– Тя се върна.
Дом се беше привел над огромния блок шоколад, върху който работеше, но се изправи, хвърли недоволен поглед към своята maitresse de salle[1] Гийомет, задето беше отгатнала, че този факт би го заинтересувал, и се промъкна до онова място зад стъклените стени, откъдето имаше най-добра видимост към търговската част на долния етаж. Той сви ръцете си в юмруци, за да не се изкуши да притисне изцапаните си с шоколад пръсти до стъклото и да остави отпечатъци като дете пред магазин за бонбони.
Тя седеше сама, както винаги, на една от малките маси. От една седмица идваше тук два пъти на ден. Веднъж сутрин, веднъж следобед. Сигурно беше туристка, която искаше да се наслади на колкото може повече ръчно направен френски шоколад за краткия си престой в Париж. Но дори той трябваше да признае за странно, че тя търсеше наслада единствено в неговия шоколад. Повечето туристи караха поред: отбиваха се при него сутрин, при Филип Лионе следобед, при Силвен Марки на другия ден. Туристите четяха пътеводители и посещаваха десетте най-добри шоколатиери в града; те не притежаваха информирания вкус, за да могат да преценят, че Силвен Марки беше отегчителен, а Доминик Ришар – единственият мъж, способен да развълнува женския език.
Тази жена явно не се вълнуваше лесно. Изглеждаше толкова затворена в себе си, толкова невъзможно тиха и сдържана. Тя имаше широка сочна уста, достойна да бъде възпята от някой поет, и очи с дълги мигли, чийто цвят не можеше да бъде отгатнат от такова разстояние. Косата ѝ винаги оставаше скрита под качулка или понякога под модна шапка или свободно завързан шал в стила на Одри Хепбърн. Върху изпитото ѝ лице се открояваха високи скули. Звезден прах от лунички покриваше лицето ѝ, толкова гъсти, че на места се сливаха.
Първия ден тя изглеждаше като скелет, само кожа и кости. Като модел, но беше прекалено дребничка и прекалено луничава, така че може би беше просто поредната градска анорексичка. Когато си поръча чаша с chocolat chaud, горещ шоколад, и шоколадов еклер, той очакваше да я види как се отправя към тоалетната малко след това, за да повърне, преди погълнатите калории да може да ѝ се отразят, и се подразни, защото ненавиждаше подобно отношение към неговия шоколад.
Но тя просто седеше там, с полузатворени очи, обвила нежно с ръце чашата. Жената остана дълго време – поглъщаше еклера и горещия шоколад бавно, малко по малко. И нито веднъж не посегна да извади бележник, списание или телефон, само седеше тихо и преглъщаше.
Когато тя си тръгна, Дом с учудване откри, че го обзе чувство на загуба. Той я проследи през прозорците – тя излезе на улицата и тръгна внимателно, сякаш се страхуваше, че тротоарът може да се надигне и да я ухапе.
Този следобед тя се върна, ръцете ѝ отново прегръщаха чаша с неговия chocolat chaud, но опита и парче от най-прочутата му шоколадова торта. Тя поглъщаше на бавни, малки хапки всичко наоколо.
Поглъщаше него. Всичко тук беше проявление на самия него. Грубият неизмазан камък на арките и трите стени. Тежките завеси от червено кадифе, които утоляваха неговия глад със своя пищен, страстен разкош. Бялата стена с релефен фриз от розови пъпки, необяснима приумица от негова страна, която се превръщаше в красив фон за тази жена. Блестящите строги и модерни стелажи. Плоските миниатюрни шоколадови плочки, тъмни, пищни и украсени с причудливи непонятни фигурки, изложени в метални рамки като произведения на изкуството; подбраната колекция от сладкиши, неговата gateaux аи chocolat[2], неговите еклери, неговите тарталети; лаконичните колони от карамели.
Дори хората на другите маси около нея бяха негови. Докато се намираха в неговия магазин, той беше техният владетел, макар че те си въобразяваха, че купуват частица от него.
На третия ден следобед, когато сервитьорът се качи на горния етаж с поръчката ѝ, Дом внезапно поклати глава.
– Дай ѝ това – той подаде на Тиери еклера с пълнеж от лимоновомащерков крем и шоколад, който беше сътворил сутринта.
