Шоколадово докосване

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

– Ходиш с жена, която наскоро е преживяла побой? – попита обезпокоено Пиер. – Логично е да се хванеш с такава жена, но...

Доминик притисна стъпалата си до пода, долепи се още по-плътно до облегалката на стола.

– Не повтарям никакъв шибан цикъл.

– Съвсем естествено е да те привличат жени като майка ти – каза тихо Пиер.

– Не е вярно.

Пиер се поколеба.

– Нападнали са я по време на мисия в третия свят. Били са наети хора да я нападнат, което няма нищо общо с жена, която търпи домашно насилие – процеди Дом през зъби. Каква мисия в третия свят? По дяволите, какво беше фамилното ѝ име? Той някакво животно ли беше? Все още да не знае нищо за нея!

Пиер запази неутрално изражение.

– Ти как се чувстваш?

– Тя е силна – Дом погледна психолога право в очите. – Тя е достатъчно силна, за да ме изрита – да затвори куфара и да го напусне. Вчера, неговият свободен ден, който трябваше да е посветен на блажена наслада и разходки в Париж, беше преминал тромаво, смущаващо, направо ужасно. Дом имаше чувството, че всичко каквото правеше, от това да хване ръката ѝ, сякаш беше от стъкло, до това да я пусне, когато тя стисна зъби и процеди, че не е чуплива, разрушаваше близостта помежду им.

Доминик погледна неспокойно телефона си. Днес Джейми не беше идвала в салона. Тя знаеше колко се изнервяше той към четири следобед. И Гийомет беше достатъчно умна, за да се сети да му изпрати есемес, ако тя се появеше.

Пиер изглеждаше замислен, което беше една от тънкостите на занаята му, и преглеждаше записките си.

– Все още ли не си удрял никого от осемнайсетгодишен?

– Не съм – каза със съжаление Дом. Те бяха трима, той беше сам и четиримата завършиха боя окървавени и насинени. Усещането беше опияняващо и ако един от противниците му не беше извадил нож и не беше намушкал Дом, изпращайки го за една нощ в спешното отделение, когато ги арестуваха, Дом сега можеше да бъде реплика на баща си, вместо да е мъжът, който сам беше избрал да стане.

Пиер погледна рождената му дата и пресметна наум.

– Десет години. Това е много дълго време, Доминик.

Дом открай време уважаваше Пиер за едно: никога не те караше да лежиш на кушетка. Вместо това можеше да си вземе стабилен, здрав стол и да се закотви на него.

– Никога не съм имал връзка с уязвим човек. И нямаш представа колко ми се иска да пребия някого в момента.

– Прав си – окуражи го Пиер. – Това е важното.

– Те са в затвор, на друг континент, Пиер. Надявам се да е от онези зловещи затвори, които показват по телевизията. Ти какво, да не помисли, че ме спира самоконтролът?

– Ах! – Пиер, интелектуалецът, който вярваше, че всеки проблем може да се реши с думи, иронично сви устни. – Добре. Ще те извиним за това провинение. Но когато казваш, че никога не си имал връзка с уязвим човек, не съм съгласен. Когато ти дойде за първи път при мен, не беше ли заради твоите работници...? Някои идват от много проблемна среда и затова могат да се смятат за уязвима и зависима група...

– Човек не бие работниците си. Понякога можеш да им се развикаш или да се държиш гадно...

– Но ти не го правиш – отбеляза Пиер. – Ти не им крещиш и не ги тормозиш психически.

– Не, те ми се качват на главата – призна огорчено Дом. Силвен и Филип сигурно крещяха от време на време на своите служители, за да стегнат редиците, без да се разкъсват от угризения.

– А теб тормозят ли те?

Дом вдигна учудено вежди. От шестнайсет години никой не си беше позволявал да го тормози безнаказано.

– Не, честно казано, всички са щастливи да работят при мен – той почувства светлината, която струеше от салона и кухните му през няколко улици. Контрастът беше между рая и ада, в сравнение със скотобойната, където бе започнал трудовия си живот. Доминик обичаше този контраст. Обичаше всеки ден, в който влизаше в своя салон.

– Само по себе си това е удивително постижение, Доминик. Цялата ти работа е изумителна – заклет почитател, Пиер се отбиваше поне веднъж седмично в шоколатерията.

Дом не сдържа доволната си усмивка, но каза:

– Това са работници. Връзката е друга. Всъщност аз не съм преживявал истинско изпитание. Никога не съм си позволявал да се изправя пред изпитание – как можеше да е такъв егоист, че да превърне Джейми в своето опитно мишле? Той трябваше да я пусне на свобода.

