ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Още преди да стигне до вратата, Дом видя стареца да го чака в тъмната тиха улица с голяма кесия в ръка.

– Пак ли вие – процеди с раздразнение той. В момента имаше нужда да остане сам в своя салон и със своя шоколад. С нещата, на които можеше да разчита. Склонността на сърцето му да започне да вярва, че Джейми можеше да не го напусне, го плашеше силно. Колко доверчиво се гушеше тялото ѝ до неговото на кея...

– Потърсих те онзиден, но те нямаше – в гласа на Джеймс Кори прозвуча възмущение. – Често ли се скатаваш от работа? За да пропилееш следобеда в гуляй?

Дом се изненада от гнева на стареца.

– Явно вие отдавна не сте пропилявали следобеда си в гуляй?

Старият милиардер измърмори ядосано нещо. Дом го погледна предизвикателно.

– Сега е пет и половина сутринта. Мислите ли, че станах толкова рано, за да се порадвам на нечия компания? – Доминик искаше да работи върху скулптурата. Тази сутрин можеше почти да повярва в нея. Да не потръпва от страх, докато тя придобиваше очертания под ръцете му. Шоколадовото изложение беше този уикенд; той не можеше да отлага безкрайно, тоест докато повярва в себе си. Ако постъпваше така, Дом не би стигнал доникъде.

– Щом ставаш толкова рано на твоята възраст, сигурно изобщо няма да спиш, когато станеш на моите години – каза Джеймс Кори. – Удобството е, че не се натъкваш на хора, които не искаш да виждаш.

– Нищо подобно – каза възмутено Дом.

– Да, ъъъ, имам чувството, че един от твоите клиенти може да се отнесе още по-грубо с мен.

Дом действително имаше надути клиенти, но беше уверен, че старецът нямаше да им се даде. Той поклати глава и пусна Джеймс Кори в салона, главно защото му беше неудобно да остави един старец на тъмната безлюдна улица, където можеха да го ограбят. Заключи вратата зад тях и включи осветлението на стълбите, защото така му харесваше, да работи сам в потъналия в тъмнина магазин, осветяван само от светлините на спираловидната стълба като пътека към рая.

– Трябва да призная, че това място наистина ми хареса – каза старецът.

Дом въздъхна. Той обичаше да е първият човек, който се изкачва по окъпаната в светлина стълба сутрин, без никого наоколо. Но... този човек тук беше на преклонна възраст... и така нататък. Дом въздъхна отново, нарочно по-тежко, така че старецът да го чуе, и махна на Джеймс Кори да мине пред него.

– Но друг път не идвайте сутрин. По-добре да си бях останал в леглото – с ръка върху Джейми, с нейните пръсти върху бицепса му. Тя обещаваше да не го напусне, докато той искаше само за малко да забрави страха, да потъне в нея и да ѝ повярва.

– Все още преговаряме сделката за спанака – напомни му Джеймс Кори.

– О, значи трябва да се пазаря с вас за сума над предложените двайсет милиона?

Старецът изсумтя.

– Признавам, че имах някои скрити мотиви с офертата за двайсет милиона. Но сериозно, какво ще ми струва да ми направиш шоколад със спанак?

– Мисля, че не ме разбрахте правилно. Аз искам да видя името на Силвен, залепено върху някакво евтино десертче в супермаркетите.

– Слушай, нашите шоколади са достатъчно добри, за да носят моето име – сряза го старецът.

Дом сви рамене.

– Всеки си има своите стандарти.

– Убеден си, че си прекалено добър за "Кори", така ли?

Дом се засмя.

– Не аз, а моят шоколад.

Джеймс Кори го прониза с острия си поглед.

– О, така ли? Нямаш ли прекалено високо мнение за себе си?

– Защо да не кажем 25 милиона? На толкова ли се оценява достатъчно високото мнение за мен самия?

– Ти продаваш ли се?

Дом изохка.