Дом видя как сервитьорът ѝ прошепна нещо, когато остави сладкиша на масата, видя как тя вдигна глава и се огледа наоколо. Но тя не знаеше, че трябва да погледне нагоре и може би нямаше представа как изглежда той, така че не би го познала дори да го зърне зад стъклото.
Когато жената си тръгна, Тиери му донесе касовата бележка, която тя беше оставила на масата. На гърба беше написала Merci beaucoup и се беше подписала с някаква нечетлива драскулка, вероятно инициал. Л? Ж? Д? Можеше да бъде всяка буква.
Внезапно го обзе страх, че това мерси означаваше адио и той нямаше да я види повече, че тя си заминаваше, събираше багажа си в пълни със сувенири куфари. Тя дори си тръгна с кутия с неговите шоколадови бонбони. За да похапва в самолета. Цяла нощ мисълта как щеше да опустее неговият салон без нея прогаряше дупка в душата му.
Но на другата сутрин тя се върна, седна тихо, сякаш присъствието ѝ тук беше продиктувано от душата ѝ.
Цялото му същество се съсредоточи: наблюдаваше спокойствието ѝ, очертаните кокалчета на китките ѝ. Струваше му се, че ако се доближи прекалено близо до нея, може да я счупи, толкова крехка беше. Защо изобщо стоеше тук и я гледаше? Тя трябваше да седи в шоколатерията на Силвен, на някое лъскаво местенце, не тук при него, където шоколадът беше толкова тъмен, че човек усещаше ръбовете му върху езика си.
На нея без съмнение ѝ трябваше принц, а не някой, който беше прекарал първите шест години от трудовата си биография, между дванайсетия и осемнайсетия си рожден ден, в страховита кланица, обезкостявайки огромни кървави късове месо. От тази работа ръцете му бяха станали толкова грамадни и грозни, че душата му също бе погрозняла. Той беше овладял тъмните потайности на живота си, но за нищо на света не би я допуснал там. Не му се мислеше какво би могло да се случи, ако някога вдигнеше резето на онази врата.
– Тя май си пада по теб, а? – каза Сели, неговата шоколатиерка с къса стърчаща коса, избутвайки шефа си в ъгъла, за да види по-добре какво се случва в салона. Дом я изгледа свирепо. Той не разбираше защо неговите служители упорито се отнасяха към него като към по-голям брат или може би дори като към разточителен баща. Той беше само няколко години по-възрастен от тях и не ставаше за нито една от тези роли. Никой друг майстор сладкар в града не допускаше такова отношение от страна на служителите си. Може би той притежаваше таланта да наема идиоти.
Може би трябваше да ги дресира да треперят в унизителен страх пред него или най-малкото да го уважават, вместо да ги обучава да създават шедьоври. Обаче на Дом му харесваше да всява страх само сред равни. При мисълта че някой по-слаб можеше да се страхува от него, стомахът му се преобръщаше.
– Сигурно е отседнала в някой хотел наблизо – каза той.
– Явно не яде нищо друго в Париж, като я гледам колко е слаба – Сели в никакъв случай не беше дебела, но беше малко по-закръглена от идеала за парижанка, затова осъждаше строго жените, които гладуваха в името на модата. – Тя е пристрастена към теб.
Дом вложи цялата си мъжественост, за да потисне изчервяването си. Не можеше да каже защо, но колкото и да беше странно, идеята, че луничавата двойничка на Одри Хепбърн е пристрастена към него, му харесваше.
– Нали не си я виждал да притичва до тоалетната, за да повръща? – усъмни се Сели.
– Не, никога. Харесва ѝ да съм вътре в нея.
Сели издаде странен гъргорещ звук и го погледна със светнали очи, а Дом си повтори наум онова, което беше казал току-що.
– Ти няма ли да се разкараш от моето място? Нямаш ли си друга работа?
– Сигурно не по-малко от теб! – Сели се усмихна лукаво, но не помръдна.
Едва ли. Никой не работеше по-усърдно от собственика. Какво, по дяволите, правеха Силвен Марки и Филип Лионе с онези работници, които постоянно им се качваха на главата? Как беше допуснал това? Той беше най-едрият, най-грозният шоколатиер в света на парижкия шоколад, а ето какво трябваше да понася в своята собствена лаборатория.
Сели го погледна изпод вежди.
