Шоколадово докосване

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Дом притисна малка топка шоколадов кувертюр до мраморния плот. В началото шоколадът винаги беше твърд, но никога толкова твърд или студен като мрамора. Вече започваше да се разтапя под пръстите му. До ръката му имаше малка купчина топки кувертюр. Гладко, плътно, тъмно изящество. Как да го вложи в център от ганаш? Как да направи шоколад, чиято сърцевина се опълчваше на началната лекота, отказвайки да се разтопи върху езика?

Можеше да го нарече J'aime и само неколцина посветени в целия свят щяха да се досетят за източника на вдъхновението. Но това щяха да бъдат най-важните хора в живота му.

Дали тя щеше да му се довери, ако създадеше за нея съвършения шоколад? Дали щеше да му позволи да я съблече гола на дневна светлина? Дали щеше да притисне лицето си до гърдите му и да му разкаже подробно за живота, към който можеше да се върне? И какво смяташ да направиш с това знание, негоднико? Да подхранваш страха ѝ, за да я опазиш на сигурно място в ръцете си?

Толкова по въпроса за доверието. Той разтри врата си.

– Мосю – каза Гийомет от най-горното стъпало. – Джеймс Кори е долу, иска да ви види.

Доминик премигна объркан. Между Джеймс и Джейми, с правилното произношение на Гийомет, нямаше почти никаква разлика, а името Кори накрая го дезориентира напълно.

– О! – той се окопити. – Фамилия Кори все още ли се опитва да купи моето име, за да го постави върху шоколадчетата си? Защо? Кейд да не е разкарала Силвен? – подхвърли Дом обнадеждено.

Не, чакай, как така обнадежден? Силвен заслужаваше да страда, но ако насочеше вниманието си към Джейми...

– Той не каза, мосю.

Дом завъртя очи.

– Добре, изпрати го тук – нищо не му струваше да го изпрати по дяволите. Освен това му харесваше да е толкова търсен, че да може да избира с кого да работи. Беше толкова различно от начина, по който Дом беше започнал живота си.

– Той не е много млад – намекна Гийомет.

Какво? А, да, стълбите. Дом въздъхна и погали малките твърди топки шоколад.

– Добре, ще сляза долу.

Белокосият мъж, който оглеждаше прецизно витрините, наближаваше осемдесетте, но изглеждаше жизнен и бодър, без бастун или намек за немощ. Макар да беше значително по-нисък от Дом, той се държеше така, сякаш можеше да го купи и продаде с едно щракване на пръстите си. Приликата с Кейд Кори беше поразителна.

Дом не можеше да изгони стареца така, както беше постъпил с Кейд, затова му протегна учтиво ръка.

– Мога ли да ви помогна, мосю?

Сините очи срещнаха неговите и през Дом премина трепетът на нещо познато. Нещо познато в тези очи, обградени от дълбоки бръчки?

– Не знам – френският на стария Кори беше ръждясал, със силен акцент, всяка дума беше подбрана внимателно. – Исках да те огледам.

Дом вдигна вежди, тъй като не обичаше да го оглеждат. Обаче този мъж беше три пъти по-възрастен от него, по дяволите.

– Да видя от какво си направен – старецът го погледна с очите на познавач. – Сигурно няма да ми позволиш да се разходя в твоята кухня, а?

– Нещо повече, ще ви позволя да купите по една бройка от всичко в магазина, за да го занесете у дома и да го изследвате – предложи сърдечно Дом. – Другите шоколатиери и сладкари в Париж го правят постоянно.

– Нямаш нищо ценно за криене, така ли? – подхвърли старецът.

– Всичко е тук – Дом се тупна в гърдите.

Джеймс Кори се засмя.

– Добро място за съхранение – той тръгна към стълбата и сложи осеяната си със старчески петна ръка върху перилото. – Макар че и там има риск; сърцата също може да бъдат откраднати – той прониза Доминик с поглед.

Дом се засмя.

– Моето вече не ми принадлежи.