– Може ли да ви повикам такси? Наистина дойдох тук, за да поработя – е, поне първоначално. Крачейки по безлюдните улици преди съмване, пропит с уханието на Джейми, готов да превърне огромния блок шоколад в нещо красиво, съвършено. Колкото повече съзерцаваше онази статуя, толкова повече страх се загнездваше в него, също както когато се хвана да вярва, че Джейми нямаше да си тръгне. Беше като да се изправиш на ръба на дълбока пропаст и да се опиташ да я прекосиш по хартиен мост.

– Донесох ти спанак – старецът остави голямата кесия на плота, в основата на полуоформената шоколадова скулптура, сякаш проклетите зелени листа бяха по-важни.

Дом се усмихна иронично. Как можеше да харесва толкова досаден човек. Обаче се оказваше по-лесно, отколкото да се пребори със страховете си. Той взе кесията с открита досада и тръгна към кухнята.

– Донесохте ли договор с график на плащанията, в който да е посочено изрично, че не може да използвате моето име?

– Защо не обсъдим плащането по-късно?

– Така – каза Дом. – Точно каквото си мислех, че ще стане с онези двайсет и пет милиона – той наля сметана в една тенджерка и взе спанака, избра най-свежите листа. После влезе в съседната стая, прегледа асортимента на Пробивало[49] за момент, избра комбинация от тринитарио и криоло[50], 72% c плътна горчива основа. – Това трябва да свърши работа.

Доминик удари кесията няколко пъти в ръба на плота, за да натроши шоколадовия блок на по-дребни парчета, после го изсипа в голяма метална купа, докато сметаната къкреше. Той не беше включил осветлението в кухнята, така че светлината идваше само от последните стъпала на стълбата в средата на лабораторията. Старецът се доближи в тъмното и двамата се надвесиха над печката като алхимици, приготвящи еликсира на живота.

– Така... – усещайки, че сметаната беше поела достатъчно от блудкавите зелени листа, Дом я прецеди и наля топлата зелена течност върху шоколада.

Джеймс Кори го гледаше като омагьосан, когато Дом пусна цедката със спанака в близката мивка и се зае да бърка сместа от шоколад и сметана.

– Защо... ти изхвърли спанака! Това не е хранително!

Дом спря да бърка.

Хранително?

– Да! Разбираш ли, майките ще се гордеят, ако могат да нахранят децата си с нещо полезно.

– Американските майки ще се гордеят, ако хранят децата си с шоколад със спанак? Наистина ли Америка е толкова побъркана страна?

Старецът скръсти ръце, вбесен.

– Денят "Д" говори ли ти нещо?[51]

Какво?

– Вие сте били там? – попита той с неволно уважение.

– Не ми достигнаха две години – призна неохотно Джеймс Кори. – А баща ми беше изкарал детски паралич, така че и той не можеше да се включи. Но ние произвеждахме шоколадите за продоволствения рацион на войниците. Шоколад, но натъпкан с полезни съставки.

Дом го изгледа потресен, прекалено ядосан, за да заговори.

– И сега се опитвате да ме накарате да имитирам дажбите на американските войници от Втората световна война?

– Нещо по-добро – запъна се старецът. – Искам да са гурме.

– О, я си вървете – каза Дом с отвращение. Загуба на цял пакет шоколад, един литър хубава сметана и неговата прекрасна тиха сутрин, в която трябваше да вае своята скулптура в мрака. Оттук нататък не му оставаше нищо друго, освен да работи върху нея по тъмно. Защото се страхуваше, че ако започнеше да я вае под включено осветление, някой – може би самият шоколадов блок – щеше да види душата му. – Можех да остана и да се наспя с моята приятелка, ако знаех, че ще ме причаквате с такива предложения пред вратата.

Така. Дом каза думата отново. И щеше да продължи да я казва, приятелка, докато престанеше да се чувства така, сякаш случайно се беше хвърлил от висока скала.

Джеймс Кори стисна устни с непонятно ожесточение.

– Наистина не мисля, че е редно да ми разказваш къде и с кого спиш. Това е грубо, дори за теб.

– Благодаря. Тя е много сладка, споменах ли?

Джеймс Кори изскърца със зъби и промърмори нещо за някакви "внучки" и "тези проклети парижани". В ума на Дом просветна неясен спомен. Персоналът му обсъждаше някакво забавяне на сватбата на Кейд и Силвен.