– Какво става с теб? Да не си болен? Защо не приложиш твоята... – тя вдигна рамене и ги раздвижи нахакано, явно опитвайки се да наподоби мъжкарска агресивност. Беше много смешна. – Ние можем да те покрием за няколко часа.
Тя се опита да го обърне на шега, начина, по който Дом подхождаше към жените – неговата агресия можеше да накара всяка жена да стане и да зачезне заедно с него за няколко часа. Но в кафявите ѝ очи се спотайваше дълбоко неодобрение.
Дом стисна зъби. Неговият сексуален живот не беше ничия работа, въпреки неговата печална слава и, хм...
– Не. Върви и се залавяй за пралините, преди да съм те накарал да дойдеш утре в три сутринта, за да ги довършиш.
За негово учудване Сели се размърда. Тя направи три крачки, после се обърна.
– Нали не си правил секс с нея навремето? Да не би да си разбил сърцето ѝ и сега тя да се лута тук като призрак и да търси трошици от твоите сладости?
Доминик я прониза с убийствен поглед.
– Разбито сърце, призраци, трохи – какви фантасмагории си разказвате за мен в кухнята, по дяволите, когато не ви чувам? – той никога не правеше секс с жени, които имаха сърца. А дори да имаха, техните сърца не биеха за него.
– Нищо. Просто разсъждаваме над възможните резултати от твоите действия, шефе, но според мен сме близо до истината – Сели го възнагради с дяволитата си усмивка и се отдалечи на още няколко крачки. Естествено, неговата въздишка на облекчение беше преждевременна, защото тя се обърна за последния изстрел.
– Е, ако бяхме надарени с творческо вдъхновение, можехме да измислим този сценарий – тя махна с ръка на Дом, заклещен в ъгъла между стъклото и камъка, погълнат от случващото се в неговия салон на долния етаж.
Той изви мускулестото си рамо под ъгъл, за да изключи лицето на Сели от полезрението си, и се съсредоточи върху масата на луничавата непозната.
По дяволите, тя си бе отишла.
Рак, помисли си той през нощта, пронизан от леден страх. Може би това обясняваше шапките, качулките и шаловете, които винаги скриваха косата ѝ. Може би това обясняваше призрачната ѝ слабост и способността ѝ да седи неподвижно цяла вечност и да попива живота му.
Той започна да приготвя чиниите с нейните поръчки лично – подреждаше сладкишите с естетическа прецизност, след което добавяше малки подаръци изненади: например миниатюрна кула от три от неговите квадратни bonbons, току-що излезли от залата за ганаширане, където тавите с бонбони лежаха върху метални решетки в очакване да ги отнесат в салона, за да попълнят витрините.
Той заставаше на тайното си местенце над салона, за да види нейната реакция. Тя не се усмихваше. Но захапваше бонбоните бавно, полека, изяждаше малкия четириъгълник на две, понякога дори на три хапки, сякаш искаше да се наслади на всеки един аспект от вкуса му. На неговата текстура върху езика си.
А когато привършваше с него – с тях, с шоколадовите бонбони, – тя винаги си тръгваше. Ставаше. Изтърсваше трохите от скута си, ако беше изяла някой от неговите прочути десерти от хилядолистно тесто с шоколадов пълнеж. Оставяше пари в брой, нито веднъж не плати с карта, така че той да научи името ѝ.
Дали той си въобразяваше, или костеливата ѝ фигура се беше смекчила, след като една седмица го беше поглъщала?
На шестия ден той разкри укритието си, напусна внезапно наблюдателния си пост, когато я видя да се изправя. Стъпките му бяха прекалено шумни, прекалено силни по металната спираловидна стълба, която се спускаше в залата. Дом успя да стигне до средата, когато тя застана пред вратата. Тя не се обърна да види откъде идва шумът. Застана неподвижно, докато плъзгащите се стъклени врати се отвориха и раменете ѝ потрепнаха във въздишка. После излезе на улицата.
Гийомет и двамата сервитьори го изгледаха изпод вдигнати вежди. Той се обърна рязко и се върна в своята лаборатория.
На седмия ден едва се сдържа да не отвори магазина, въпреки че никога не отваряха в понеделник, защото – какво щеше да прави тя? Къде щеше да отиде без него?