Старецът се вгледа в Доминик с дълъг, уверен, странно познат поглед.

– Май имаш пълно доверие в попечителя, а?

Усмивката на Дом се стопи.

– Сигурен ли си, че човекът, на когото си го поверил, няма да избяга на другия край на земното кълбо?

Този негодник! Тревогата стисна дробовете му като менгеме. Дом потуши с мъка своята арогантност, помъчи се да се покаже непристъпен:

– Хм, съмнявам се, че тя ще се опита да открадне моето име и да го изтъргува – неговото име. Изведнъж името Джейми Ришар прониза ума му с жестока красота, лъч светлина, посипан с парченца стъкло.

Той затаи дъх, издиша с усилие. Доминик беше понасял и по-жестоки болки от един невъзможен блян.

Старецът го погледна учудено. Тръгна бавно нагоре по стълбите. Гледката беше трагична в сравнение с дупето на Джейми, но Дом предположи, че добрият тон налагаше той да върви зад стареца и да има готовност да го подхване.

Слава богу, не се наложи да хваща стария милиардер за задника. Джеймс Кори изкачи стълбите, без да трепне.

И се усмихна с чиста наслада, когато се озова в просторното светло помещение с широко отворени високи прозорци – поздрав към пролетта, и с блестящите мраморни плотове.

– Beau – каза той със силния си американски акцент. –Tres, tres beau[38]. Не можеш да спечелиш големи пари тук, но разбирам защо ти харесва.

– Свързвам двата края – подхвърли Доминик. Не правеше милиарди, нито дори милиони, не и като личен доход, но се справяше прилично. Освен това беше в началото на кариерата си. Всеки ден получаваше имейли, в които го молеха да отвори магазин в Токио или Ню Йорк.

– Нали ще ми покажеш лабораторията? – попита милиардерът със същата безмерна надутост като внучката си Кейд. Ако този дядка беше с трийсет години по-млад, Дом щеше да го отреже.

– Si vous voulez[39]. Знаете ли нещо за правенето на шоколад?

Пенсионираният шеф на най-голямата компания – производител на шоколад, на планетата го изгледа с присвити очи.

– Вие, парижките шоколатиери, сте нетърпими понякога.

– Имам предвид истински шоколад – поправи се Дом, който не беше целял да го обиди.

Сините очи се присвиха още повече.

Дом се покашля.

– Шоколад с истински вкус?

Старецът изсумтя и смотолеви нещо за разума на внучката си.

Дом се усмихна.

– Не можете да се сърдите на Кейд, задето избра Силвен. Тя дойде и при мен, но аз не превих врат.

Погледът на стареца стана като стомана. В очите му се появи лукаво пламъче.

– Не би ли паднал на коляно пред Кори?

– Опитайте – каза любезно Дом и му подаде едно блокче шоколад. – Тогава ще разберете.

Подразнен, старецът разгледа шоколадовото блокче – брюле "Париж". Но захапа бонбона и раздразнението му се стопи, погледът му омекна, заблестя алчно.

– Пушек – прошепна той. – Опушен шоколад. Знаеш ли, може да те харесам, млади момко.

Дом дръпна ядосано подноса с шоколадови бонбони към себе си. Можел да го хареса?!

– Надолу по улицата има бакалия, където продават бонбони, ако ви се ядат боклуци.

– А може и да не те харесам – каза старият Кори, с което изпълни Дом със задоволство. Той обичаше да вбесява хората, особено онези, които си въобразяваха, че могат да го преценят колко струва. Старецът изяде втората половина на своето брюле "Париж" и облиза следите от шоколад по палеца си.

Е, Доминик също би могъл да го изтърпи, в крайна сметка.

– Какво е това? – Джеймс Кори застана пред огромния, наполовина изваян блок шоколад. – Да не си се отказал? – острият поглед го прониза отново.

Дом оголи съвсем леко зъби.

– Аз не се отказвам. Но до изложението има още една седмица, а аз имам и други задачи, освен да вая скулптури.

