Шоколадово докосване

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

Доминик чакаше зората.

Джейми беше забравила, че това беше неговият свободен ден, или може би тя не знаеше. Той не я беше предупредил снощи. Затова тя се сви до него гола, смятайки, че той ще се измъкне в тъмното.

Но днес Дом можеше да се излежава колкото си иска. Достатъчно дълго, за да дочака изгрева и да преброи думичките ѝ. Достатъчно дълго, за да види докъде се изчервява Джейми.

Все още му беше криво заради отказа ѝ да се любят на включена лампа първите пъти, когато сигурно всеки милиметър от тялото ѝ се изчервяваше. Сега той трябваше да направи нещо много специално, за да предизвика такова изчервяване.

Погледът му се плъзна по тялото ѝ, което постепенно изплуваше в светлината на зората, и Дом се усмихна бавно и доволно.

Пръстите му погалиха разсеяно главата ѝ. Той ненавиждаше тази нейна къса стърчаща прическа. Според него не ѝ отиваше, а тя използваше толкова много лак за коса, за да я държи тупирана, че кичурите драскаха ръцете му като наежен таралеж. Но през нощта прическата се беше смачкала и той подпъхна пръсти под горния сплъстен слой коса, галейки нежно черепа ѝ, като наблюдаваше как цветовете на тялото ѝ ставаха по-ясни.

Точно когато можеше да потвърди, че зърната на гърдите ѝ наистина бяха тъмнорозови като изчервяването ѝ, а не златистокафяви като луничките ѝ, пръстите му напипаха нещо твърдо.

Малка грапавина. Дом сигурно беше докосвал това място неведнъж в разгара на страст и никога не я беше забелязвал. Но сега тя привлече вниманието му. Той опипа издутината, къса, само няколко сантиметра под сплъстените кичури коса. Това беше белег.

Сякаш беше докоснал някакъв паник-бутон в нейната система за сигурност – Джейми се събуди, тялото ѝ се скова до неговото.

– От какво ти е това? – тихо попита той. През ума му преминаха различни възможности, от падане в детството до операция на мозъчен тумор.

Тялото ѝ трепна, но тя каза непринудено,

– Нищо. Ударих си главата преди известно време. Нищо особено, но настояха да зашият раната, така че обръснаха косата наоколо. Затова нося толкова къса прическа сега.

Цялото му същество замръзна. Лъжата беше крещяща. Прозвуча точно като майка му. Боже, той самият сигурно звучеше по същия начин навремето, когато беше малък, когато се опитваше да излъже учителите или баща си, за да се спаси от побой.

– Кой те удари? – той се изви и седна на ръба на леглото с гръб към нея, защото му се повдигна. От отвращение. Той не можеше, не искаше да се забърква с жена, която защитаваше мъжа, който я биеше. Силни жени, само силни жени, само абсолютно най-силните жени бяха за него. Достатъчно силни, за да го изгонят, ако се превърнеше в баща си.

И в същото време сърцето му се късаше при мисълта, че тя беше пострадала. Като си представеше... а Доминик можеше да си го представи съвсем добре. Той се преви надве, за да потисне гаденето в стомаха си.

Джейми не каза нищо.

Изведнъж тя скочи от леглото. Дом я наблюдаваше с периферното си зрение, стиснал юмруци между коленете си. Тя облече тежкия си халат за баня, завърза колана с ядосани, отсечени движения. В този миг той се хвърли към нея и отвори халата рязко. Джейми се бореше с цялата сила, която можеше да вложи в свитите си ръце, но той смъкна ръкавите надолу. Толкова беше лесно да я надвие. И да разголи неравния пресен белег.

– И ръката си ли счупи при падането? Може би няколко ребра също? – той мразеше гласа си, груб и обвинителен.

Джейми сви очи, изтръгна халата от ръцете му и го завърза отново, отривисто и трескаво.

– Какво те интересува?

Главата му политна назад, сякаш думите го зашлевиха през лицето. Доминик отстъпи крачка назад.

– По дяволите – каза тя на английски и отиде в другата стая. Чу се дрънчене на стъклена чаша на плота в кухнята.

Той я последва в хола, но не се доближи до нея. След малко Джейми се върна в стаята, малка и безобидна със своя идеален парижки уют под наем, с червени завеси и излъскани дървени подове, високи прозорци с парапет от ковано желязо.

– Пребиха ме като куче, разбра ли? Сега доволен ли си?

– О, по дяволите... – Доминик се подпря на облегалката на дивана и се свлече; седна на пода, обвил коленете си с ръце. Така седеше, когато родителите му се караха, след като се беше отказал да се опитва да ги помирява.

– Затова ли си тук, в Париж? – рязко попита той. – За да избягаш от него?

– Арестуваха ги – каза тя. – Бяха достатъчно глупави да ме нападнат, но хората са глупави. Тук съм, защото ме транспортираха с хеликоптер, и сестра ми е тук, и... защото харесвам твоя салон.

– Боже мой! – Дом не знаеше дали може да понесе това. Всеки момент щеше да повърне. – Арестували са ги? Транспортирали са те с хеликоптер дотук? Ох, мамка му. Мамка му. Мамка му.

Имаше ли нещо ценно в живота му, което можеше да бъде опазено невредимо?

– Разкажи ми – каза Дом, без да откъсва поглед от коленете си. – Разкажи ми всичко.

Джейми погледна мазохистичната хватка на ръцете си в черната му коса, осъзнавайки, че постъпва жестоко, но му беше толкова ядосана, задето я принуждаваше да говори за това, да го изтръгне от себе си и да го захвърли в тяхната връзка, която трябваше да е изтъкана от златна слънчева светлина. Недосегаема за нищо друго.

