Шоколадово докосване

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Доминик стигна до следващия мост, преди полудялото му сърце да забие толкова бързо, че вече не можеше да върви и трябваше да се хване за уличния стълб на ъгъла. Тогава погледна назад.

Джейми стоеше там, където я беше оставил, загледана във водата. Не в него. Той се обърна и се затича. Затича се към нея с всички сили.

– Извинявай – каза той, още преди да е стигнал до нея. – Извинявай.

Дом спря пред нея, опита се да хване ръцете ѝ. Тя ги сви в юмруци и го погледна с пълни със сълзи очи, стиснала челюст.

– Мамка му, извинявай, съжалявам. Моля те, недей, Джейми – стори му се, че чуваше думите на баща си в онези далечни дни, когато той все още се срамуваше от себе си, след като беше ударил малкия си син или жена си. – Извинявай, Джейми – Дом стисна юмруците ѝ, опитвайки се да ги разтвори. Боже, как се мразеше, задето говореше като баща си. Мамка му, по-лошо, той говореше като самия себе си навремето, когато беше малък и се опитваше да се измъкне с извинения от побоя, преди да се опълчи срещу баща си в изблик на чиста омраза.

Но само влоши положението. Стиснатите пълни устни сега затрепериха и сълзите затрептяха по върховете на миглите ѝ, готови да се отронят.

– Но ти защо ми го каза! – отчаяно попита той. – Сякаш съм някой, който преследва парите?

За Дом това беше по-ужасна обида от майната ти за Джейми. Боже, майната ти – това беше просто един от по-учтивите начини на изразяване в средата, където той беше израснал. Майната ти не болеше, за разлика от обидния намек, когато той полагаше такива усилия да се представи за принц, че всъщност е беден, жалък, продажен касапин.

– Аз дори не говорех за теб – каза ядосано тя. – Казвах нещо важно за мен. Така че майната ти на теб.

Очите му се разшириха, после Дом се усмихна неволно, обзет от отчаяно облекчение, че му отвръщат със същото. Той вдигна ръката ѝ до устните си, но тя остана свита в юмрук, сякаш Джейми искаше да го удари. Харесваше ѝ да свива ръцете си в юмруци. Явно там, където бе израснала, хората не изразяваха гнева си с насилие.

– Аз съм себичен негодник – каза той, което, за съжаление, беше вярно. – Кажи ми каквото се опитваше да кажеш.

Тя издърпа ръката си и Дом я пусна, защото се стараеше да бъде добро момче. Дори след единайсет години на самостоятелност той все още трябваше да си напомня постоянно какво правеха добрите момчета, да надделява над инстинктите си. Джейми се обърна, всяка извивка на тялото ѝ излъчваше гняв, тръгна по моста, но когато Дом я настигна, тя не се опита да го изблъска или да го изгони. Тя го чакаше, искаше той да я настигне. Дотук добре, те просто се бяха скарали като всяка нормална двойка и Дом постъпваше правилно. Не беше прекалено агресивен или настойчив, просто трябваше да я следва известно време, докато ядът ѝ отмине, а после да се одобрят.

– Кажи ми – той я подкани отново след два моста.

Внезапно Джейми седна на ниския бетонен бряг на канала, където водата беше толкова близо, че можеше да се пипне с ръка. На Дом му беше малко по-трудно да седне, с неговите дълги крака, но се сгъна до нея.

– Аз имам много пари, които не съм спечелила – каза Джейми. – Смятам, че трябва да ти го кажа сега, тъй като парите са най-важното нещо, което мога да предложа на повечето хора.

Веждите му се стрелнаха нагоре в знак на недоумение от това колко се подценява Джейми.

– Колко от хората, които те виждат за първи път, могат да го предположат? Ти се обличаш с дънки и пуловери – Дом знаеше, бегло, че има най-различни ценови категории дънки, но нейните изглеждаха съвсем обикновени. Сигурно Гийомет, на която той не плащаше кой знае колко висока заплата, носеше по-скъпи дрехи от Джейми.

Джейми го погледна някак странно и насмешливо, но не отговори на въпроса му.

– Когато бях съвсем млада, моят идеал беше да помагам на хората, вместо да печеля от тях пари. И го правех. Боже, тогава имах стойност; променях хиляди животи. Но знам, че все още има мнозина, които страдат, които се нуждаят от помощ. Обаче аз сякаш се ударих в стена.

Тя погледна надолу по калдъръмената алея, с гръб към водата. Дом остана с усещането на нещо недоизказано.

– Каква стена? – тя да не иска да спаси всички?

По отношение на амбициите това сигурно поставяше стремежа да станеш един от най-добрите шоколатиери в света в различна перспектива.

Джейми продължи:

– Стена между мен и връщането към моята работа. Аз не мога да си представя как ще продължа да я върша и стоя тук, като в ступор съм. Такава незряла хлапачка съм! – гласът ѝ прозвуча толкова ядосано, сякаш се презираше.

Дали той не беше калта, в която затъваха колелата ѝ? Дом се намръщи, дълбоко обезпокоен от тази възможност, но се насили да се съсредоточи върху нейното презрение към самата себе си.

– С каква работа се занимаваше по-точно?

Джейми го стрелна с поглед. Явно подбираше внимателно думите си.

– Условия на труд и устойчиво развитие. Впоследствие усилията ми се насочиха към детския труд, по-специално към експлоатацията на детски труд и заробването на деца.

Думите ѝ го потресоха. Дом се загледа в своите осеяни с белези грозни ръце и си спомни първия ден в скотобойната, когато беше на дванайсет години. Навремето той не го осъзнаваше, но ако беше имал дори най-малка представа за правната система на родната си страна, поне би имал някакъв избор. Дори с цената на пълното с неизвестни бягство от познатата ситуация той несъмнено щеше да оцелее в приемно семейство.

– Разполагах със солидни протекции – продължи сухо Джейми. – Не си ме представяй като герой, защото определено не съм. Но с тази подкрепа успях да променя много неща към по-добро.

Дом не мислеше, че си представя герой. Герой. Той излизаше с герой. Той.

– А защо спря?

– Казах ти – тя го погледна плахо. – Защото съм разглезена лигла и вече не издържам.

Сигурно беше адски трудна работа. Дом се запита дали тя някога щеше да бъде готова да му разкаже подробностите, да прекрачи отвъд мъгливото "икономическо развитие в страните от третия свят", или ѝ беше непосилно трудно да разказва за това. Веднъж беше прочел, че много от медицинските сестри и лекарите в бърза помощ напускат, защото, колкото и добри дела да вършеха, просто не издържаха да гледат лошотията на света ден след ден.

– Изтощила си се – изведнъж му просветна. Лицето ѝ, докато седеше в неговия салон, попиваше вкуса и момента. Дом се пресегна и уви грубите си длани около нейните слабички ръце на героиня. – За това ли ме използваш, за да се напълниш отново?

Тя го погледна в очите.

– Да – прошепна тя някак засрамено.

О! Значи той не беше калта. А източник на възобновяема енергия за героинята. Доминик я притегли плътно към себе си, въпреки че се намираха на обществено място. Притисна я прекалено силно и трябваше да си заповяда да разхлаби хватката си.

– И ти помисли, че това може да е проблем?

Доминик винаги бе настоявал, че неговият шоколад е храна за боговете. Крайно време беше да си намери богиня.