Той устоя на глупавия си порив и прекара целия ден, бродейки безутешно из Париж, ту яхнал своя мотор, ту пешком, обиколи всички туристически забележителности, което беше абсурдно. Разбира се, човек трябваше да намери време да се наслади на красотата на своя град и да не го оставя изцяло на туристите, но вероятността да видиш някого в Лувъра, когато дори не си сигурен, че въпросният човек е там... беше близо до нулата. Съзерцаването на Нике от Самотраки[3], която се извисяваше над тълпите в крилото "Ришельо", изпълни Дом с вдъхновение, осени го с вкусове и текстури, погъделичка небцето му, докато той се опитваше да измисли рецепта за шоколад, който да нарече "Победа".
Той харесваше Нике от Самотраки. Устременият, тържествуващ крилат мрамор би символизирал същността на душата му, ако той съумееше да я пречисти от нейния мрак и да я направи толкова красива.
След Лувъра Дом отиде дори до Айфеловата кула, която не беше посещавал от десетгодишен, когато ги бяха завели на екскурзия от училище. Изкачи първите два етажа пеш, все по-нагоре и по-нагоре, наслаждавайки се на очаквания протест на краката си, и разгледа ширналия се под него Париж. Неговият град. Навремето низвергнат от космополитния град, той беше завладял Париж и го беше нарекъл свой.
Дом харесваше Айфеловата кула. Тя сияеше над града в продължение на толкова много години, а той едва сега осъзнаваше този факт. Харесваше му нейната невъзможна, фантастична сила, масивната мощ на видения отблизо метал. Харесваше му фактът, че тя се бе издигнала над всички недоволства и критики, заобикалящи раждането ѝ, и бе поставила отпечатък от силата си не само върху града, но и върху целия свят. Дом извади малкия си бележник молескин, който винаги носеше в себе си, и дълго скицира извивките и ъглите на болтовете, металните планки – бъдещи фигури за повърхността на неговите шоколадови бонбони.
От перилата той оглеждаше мъничките фигури, които се носеха замечтано около Марсово поле. Дом не знаеше защо я търси. Тя беше прекалено ефирна и крехка за него, въпреки че по някакъв необясним начин излъчваше сила. Той дори не знаеше какъв цвят беше косата ѝ, чертите ѝ бяха много нежни, сини очи и широка, плътна уста, прекалено пухкава за изпитото ѝ лице; плътният воал от бледи лунички го очароваше напълно. Но... в неговата шоколатерия постоянно имаше безброй жени с красиви черти. Нямаше причина тя да се откроява сред тях, ако изключим начина, по който седеше там, толкова слаба, толкова тиха, скрита под качулки и широки рехави пуловери, поемаше цялата негова есенция в тялото си, сякаш това беше единственият смисъл в живота ѝ.
На осмата сутрин тя не дойде.
Сърцето му се вледени. Всичко загуби вкуса си. Той погледна елегантните лъскави витрини на шоколатерията си и му се прииска да изхвърли всичко навън. Те не му помагаха да забрави, че той вече не е онова дванайсетгодишно момче, изпратено от баща си да разфасова месо, за да си изкарва прехраната; че истинският живот не беше там, на онова кърваво, вонящо, студено място, докато баща му се топлеше с алкохол вкъщи.
Нещо мрачно и горчиво се надигна в него, онова нещо, което се процеждаше в неговите шоколадови бонбони, правеше ги "тъмни и жестоки", както ги беше описал един критик на страниците на Фигаро, явно одобрително, защото жадните да докажат своята садомазохистична връзка с шоколада парижани се бяха втурнали в салона му още на другия ден.
Когато тя продължи да не идва, Дом се изпълни с ненавист към себе си, метна се на мотора си и тръгна да обикаля улиците, профучаваше през задръстванията с нехайство към живота и крайниците си, устремен към Ил Сен Луи[4] под претекст, че трябва да види Филип, за да обсъдят шоколадовото изложение, което започваше след две седмици.
Събитието принуждаваше него и другите водещи шоколатиери и виртуози на сладкарското изкуство да си сътрудничат, което съвсем не беше сред техните любими занимания. Дом беше напълно наясно, че на него сътрудничеството му се удаваше най-лошо от всички. Той не можеше да понася съперниците си. Тяхното присъствие го изпълваше с желание да се впусне в кавга, да ги наругае и пребие, след което да се изкатери по телата им до върха и да отпразнува своята окървавена, ожулена и насинена победа. Да. Аз мога да набия всеки.
