Шоколадово докосване

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

– Изглеждаш страхотно – каза Кейд на сестра си, докато седяха отново в кафенето на Тюйлери. С настъпването на топлата пролет беше почти невъзможно човек да остане на закрито. Джейми, прекалено слаба и свикнала на екваториален климат, потрепери лекичко, но си заповяда да се стегне. – Дали не се дължи на прилив на сили, след като заряза Доминик Ришар?

Джейми потри ръката си. Мускулите ѝ заякваха, костите не се очертаваха толкова видимо.

– По-скоро прилив на сили благодарение на това, че го има. Убедена съм, че той е изворът на всичката ми сила и мощ сега – стигаше ѝ да седне в неговия салон, за да се почувства по-силна. Той беше изворът на блаженствата в този салон и колкото по-близо беше до него, толкова по-защитена, по-топла и по-красива се чувстваше. А когато беше в неговите прегръдки, нищо в света не ѝ се виждаше грозно.

Кейд прехапа устни, без да изпуска от поглед сестра си.

– Съмнявам се – процеди тя. – Може би трябва да направиш равносметка на собствените си постижения. Убедена съм, че повечето сила и мощ идват от теб самата.

– Старая се – каза иронично Джейми. Тя стрелна с очи сестра си и погледна встрани. – Чувствам се малко... смачкана – тя стисна с ръка въображаема тенекиена кутия и по лицето на Кейд премина сянка. – Сякаш не мога да стоя изправена на краката си.

– Повярвай ми, това е нормално – насили се да каже Кейд. – Нарича се посттравматично възстановяване. Не можеш ли да разпуснеш малко?

– Точно това правя, разпускам.

– Аха, ти на това ли му казваш разпускане? – Кейд събра пръстите на двете си ръце в колибка и погледна изпитателно сестра си. – А Доминик Ришар е твоята патерица?

– Може би – той по нищо не приличаше на патерица. Неговата сила едновременно я изпълваше и обвиваше, топла и естествена. Слънце с мускули, които да я държат изправена.

Изражението на Кейд беше едновременно заинтригувано и предпазливо.

– Доминик Ришар. Ти нямаш представа колко е странна тази идея. Джейми, тревожа се, че ставаш зависима от него.

– Защо? Мислиш, че преживяното ме пречупи, Кейд? Че сега съм една от онези разнебитени жени, които не могат да стоят сами на краката си?

Кейд я погледна с пребледняло лице.

– Като казваш "пречупи", буквално или фигуративно имаш предвид?

– Да оставим буквалната страна на мира – Джейми загреба с ръка, сякаш се опитваше да подхване голям куп боклук и да го изрине от масата. – Аз съм съвсем доб...

– Знам – прекъсна я рязко Кейд. – Знам, че си добре. Да приемем за даденост, че ти си съвсем добре. За да не се налага да го повтаряш повече.

– Добре, защо трябва да го казвам? Че до края на живота ми ще съм някакво прекършено тяло, прекалено глупаво, за да не се забърква постоянно в неприятности?

– Това се случи преди три месеца, Джейми. Три месеца и остатъкът от живота ти са две различни неща.

– Да, да – Джейми се загледа в гигантската скулптура от огънат черен метал, която представляваше женски паяк, изправен застрашително над лалетата и поддържаната трева. За неин късмет в Градините на Тюйлери се помещаваше някаква кошмарна гостуваща изложба. Тя изви стола си с гръб към потресаващото видение и се фокусира върху една класическа патинирана статуя на бягаща нимфа, която се беше обърнала и гледаше ужасена през рамо.

За бога! Джейми се съсредоточи върху масата.

– Знаеш ли, добре съм, докато не започна да мисля за връщане там. Тогава... – тя повтори движението как смачква тенекиена кутия, за да илюстрира душевното си състояние.

Кейд сплете пръсти в привичната хватка за решаване на проблеми. Джейми се запита дали бизнес съперниците на Кейд познаваха също толкова добре нейните жестове, как събираше пръстите си в островръха колибка, за да утвърди своя контрол върху ситуацията, как пръстите ѝ се сплитаха плътно, когато проблемът беше сериозен, изискващ повишено внимание. Както сега.

– Явно не следиш развитието на политическата ситуация там, след като те изписаха от болницата. Аз лично не бих отишла там за нищо на света.

– Този аргумент щеше да е по-убедителен, ако ти, татко и дядо не повтаряхте постоянно, че не трябва да ходя по тези места.

Кейд преглътна възражението си, но Джейми знаеше какво беше то: и тримата винаги сме били прави.

– Но не бяхте прави – заяви Джейми на глас. – Аз направих много добри неща.

– Аз не оспорвам това, Джейми.

– Можех да направя повече. Трябваше да организирам кръгла маса по въпросите на икономическите ползи от производството на какао в Абиджан. Помниш ли? Споменах ти за тази идея точно преди...

Кейд мълчеше замислена. Кейд, която можеше да сложи в ред света в рамките на едно съвещание, но която никога не беше успяла да сложи в ред сестра си.

– Е, ако послушаш моя съвет – каза накрая тя, с което доказа, че не отстъпва по упоритост на Джейми, – ако искаш да си гарантираш присъствието на хората, които действително дърпат конците в този бизнес, ще организираш срещата в Париж. Защото, докато политическата ситуация в Кот д'Ивоар не се успокои, нито един от производителите на шоколад няма да изпрати свой представител там. Но сигурно можеш да организираш пътуването на представителите на фермерските кооперативи тук. И на представителите на държавата, ако дотогава се изясни кой ще вземе властта.