– Как е вашата друга внучка между другото?

Джеймс Кори замръзна и го фиксира със странен блеснал поглед.

– Чух, че била в болн... – Дом спря. И се вгледа в тези познати сини очи.

За момент настъпи мълчание, Доминик пребледня, а Джеймс Кори доби лукаво изражение, сякаш го бяха хванали да краде и това му харесваше.

Без да каже нищо, с усилие, сякаш вървеше по лед, Дом се обърна и влезе в кабинета си. Отне му една секунда да включи компютъра. Но резултатите за изображения на Джейми Кори излязоха моментално. Ето я, с някакъв котдивоарец по тениска, стояха пред черна дъска, закована на два пръта, със сламен навес, който да ги пази от слънцето. Мъжът беше преметнал ръка през слабичките ѝ рамене и се смееше срещу обектива. Косата ѝ беше дълга, хваната на конска опашка, от която се бяха измъкнали няколко червеникавокарамелени кичура около нейното по-пълно, по-младо лице, носът ѝ лъщеше от горещината и влагата. Тя носеше широкопола шапка и тънка памучна туника с дълъг ръкав, за да предпазва бялата луничава кожа. Изглеждаше толкова уверена, толкова сигурна в себе си, сякаш беше недосегаема за всичко лошо в света.

Ето я тук – боже, тяло върху носилката, заобиколена от медиците от бърза помощ, които я качваха в хеликоптер. Ето я на друга снимка, с пресилена усмивка за камерата, лицето ѝ е изпито и бледо след двумесечния престой в болницата, косата ѝ беше дълга два пръста. Това беше малко преди да започне да идва в неговия салон.

Резултатите от търсенето не бяха в хронологичен ред. Имаше снимка, на която тя бе до малко момче, което носеше на главата си огромен чувал от зебло, който сигурно тежеше повече от самото него. До момчето имаше друга фигура, свлечена на едно коляно под също толкова голям чувал, превила врат под непосилния товар, с паднала пред лицето конска опашка. Мамка му, Дом беше виждал тази снимка, тя беше обиколила всички медии навремето. Имаше още една снимка, същото момче няколко години по-късно. Трудно беше да се каже кой беше по-горд, момчето или Джейми, докато двамата позираха с неговата диплома в ръце. Младежът гледаше много сериозно; Джейми изглеждаше, сякаш я бяха хванали да плаче.

Джейми Кори.

Тя му беше казала, че е богата.

Тя му беше казала, че се занимава с условията на труд и експлоатацията на детски труд.

И сега изведнъж всичко се оказваше вярно. Доминик можеше да види това. Да види, че когато тя избираше дали да го напусне, той я молеше да изостави безчет други хора. Детето в него се надигна нацупено от своята ембрионална поза, за да прогони момчето от снимката. Да му каже, че той също се нуждае от нея.

Сякаш му трябваха още доказателства какъв негодник беше.

Тя сякаш наистина имаше намерение да му се отдаде.

Кори. Не беше фамилно име, което да пропуснеш да споменеш. Доминик не знаеше името ѝ, защото тя беше решила да не му го каже. Тя искаше да запази част от себе си в тайна. В безопасност.

Дом сигурно трябваше да се радва, че му беше казала истинското си първо име.

– Нашата Джейми никога не е искала да е паразит – каза нейният проклет съименник от вратата. – От съвсем млада имаше мнение по този въпрос. Глупавото училище. Някакъв професор с леви убеждения ѝ проми мозъка и повече не я видяхме.

– Махайте се! – Дом изрече това с глух, нисък глас. – Изчезнете оттук.

Милиардерът сви рамене при тази заповед.

– Тя каза ли ти за поканата за вечеря?

– Разкарай се оттук.

– Довечера. Баща ѝ пристига специално за случая. Това е Мак Кори, сегашният президент на шоколадови фабрики "Кори".

– И той да върви на майната си.

– Ще му предам пожеланията. Виж, това е истинско семейно събиране. И искаме да те поканим като наш почетен гост.

Загрузка...