– Плюс това тази грамада шоколад го плашеше до смърт с посланието, което се опитваше да внуши. Всеки път, когато Дом се залавяше да работи върху скулптурата, го обземаше усещането за проклятие и той се захващаше с нещо по-безобидно.

Старецът огледа грубо изваяните гънки в основата, опитвайки се да отгатне в какво щеше да се превърне блокът.

– Ние, Кори, имаме много пари – спомена той.

– Да, и знаете ли кое ще бъде най-хубавото? Ако похарчите част от тези пари, за да сложите името на Силвен Марки върху някое гадно шоколадче и да го пуснете в продажба в супермаркетите по целия свят – само при мисълта го обзе пъклена радост. – Това ще бъде красиво.

Джеймс Кори доби едновременно замислен и развеселен вид.

– Ти не искаш ли малко от тези пари?

Какво им ставаше на тези хора, защо напоследък всички се опитваха да го купят? Първо Кейд Кори, после Джейми, сега този старец. Толкова леснодостъпен ли изглеждаше?

– Защо не ми разкажете какво по-точно искате да купите от мен, а пък аз ще ви кажа дали искам парите ви.

Проницателният директен поглед на стареца, излъчващ дълбока веселост му беше толкова необяснимо познат. Само това му трябваше, някакъв милиардер на преклонна възраст да обикаля неговата лаборатория и да си прави непонятни шеги с Дом.

– Чувам, че обичаш да си играеш с много диви вкусове – каза Джеймс Кори толкова непринудено, че Дом се подготви за най-лошото. Офертата вече висеше във въздуха. Няколко милиона долара за неговото име върху десертче с фъстъци. Дом наистина беше стигнал много далеч във вкусовете си, но дори той не би сложил фъстъци в шоколад. – Някога мислил ли си да експериментираш със спанак?

– Спанак! – фъстъците поне щяха да са предизвикателство. – Искате да ми платите, за да сложа спанак в шоколада? Това е скучно! Намерете някой химик и му платете да го направи.

– Скучно? – Джеймс Кори явно се засегна. – Искаш да кажеш, че не можеш да го направиш.

– А защо да искам да го направя. Това е най-блудкавият вкус на света. Аз не използвам шоколада, за да прикривам вкусове, а използвам други вкусове, за да извадя най-прекрасното от шоколада.

– Вече платих на химици, за да направят шоколад със спанак – Джеймс Кори скръсти ръце. – И те не успяха – растящото раздразнение на стареца успокои Дом. – Нямам високо мнение за хората, които твърдят, че могат да направят нещо невъзможно само ако благоволят да се захванат с него.

Дом го погледна скептично.

– Повярвайте ми, в списъка с невъзможни неща, върху които работя в момента, спанакът не присъства дори в края на първата страница. Но дори да не беше така, не виждам защо трябва да се захващам с всяка невъзможна идея, която се появи във вашия ум.

– А какви са другите невъзможни неща? – попита лукаво старецът.

– Не е ваша работа – да бъде нейното слънце. Да бъде идеалният за нея.

– Струват ли повече от двайсет милиона долара? – сините очи заблестяха.

– Да, по дяволите. Но ако искате да ми платите двайсет милиона долара, за да ви приготвя смес от спанак и шоколад, наемам се – едва ли щеше да му отнеме повече от един или два часа и щеше да е les doigts dans le nez[40] в сравнение с другите му задачи, фасулска работа. На Джейми сигурно щеше да ѝ хареса да го гледа. – Но не искам да поставяте моето име отгоре.

Джеймс Кори вдигна вежди.

– Двайсет милиона долара без правото да използвам твоето име? Ти май се мислиш за голяма работа.

– Вие започнахте да наддавате – какво трябваше да направи Дом сега, да се пазари, докато му измъкне парите, които наистина струваше ли? Богаташите бяха много странни хора.

– Ами ако поискам нещо друго в замяна на тези двайсет милиона? – в очите на стареца се появи особен блясък, като при сатаната, който изкушавал Иисус в пустинята. – Ами ако те помоля да съблазниш внучката ми и да я отмъкнеш от Силвен Марки?