Тя не знаеше какво означаваше за Дом, но не искаше да се принизява още повече, да се превръща в жертва, която да съжаляват или обгрижват.

– Просто един трафикант в Кот д'Ивоар нае шайка мръсници, за да ми отмъстят, задето му провалих бизнеса – тя сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение. Джейми точно това искаше – инцидентът да се превърне в една незначителна случка в живота ѝ. Нищо особено. – Нападателите бяха четирима. Явно... обичаха да наказват жените, да им показват къде им е мястото – с какво удоволствие я бяха пребили, гледайки как свитото ѝ тяло се гърчеше, как ръцете ѝ се опитваха да предпазят тила и главата ѝ... този спомен болеше повече от двата месеца в болницата, удоволствието от нейното страдание. Тя беше такава лигла. Все искаше да спасява страдащите, а тя самата се сгърчи като счупена марионетка, когато пострада.

– Изнасилиха ли те? – попита рязко Доминик.

Джейми трепна и поклати глава. Тя изпращаше чекове на благотворителни организации на места като Дарфур всеки ден, за да успокои чувството си на вина пред жените, които бяха пострадали повече от нея и които нямаха друг избор, освен да го преживеят.

Боже, колко натрапчив беше Доминик. Що за въпрос беше това?

– Какво се случи? – гласът на Доминик беше толкова груб. Сваляше ѝ кожата като ренде с грубостта си. Сега Джейми искаше той да си отиде.

– Намериха ме. Не помня подробностите, но сестра ми явно е уредила да ме транспортират дотук, едно от най-близките места с качествено медицинско обслужване.

Размазаните спомени за изопнатото лице на сестра ѝ, когато отвори очи, за стичащите се по лицето ѝ сълзи, невиждана гледка. Може би трябваше да е малко по-снизходителна към Кейд за нейното досадно треперене над главата ѝ.

– Значи затова беше толкова слаба, когато започна да идваш – промълви Доминик. – Кога се случи това?

– Преди малко повече от три месеца.

Той потри лицето си с длани.

– Излязох от болницата преди един месец – каза нетърпеливо Джейми. – Сега ходя на физиотерапия само веднъж седмично. Съвсем добре съм.

– Прекарала си почти два месеца в болница – тонът му беше станал равен, сякаш не можеше да поеме нищо повече.

– Да, но в тукашните болници винаги държат хората два пъти по-дълго, отколкото в Щатите. Съвсем добре...

– Замълчи. Просто... не го казвай отново. Дай ми една секунда.

Какво отвратително начало на деня. Джейми отиде в банята и затръшна вратата. В огледалото над мивката луничките ѝ се открояваха повече от обикновено, мрачната решителност изобщо не ѝ отиваше. Лицето ѝ изглеждаше намусено и предизвикателно в елегантната рамка на огледалото, косата ѝ беше сплъстена и рошава. Ударът не беше чак толкова силен, странично пукване и леко сътресение на мозъка, а не сериозна черепна травма, но бяха избръснали мястото, за да могат да зашият раната, така че не ѝ оставаха много варианти за прическа. Белегът щеше да се заличи, а когато косата ѝ пораснеше по-дълга, тя лесно щеше да го прикрива без обилно количество лак за коса. Шкафчето зад огледалото беше пълно с шишенца с витамини за стимулиране растежа на косата.

Тя влезе под душа, насапуниса грижливо белега на ръката си, където счупената кост беше пробила кожата, сякаш можеше да отмие целия инцидент. Отметна глава и остави водата да облива лицето ѝ.

Полъх хладен въздух я накара да настръхне. Доминик влезе под душа и я вдигна на ръце. Преди тя да може да се скрие под бронята на упорития отказ да я съжаляват. Просто я вдигна и я притисна до себе си, като дете, гушнало плюшеното си мече, подпря се на стената и остави водата да облива нейния гръб и лицето му.

Дом мълчеше. Джейми не можеше да види лицето му, толкова здрава беше прегръдката му. Гордостта ѝ настояваше да се откопчи от него. Не беше никак удобно да те стискат като плюшено мече в детски кошмар. Но беше странно успокоително.

Тя се отпусна в ръцете му, напрежението бавно напусна тялото ѝ и тя омекна точно като плюшено мече, отдадена изцяло на усещането за близостта му, за силата на ръцете, които сякаш не се изморяваха от нейната тежест. Чуваше ударите на сърцето му, силни и бързи до ухото си. Виждаше извивката на врата му, опряната до стената глава, лицето под водната струя. Колко цялостна се чувстваше, сякаш той никога нямаше да я пусне.

Дом изобщо не говореше. Дори не се опита да я люби. Пусна я чак когато топлата вода свърши и Джейми затрепери под студената струя върху гърба ѝ. После той я подсуши и я заведе в празната кухня, където ѝ приготви горещ шоколад и екстравагантен сладкиш от хилядолистно тесто с пълнеж от черен шоколад за закуска, като проследи внимателно как тя изяде всичко до последната хапка.

Вярно, че лекарят не ѝ беше предписал да закусва със сладкиши. Но пухкавото златно хилядолистно тесто със сърце от плътен шоколадов крем, поднесен от този груб, див мъж, който я изпиваше с очи, докато тя поглъщаше сладкиша... я изпълваше с неговата грижа, сякаш той можеше да я напълни със златна топлина и богата сладка увереност, да я изцели до мозъка на костите ѝ.