-късно, когато всички си тръгнат.

Ръката му трепна под нейната.

– Не. Аз не съм твоята фантазия.

Тя го погледна учудено.

– Мислех, че на повечето мъже им харесва да са обект на женските фантазии.

– Е, на мен не ми харесва.

Джейми реши да подходи по друг начин.

– Значи аз не съм твоята фенка?

Доминик се намръщи.

– За какво говориш, по дяволите?

– Защо не оставаш при мен през нощта? Само веднъж, откакто започнахме да се виждаме, ти остана до сутринта. Объркващо е, че никога не те намирам до мен сутрин.

– Винаги оставам през цялата нощ – възрази той, сепнат. – Но излизам за работа – все така опрян в бюрото си, Дом я погледна. – Ти не знаеше ли?

Тя поклати глава.

– И когато се будиш и не ме намираш до себе си, какво си мислиш?

– Разбирам, че ти трябва пространство. Че трябва да те оставя да дишаш.

Последва пауза.

– Не – отсече многозначително Дом. – Не, аз дишам по-добре, когато си до мен.

С тиха въздишка тя пристъпи напред и се долепи до него, остави цялото напрежение да се отцеди от нея. Лицето и се отърка в сладкарската куртка, толкова ненужна сега. Едната му ръка пусна бюрото, той я раздвижи, за да възстанови кръвообращението ѝ. Доминик я вдигна изморено и нежно я положи на рамото ѝ.

– А ти? Трябва ли ти пространство да дишаш?

Дом миришеше на пищен тъмен шоколад и на нещо зелено, може би беше експериментирал с някакви вкусове.

– Аз също дишам по-добре тук – призна Джейми съвсем честно. После си пое дъх: – Искам да ти задам един необичаен въпрос.

– Аз също.

Тя се поколеба. Може би той щеше да я попита същото? Дали тя го иска? Сърцето ѝ се сви болезнено при мисълта, че желанията им съвпадаха.

– Питай – прошепна тя.

– Какво е фамилното ти име?