Обаче Магали, малката годеница на Филип, му харесваше. Дори много. Харесваше му дребничката ѝ фигура и ботушите, които носеше, и онази нейна непроницаемост, сякаш нищо не можеше да стигне до нея, затова Дом се изкушаваше от идеята да измести Филип в откровен ръкопашен бой. Надвисналото обещание за насилие при тази мисъл му харесваше, както и реалната опасност на ситуацията, това, че Филип наистина би се опитал да го убие и двамата щяха да премерят сили с юмруци и тела, а не само със сладкиши и шоколад.
Не го правеше защото... е, със сигурност не защото харесваше или уважаваше Филип. Само при мисълта за подобна мотивация той форсира мотора и профуча на една боя разстояние пред колата отпред.
Не го правеше, защото... по дяволите. Не го правеше, защото беше вдигнал стена с релеф от розови пъпки в салона си. Не го правеше, защото, независимо колко убедително му шепнеше понякога изкушението, Дом можеше да избере да не бъде мъж, който изпитва наслада от това да руши чуждото щастие. Той можеше да избере да не бъде мъж, който създава щастие, било то "тъмно и жестоко". И все пак, може би не го направи просто защото не завари Магали в компанията на Филип, а годеницата на Силвен Марки – Кейд Кори. А Силвен Марки намираше мъжкия бой за нещо толкова отегчително и инфантилно, че на човек му се отщяваше да се бие. Кейд разговаряше с Филип, когато Дом влезе в лабораторията на Лионе, облечен в рокерските си кожени дрехи. Филип правеше тортата за сватбата на Кейд и Силвен, която беше отложена веднъж поради някакъв семеен проблем на Кори – май някой беше влязъл в болница. Дом пет пари не даваше, но щом имаше клюка, неговият екип беше на първа линия, естествено. Понякога дърдоренето на служителите му успяваше да пробие концентрацията му, докато работеше.
Силвен Марки би се удавил в собствения си шоколад, преди да помоли Доминик Ришар да поеме приготовлението на сладкишите за сватбата.
– Доминик – каза безцеремонно Филип, явно не особено зарадван да го види.
– Филип – Дом дори не протегна ръка на Филип, който беше покрит с пудра захар. – Кейд – той целуна стройната кестенява жена по двете бузи. Навремето Кейд беше дошла в неговата лаборатория с предложение да купи душата му срещу няколко от нейните милиони и той би се изкушил, ако не изпитваше такова искрено отвращение към шоколадовите десертчета "Кори". В крайна сметка той вече няколко пъти бе продавал душата си, която се беше оказала забележително неподатлива на подобен род сделки. Накрая малкото богато момиче се беше задоволило със Силвен и Дом изпитваше вина, когато я видеше, задето я беше принудил да падне толкова ниско.
В хода на преговорите за душата му Дом беше флиртувал с Кейд от учтивост, но остана безразличен към нея. Онази тъмна, покварена част от него се будеше достатъчно често в присъствието на красиви привилегировани жени, които посещаваха магазина му, и той не пренебрегваше тяхната готовност да бъдат използвани от него. Имаше нещо крайно удовлетворително да бъде умоляван за още по-груб секс от жена, която преди десет години би го отхвърлила като жалка отрепка.
Но Кейд нито веднъж не бе проявила подобно желание, а освен сексуално удовлетворение принцесите не му носеха нищо друго. Техният живот беше прекалено гладък, твърде привилегирован. Плюс това шоколадови фабрики "Кори", за бога! Дом не беше Силвен; той имаше стандарти. Как изобщо Силвен можеше да държи вдигната арогантната си глава, след като се женеше за наследницата на мултимилиардна корпорация, произвеждаща подобна гадост за масовия пазар?
Дом се намръщи на Кейд Кори, питайки се какво беше видял в нея Силвен.
– Какво? – попита тя сухо, с което си спечели учуденото одобрение на Дом. При тяхната първа среща тя искаше нещо от него, затова се беше опитала да го придума. Такава, каквато я виждаше днес, напълно незаинтересована от неговото мнение, Кейд му харесваше повече.
Правата кестенява коса падаше безмилостно копринена, сините очи гледаха непоколебимо с увереността на човек, който притежава света. Странно, Дом постоянно се опитваше да открие какво се бе променило в нея.