Доминик го изгледа изпитателно и се усмихна. Още един, който ненавиждаше Силвен. Стана му приятно при мисълта с какво чудесно семейство се сродяваше неговият съперник.

– Е, за съжаление, аз не мога да ви помогна, но идеята е чудесна. Желая ви късмет в начинанието – а късмет щеше да му трябва, имайки предвид стоманената хватка на Кейд.

– Защо не можеш да ми помогнеш? – насмешлив поглед. – Не можеш да се справиш ли?

Този старец започваше да го вбесява.

– Струва ми се, че ме бъркате с някой друг. Аз съм Доминик Ришар, а не проститутка. Аз работя с шоколад. И си имам приятелка – Дом остана без въздух при тези думи. Приятелката предполагаше нещо постоянно, стабилно. Не жена, която можеше да изчезне в следващия миг. – А вашите двайсет милиона не могат да купят нито едно от тези неща.

Джеймс Кори сложи ръка върху един от мраморните плотове със самочувствието на владетел и се вгледа внимателно в Доминик, който каза язвително:

– Сигурно е адски гадно да нямаш нищо по-ценно от парите.

– О, аз имам две неща, които са по-ценни от парите – отвърна старецът. – Две или три. Но обичам да проверявам нещата. Наистина е гадно, когато някой се отнася с моето съкровище като с боклук.

– Някога мислила ли си да се задомиш? – попита дядо Джак.

Джейми подскочи, макар че току-що беше излязла от седмичната процедура по физиотерапия и дори кожата ѝ беше изтощена. Те седяха в свръхлуксозния Отел дю Леуке до Елисейския дворец и похапваха произведения на шеф Люк Лероа, сервирани само в удостоения с три звезди на Мишлен[41] ресторант на хотела. Сладкишът се топеше като сладолед върху езика на Джейми. Тя предпочиташе да седи в салона на Доминик, но не смееше да заведе дядо си там. Затова седяха в другия край на Париж, ядяха десерти, в които ледът целуваше огъня и от това се раждаше пролетта. И които струваха над петдесет евро единият, цена, която нямаше да натежи повече от перце върху бюджета на дядо ѝ, но го накара да направи възмутена физиономия.

– Да се задомя?

– Да! Нали знаеш, да се омъжиш, да имаш деца, да спреш да тичаш по целия свят.

Джейми го изгледа възмутено. Баща ѝ и дядо ѝ се държаха с всички мъже, дръзнали да доближат Джейми и Кейд, така, сякаш трябваше да бъдат проверени за краста.

– Виж сестра ти – каза дядо Джак, сякаш Джейми някога беше вземала пример от Кейд.

– Мислех, че ти искаш да поема "Кори" – отбеляза Джейми.

– Да, искам ти да поемеш "Кори". Но като знам колко си твърдоглава, добре е да разработя и други варианти.

– Аз вече имам друг вариант – Джейми сложи в устата си хапка лед, скрит под поток от малиновокарамелена лава. – Трябва да организирам кръглата маса в Абиджан. Когато.. завърша физиотерапията.

За щастие, Джейми плащаше на физиотерапевтката много добре. Прекалено добре, за да се изкуши да каже, че Джейми вече няма нужда от процедурите.

– Съветвам те да организираш кръглата маса в Париж.

О, за бога, Кейд вече го беше подготвила.

– Убеден съм, че ще ни бъде дяволски трудно да ти извадим виза за Кот д'Ивоар. Нищо чудно да ни накарат да заплатим трийсет процента от БВП на страната.

– Съмнявам се – моля те, дядо. Направи така, че да ме обявяват за персона нон грата там. Искам да остана тук... на топло и сигурно, до неговите топли устни върху нейните, в неговите ръце, които я държаха така, сякаш никога нямаше да я пуснат... Джейми потръпваше с копнеж всеки път, когато си помислеше за Дом. – Няма да повярваш какъв политически капитал съм натрупала там. Удивително много хора вярват, че моята борба срещу експлоатацията и кампанията за устойчив добив на какао са постигнали резултат.