Но тя го наричаше нейното слънце. Ако Дом я пуснеше да си отиде... можеше да ѝ стане студено и самотно. И кой щеше да прогони онези, които се опитваха да я наранят?

– Хммм.

Дом беше забравил колко вбесяващо беше хъмкането па Пиер.

– Навремето ти каза, че никога не си удрял по-слаб от теб човек.

– Не съм.

– Никога. Дори като дете на площадката.

– Като малък, постоянно се биех, но доколкото си спомням, все с момчета с моя ръст – Доминик беше едро дете, но стана побойник едва когато навлезе в пубертета. Но наистина не беше докосвал с пръст по-малките и по-дребни деца. Вбесяваха го по-големите, онези, които се опитваха да тормозят него или другите.

– Знаеш ли, Доминик, преди известно време се опитах да ти го кажа и ти си тръгна тогава, но сега ще го кажа отново. Според мен ти се подценяваш във връзките си. Не смятам, че някога ще си позволиш да се държиш като твоя баща.

Хъмкането беше вбесяващо, но дълбоко в себе си Пиер беше адски добър човек.

– Как можеш да си толкова сигурен?

– Не мога да съм сигурен.

Сърцето на Дом се сви. Той се нуждаеше от сигурност.

– Но аз имам много повече вяра в теб, отколкото ти самият, Доминик. На теб вярата и надеждата не ти се удават, но затова пък в решителността нямаш равен. Ти просто правиш каквото си решил, че искаш да направиш. Ако не знаеш как, питаш. Както сега – Пиер кимна.

Доминик погледна големите си яки ръце в опит да не признае нещо – че може би се занимаваше с въпроса дали трябва да я пусне да си отиде, защото беше по-поносимо от истинския му страх: кога и как тя щеше да го напусне. Той вдиша дълбоко, съсредоточено, после издиша бавно.

– Е... как? Как да създам по-дълбока връзка?

– Мислил ли си двамата да дойдете на консултация заедно?

Доминик поклати глава, отблъснат от тази мисъл.

– Тя няма нужда от консултация.

Пиер вдигна съвсем леко вежди.

– Жена с травматично преживяване само преди няколко месеца? Сигурен ли си?

– Тя е много силна – настоя Доминик. Представи си я седнала в неговия салон, с онова замряло, вглъбено изражение. Тя имаше него. Той беше нейното лечение. При тази мисъл Дом се почувства неловко. Той можеше да храни сетивата и тялото ѝ, можеше да я топли, можеше да ѝ позволи да го изпива и попива. Но... той не беше лекар.

– Психологическата консултация може да ви помогне да се разберете един друг. Имайки предвид нейния минал опит и твоя – ще има въпроси, които трябва да обсъдите.

Доминик го изгледа с ужас.

– Не, тоест тя може да ми разкаже каквото иска, но не ѝ трябва да знае нищо за моето минало – да я въвлече в онзи грозен период на падение? Тя го мислеше за нейното слънце. Не за някакъв несретник, който се беше издигнал от калта.

Пиер започваше да го дразни с тези вдигнати вежди.

– Да разбирам ли, че тази жена всъщност не знае нищо?

Доминик яростно поклати глава.

– Тя знае за теб само че си един от най-добрите шоколатиери в света и няма представа какво си преодолял, за да стигнеш дотук?

Доминик знаеше, че отстрани изглежда нетърпимо самодоволен, Но всичко беше дегизировка.

– Е, ти попита какво означава да имаш дълбока връзка. Първото условие е честността между партньорите.

Този психолог луд ли беше?

– Пиер. Тя ми вярва. Ти искаш да съм честен с нея и да съсипя всичко?

Пиер го погледна изпитателно и зачака.

– Няма начин – тя му беше позволила да обвие черепа ѝ с ръце. Тя му позволяваше да надвисва над тялото ѝ с огромния си ръст и мускули, докато го прегръщаше и целуваше. Доминик никога, никога, никога нямаше да допусне тя да научи, че нито една здравомислеща жена не би му се доверила. – Пиер, ти си добър човек и аз уважавам съветите ти. Но за тази жена съм готов да лъжа като долен червей.

Нямаше съобщение от Гийомет. Доминик се върна в салона, но Джейми не беше минавала оттам. Тя го мразеше, задето я беше принудил да му разкаже за нападението. Сигурно това беше причината.

Пиер навярно щеше да го посъветва да ѝ покаже някоя от своите рани, да ѝ разкаже, че познава болката и страданието, че знае какво е да те бият, след като лежиш проснат на пода и вече не се съпротивляваш, дори не си в съзнание, заради едничкото провинение, че си искал да обичаш и да бъдеш обичан.