– Нищо – той сви рамене и се обърна към Филип. – Ще участваш ли в шоколадовото изложение? Кейд, ти знаеш ли кои ще участват?
– "Кори" ще има силно представителство – тя посочи себе си с пръст, което, като я познаваше човек, явно означаваше, че се смята за силно представителство. – Девън Кенди. Калебаут, Крафт, Фиренце...
Доминик и Филип се спогледаха объркано.
– Аз имах предвид важните хора.
Кейд изръмжа тихичко в знак на неудовлетворение.
– Аз, ти, Симон, Силвен, мисля, че това са най-големите имена – каза Филип. – Ти лично ли ще участваш, или ще изпратиш някого от твоя екип?
– Лично – Симон Касе сигурно щеше да направи една от неговите изискани, невъзможни феерии от шоколад и цветна захар. Филип обичаше да подготвя витрини с безброй торти в елегантен декор. Силвен... – Какво прави Силвен? – попита той Кейд, тъй като тя, като новодошла на парижката шоколадова сцена, можеше да се окаже достатъчно наивна, за да му каже.
Тя му се усмихна сладко.
– Работи. Защо, ти не работиш ли? Нямаш ли клиенти?
Сериозно, ако Кейд продължаваше да го дразни, можеше дори да събуди симпатия в него. Или най-малкото уважение. Тя се държеше съвсем нормално за човек, който се беше изтърсил на свръхконкурентната шоколадова сцена в Париж със самочувствието, че може да ги купи на едро и да ги напъха в малкия си джоб.
Вместо да отговори, Дом се загледа в творението, върху което работеше Филип. От всички страни розови рози и сметана. Феерия от някакъв друг, приказен свят. Как успяваше да създава такива неща този човек? Дали благодарение на привилегированото минало на фамилия Лионе? Филип беше един от малкото мъже с ръст като неговия, но Доминик винаги се чувстваше по-едър край него, като някакъв тромав великан, прекалено ръбат и се страхуваше да не счупи нещо. Ръцете му бяха прекалено големи за сладкарския занаят. Грамадни, корави ръце на работник. Те принадлежаха на неговия първи занаят, на онзи, който му беше отредил баща му, занаята на касапин.
Дом обсъди подробностите за предстоящото изложение, но започна да става смущаващо очевидно, че не го свърта на едно място и няма реална причина за присъствието му тук, затова реши да потърси други места, в които да нахлуе и да се държи противно.
Той излезе от кухните на "Красавицата и звярът", както се наричаше шоколатерията на Филип, и се озова в чаения салон с елегантно облечена клиентела, удобно разположена сред мраморните колони под релефите с лъвски глави и изрисувани тавани. И се закова на място.
Тя беше там. Жената, която не беше дошла тази сутрин. Тя седеше в чаения салон на Филип, пред едно от онези розови, въздушни, приказни творения.
Дом се почувства като пронизан в сърцето. Стоеше там, несъразмерно грамаден и тромав за това място, в черни рокерски дрехи, с разчорлена коса и глупавото избръснато лице. Той, който в най-добрия случай се бръснеше веднъж на четири дни, се беше бръснал всяка сутрин през последната седмица. Защо? По каква глупава причина?
Тя поднесе лъжичката до устните си, наслаждавайки се на Филип върху езика си. Вписваше се идеално тук, сигурно по-добре, отколкото в грубата каменна обстановка в неговия салон, въпреки глупавите розови пъпки и кадифени завеси. Жената остави лъжичката на масата и се загледа в десерта си за момент с малко тъжно, изморено лице.
Дом помръдна и тя вдигна поглед. Очите ѝ пробягаха по фигурата му, по кожените дрехи, по твърдия поглед. Лицето ѝ се затвори напълно и тя му отвърна със същия агресивен поглед, сякаш се канеше да измъкне отнякъде боздуган, ако той тръгнеше към нейната маса.
Проклета да е, помисли си Дом, толкова огорчен и безумно наранен – човек би помислил, че току-що бе заварил девствената си невеста в прегръдките на друг мъж през първата брачна нощ. Той излезе от салона, не се блъсна и не строши нищо, но сигурно защото хората и дори предметите сякаш се изпаряваха от пътя му.
Беше цяло чудо, че не катастрофира, докато летеше като луд из парижките улици. А хората продължаваха да се изпаряват от пътя му.