Дядо Джак изсумтя, явно обмисляше битката на влияния, преценяваше кои държавни чиновници можеха да му свършат работа.

– Кейд се е разприказвала, нали? Ти затова ли долетя тук?

Дядо ѝ изглеждаше възмутен.

– Защо смяташ, че не мога да си позволя лично мои шпиони?

Джейми присви очите си.

– Ти наистина ли ме шпионираш, или просто се опитваш да хвърлиш вината върху Кейд?

Дядо Джак само изсумтя.

– Ако издържиш да не се забъркваш в неприятности през следващите десет години, може и да сваля надзора си.

Джейми стисна зъби ядосано. Дядо Джак, Кейд, баща ѝ – всички се държаха така, сякаш този един-единствен инцидент я беше превърнал в петгодишно хлапе: прекалено малко, за да ходи само по улицата. А най-лошото беше, че почти имаха право. През първите дни Джейми едва убеждаваше себе си да излезе сама на улицата. Сега се справяше малко по-добре. Париж беше прекрасно място да се бориш с демоните си. Улиците мамеха изследователския ѝ дух, грубият реализъм на прахоляка и навалицата обуздаваше приказната романтика на града.

– Не искам да се забъркаш с някой мъж, който е затънал в проблеми. Но нямам нищо против да те видя с човек, който може да те направи щастлива. Разбира се, ако решиш да се задомиш, мъжът ти няма да иска ти постоянно да пътуваш по света. Добре е да се научиш да делегираш задачите.

Джейми се загледа в ръцете си, облегнати на малката маса в украсения с колони салон. В компанията на дядо си тя беше навила ръкавите си: нямаше нужда да крие белезите от него. Кожата ѝ настръхна. Тя се опита да се престори, че се дължеше на снежния десерт, а не на копнежа никога да не възвърне вътрешната си сила, така че да се намърда в живота на някой друг.

– Дядо. Споменавала ли съм някога, че моят сексуален живот си е моя работа?

Дядо Джак се начумери.

– Това е непристойно. Твоят сексуален живот. Не можеш ли да се срещаш с мъжете като нормален човек?

– Така правят нормалните хора на петдесет.

Дядо ѝ задържа върху нея ясните си сини очи с онзи непоколебим, проницателен поглед, който двете с Кейд бяха наследили от него.

– Кажи ми само едно, умнице: имаш ли си приятел в Париж?

Джейми заби поглед в ръцете си, поглади ги, тъгувайки за милувката на онази корава голяма ръка, която мигновено прогонваше ледените тръпки от тялото ѝ. Той беше споменал, че излизаха заедно, но от това до твърдението, че Дом е неин приятел, имаше огромна разлика. Неоснователно, както всяко друго предположение на жена, която живееше, без да разопакова куфара си, в случай че събере смелостта да го затвори и да се върне към живота на достоен човек. Неоснователно твърдение по отношение на мъж, когото познаваше от три нощи и който нито веднъж не беше останал до сутринта.

– Не – бавно каза тя, но пръстите ѝ погалиха ръката ѝ и стомахът ѝ се надигна в протест срещу тази неправда. Джейми се почувства като Юда.

Да се задоми. Да остане в Париж. Да си има приятел. Приятел, който да я държи в своите големи корави ръце така, сякаш е скъпоценна. Когато всъщност той беше съкровище. Дали защото Джейми беше пречупена, тази възможност ѝ се виждаше толкова примамливо красива, като водовъртеж, в който тя искаше да се хвърли, така че никога да не се измъкне, и да се върне към стария си живот? Или беше просто защото той беше най-прекрасният мъж, когото беше срещала някога?

Дядо ѝ се облегна назад и я прониза с остър поглед.

– Интересно. Знаеш ли, по-рано днес споменах на един човек, че съкровището за един може да няма никаква стойност за друг. И като се замислиш, това е много тъжна гледка.