Джейми се намръщи.

– Аз искам да заведа изпълнителните директори на водещите марки във фермите, за да видят положението с очите си, а не само да обсъждаме колко ни струва устойчивият добив на какао.

Кейд изсумтя с раздразнение.

– По дяволите! Защо все аз трябва да съм прагматичната? Вярно, сигурно е страхотно да закараш в плантациите шепа световни милиардери. Но помисли за това: вместо да жертваш живота си за твоя идеал, защо не намериш практичното решение и не го осъществиш?

Два чифта сини очи се срещнаха, старата битка на волите се възобнови.

– Между другото аз те подкрепям за кръглата маса – продължи Кейд. – Само дай знак и ще задействам всички важни клечки в шоколадовата индустрия. Но ще успея да заинтересувам много повече хора, ако форумът се проведе в Париж.

Организирането на кръглата маса, която планираше Джейми, щеше да отнеме най-малко шест месеца. На този форум тя можеше да разработи дългосрочни, три-и петгодишни проекти. Да обедини усилията си с Кейд, баща им и дядо им, така че да убедят всички големи шоколадови компании да се включат в инициативата.

Но това беше ли... честно? Да направи всичко това, без да напуска Париж? Не беше ли измъкване от отговорност?

– Или във Вашингтон, или в Ню Йорк, или в Лондон – добави Кейд. – Ако това ще улесни раздялата. Бог ми е свидетел, когато казах, че се надявам да свалиш някой парижанин, нямах предвид някой арогантен грубиян и женкар.

Дом стоеше в малката чакалня, съвсем сам, което сигурно беше добре, защото запълваше почти цялото помещение. Той погледна списанията на масичката. Ти за какво се мислиш, за списание на летището? Той извади книга от джоба на якето си и се облегна на стената, защото седенето и чакането не му се удаваха. После погали новото си яке. Не можеше да се сдържи. Мека кожа, елегантен модерен модел. Не че Дом не можеше да си позволи нещо такова, но той не обръщаше голямо внимание на дрехите, а новото яке беше най-хубавата дреха, която беше носил някога.

Не можеше да спре да го гали. От момента, когато Джейми се беше появила с дизайнерската торба и му я беше подала, лукаво наклонила глава. Беше се изчервила леко, когато той извади якето, когато сложи ръка на извивката на врата ѝ, толкова изящно оголен и уязвим. Тя беше притихнала под докосването му, беше застинала, после беше вдигнала глава да го погледне.

Дом се разтапяше, когато Джейми го гледаше по този начин. Сякаш тя не можеше да повярва колко е прекрасен. Но в същото време Дом трябваше да се бори със себе си, за да не стисне врата ѝ, да не каже властно: Хайде, повярвай. Повярвай в мен.

Себичен негодник, това беше той. Но ако можеше да се превърне в някого, в когото тя наистина можеше да повярва, тогава нямаше да я подлъгва с фалшиви преструвки.

Дом не сваляше якето от гърба си, въпреки че Сели го подкачаше с думите: "Толкова е сладко. Шефът е очарователен, нали?" с престорената убеденост, че той не я чува. Трудното щеше да дойде през юли, когато Дом щеше да се поти като прасе, но пак нямаше да съблече якето.

Джейми можеше да му върне старото му кожено яке.

Но тя го беше задържала за себе си.

Галейки новата дреха с пръсти, Дом се опита да се съсредоточи върху книгата. Беше прочел само няколко строфи, когато Пиер Полен влезе.

– Тази брада ми харесва – Дом седна срещу него в кабинета му.

Възрастният мъж попипа поддържаната сива растителност на брадичката си и се усмихна.

– Идеална е, нали? Винаги можеш да се довериш на човек с посивяла брада да ти каже всички отговори в живота. Бих започнал да я боядисвам, ако не беше посивяла сама. Така. Отдавна не сме се виждали – пет години ли станаха?

Пиер знаеше това по-добре от Дом, тъй като държеше в ръцете си медицинския му картон, но предположението беше точно. На двайсет и три, Дом се беше притеснил как ще ръководи собствения си бизнес като нормален човек; нужна му беше помощ да разбере какво правеха добрите хора с неудовлетворението, гнева и импулса да размажат нещо. Той вече бъхтеше здраво във фитнес залата, но се оказа, че Пиер има и други съвети.

– Все още ли обичаш Превер? – Пиер кимна към книгата в ръката му.

Дом я прибра в джоба си.

– Да. Ти все още ли мразиш поезия?

– Съжалявам – каза виновно Пиер. – Аз съм нецивилизован варварин, знам.

Доминик, който беше напуснал училище на дванайсет години, се усмихна иронично на ерудирания мъж, който седеше срещу него. Може би Пиер беше получил прекалено обширно образование, а Дом беше останал необразован. Апартаментът му беше пълен с книги.

– Нали помниш, че ти искаше да ми помогнеш да преодолея моята неспособност да поддържам дълбока смислена връзка?

Пиер прегледа бележките си от последната визита преди пет години.

– И ти ми каза, че липсата на дълбоки връзки те устройва идеално.

Дом кимна и се намести на стола, притисна гърба си към облегалката, за да почувства опората ѝ. Този един час щеше да бъде много дълъг и той трябваше да е подготвен. Освен това в състояние на свободно падане човек имаше нужда да се хване за нещо стабилно.

– Мисля, че съм готов за този урок.