Но всеки знаеше, че момчетата, които растяха сред насилие, ставаха насилници. Дом го знаеше. Той носеше това насилие вътре в себе си като див звяр, непрекъснато се бореше да не го пусне навън. Не можеше да ѝ каже, че трябва да го напусне.

Джейми го мислеше за своето слънце. Тя го жадуваше с цялата си душа, смяташе го за красив. Когато наливаха шоколад в глазиращите машини за бонбоните с център от ядки или плодове, те го пречистваха след това: прецеждаха го през опънат дамски чорапогащник, за да отделят дори най-фините частици, които разваляха чистотата на шоколада, после го връщаха в почистената машина, понякога го темперираха отново, заличаваха следите, че е бил използван. Какво не би дал Доминик да можеше да пречисти и себе си по същия начин.

Защото Дом не искаше Джейми да осъзнае, че той не е слънце.

Обзе го паника, когато тя не дойде. В стомаха му се загнезди онова студено отчаяно чувство, страхът се опитваше да се измъкне от черупката, в която го беше затворил. Но тя не беше идвала и преди, нали? Когато се чувстваше разголена и уязвима.

Затова Доминик отиде във фитнес залата, но Джейми я нямаше там и той съкрати тренировката си и отиде в апартамента ѝ. Там също я нямаше и той започна да си повтаря да не бъде идиот, да не ѝ изкарва въздуха, като я стиска прекалено силно в прегръдките си. Тя не беше длъжна да стои неотлъчно до него.

Дом излезе на улицата – убеждавайки сам себе си, че не е редно да я чака, това беше прекалено маниакално, нещо в стила на баща му, – когато я видя. Вървеше по улицата с празни ръце, без покупки, само с една малка раница. Джейми забави крачка, когато го видя, и мъжът, който вървеше енергично зад нея, трябваше да слезе в канавката, за да я заобиколи и да се качи отново на тротоара, докато говореше по телефона си.

Дом го изчака да отмине и я погледна. Очите ѝ бяха широко отворени, печални. Мамка му.

Той тръгна към нея. Пресрещна я на тричетвърти от разстоянието. Тя се поколеба за момент, преди да тръгне към него.

– Липсваше ми – Дом ѝ се усмихна, докато сърцето му биеше до пръсване.

На лицето ѝ изгря срамежлива усмивка. Сърцето му се поуспокои малко.

– Сигурно ти омръзва да ме гледаш как седя в твоя салон по цял ден.

– О, не – призна искрено той. – Не. Не – топла вълна заливаше тялото му само при мисълта, че тя беше там. Наслаждаваше ѝ се. Понякога заставаше в малкото ъгълче от стъкло и камък, оставяйки шоколадови отпечатъци върху стъклото, докато я наблюдаваше, като бедно дете пред сладкарница; той все не можеше да повярва, че имаше право да влезе вътре. Сравнението между неговите шоколадови отпечатъци и онези малки пръстчета, които често бършеха от собствените му витрини беше... унизително. Сякаш вътрешно той си беше останал онова клето малко момче.

Дом протегна ръка и помилва нежно границата между косата и бузата ѝ, за да си докаже, че може. Че на нея ѝ харесва.

– Обичам да те храня.

На лицето ѝ грейна усмивка.

– Искаш ли да се разходим? – попита примамливо той. – Знам един ресторант, който ще ти хареса – слава богу, в Париж имаше хиляда ресторанта, които щяха да ѝ харесат. Това правеше три години вечерни гастрономически изкушения.

Но усмивката ѝ се стопи. Тя прехапа устни.

– Не мога.

Сърцето му отново се сви от страх. Нормално, опита се да се успокои той. Нормално е понякога тя да има други планове. Недей, не прави нищо глупаво, не се вкопчвай, не я преследвай. Не смей да я питаш какви по-точно са тези планове.

– Добре – каза непринудено Доминик. Непринудено. Боже! Погали с пръсти рамото ѝ, спусна се по ръката, улови пръстите ѝ. За целия свят той изглеждаше уверен и нормален. – Ела утре и ще ти приготвя нещо специално.

Усмивката ѝ разцъфна. Очите ѝ се задържаха върху неговите.

– Добре.

Той я прегърна през кръста, притегли я до най-близката врата и я целуна. Джейми моментално се притисна до него, сякаш за да попие близостта му по цялата дължина на тялото си. Той ѝ се усмихна с облекчение.

– Ще ми липсваш довечера.

Ръцете ѝ се вкопчиха в ризата му, свиха се в юмруци.

– И ти ще ми липсваш.

Така... той се опита да се почувства като напълно нормален човек, когато я остави, а не като клетник, който искаше да увие ръце около краката ѝ и да се влачи по земята след нея.