Получи се добре, че Джейми разполагаше с цели девет свободни часа до срещата с Доминик, защото трябваше да отиде на пазар. А тя нямаше представа как се прави това. Не беше излизала на шопинг от години, обличаше се от сергиите по пазарите или износваше старите дрехи в гардероба си, когато се връщаше в Щатите. Повечето ѝ дрехи сега бяха избрани от Кейд, докато Джейми все още лежеше в болницата. Джейми беше добавила шапките и шаловете, беше разширила асортимента от неща с дълги ръкави, които скриваха ръцете ѝ, но само толкова.
Какво беше прието да облечеш за среща с мъж като Доминик Ришар?
Първата ѝ реакция беше да се обади на Кейд, но Джейми не можеше да понесе мисълта да позволи на сестра си да я наставлява за подобно нещо, сякаш тя беше недодяланата безпомощна малка сестричка. Магали Шодрон имаше убийствен усет за мода, но Джейми не я познаваше достатъчно добре, за да ѝ се обади. А и трябваше да вземе телефона ѝ от Кейд.
Така че оставаше да разчита на себе си.
Точно както беше свикнала, което беше добре.
Тази задача я накара да се почувства неописуемо безпомощна, макар че това състояние се беше превърнало в нейна характерна черта напоследък. Какво пък, в тази конкретна безпомощност поне имаше нещо приятно. Да обикаляш улиците на Париж с неограничен бюджет, който можеш да похарчиш, за да се приготвиш за среща, и да не можеш да решиш какво да купиш. Това сигурно беше мечтата на повечето жени. Джейми си напомняше това, опитваше се да направи своя тази мечта. Шопингът трябваше да ѝ носи удоволствие. Не вина, не съжаление, само удоволствие.
Витрините на магазините бяха отрупани с неща, които едва ли щяха да ѝ стоят толкова добре, както на манекените. Какъв тоалет трябваше да облече? Как щеше да е облечен той?
А имаше ли значение, напомни си ядосано тя. За бога, в колежа тя беше обиграно светско момиче. Жената задаваше тона. Мъжът можеше да е обут в дънки.
Искаше ѝ се да облече рокля, но вечер ставаше хладно, а той можеше да дойде яхнал своя мотор. Освен това тя все още работеше върху мускулния тонус на прекалено тънките си крака. Накрая, след седем часа обикаляне по магазините и в пристъп на отчаяние, Джейми се спря на елегантен релефен клин и дълга туника в индиговосиньо, достатъчно свободна, за да смекчава ъгловатото ѝ тяло. Тежък метален колан акцентираше нейната тънка, достойна за парижките стандарти талия. Широки маншети пристягаха свободните меки плетени ръкави.
Тя нахлупи каскет върху късата си коса и се начумери, защото по нищо не приличаше на снимките на кинозвездите в списанията. Освен това каскетът подчертаваше голотата на шията ѝ, а тя мразеше да излага на показ тила си.
Може би тя нямаше да се чувства толкова уязвима в присъствието на Доминик. Мисълта за него успокояваше ледените тръпки по гърба ѝ, приглаждаше косъмчетата на тила ѝ като поглаждане на топла ръка.
Накрая Джейми свали каскета и тупира внимателно късата си, професионално филирана коса, като я прихвана от лявата страна с малка шнола със сапфирена пеперуда.
Гледайки се в огледалото, тя се почувства... незащитена и посегна да вземе един шал, после сви ръката си в юмрук и я дръпна, посегна отново, притисна ръка до бедрото си...
И тогава той позвъни.
Дом нямаше колебания какво да облече, защото този въпрос изобщо не стоеше пред него. Дори на официалните вечери за раздаването на кулинарни награди и в кулинарните предавания чистите дънки и пуснатата добре изгладена риза бяха върховете в неговия моден стил. Той би се чувствал като пълен глупак, ако се появеше в костюм, но тъй като винаги беше виждал своята непозната във всекидневни дрехи, идеята за костюм дори не му мина през ума.
Основната цел тази вечер беше да свали проклетата качулка от главата ѝ.
Затова, когато тя се появи на улицата с непокрита коса, той едва се задържа на краката си. Дом я чакаше, напрегнат и нетърпелив, стараеше се да не стои заплашително близо до вратата, и когато видя тази пухкава червеникавокарамелена коса около лицето ѝ, едва не я бутна обратно вътре, нагоре по стълбите и в апартамента ѝ. След което стената сигурно щеше да свърши добра работа. Той искаше единствено да затвори вратата в лицето на света, за да останат насаме.
Не, легло, поправи се строго той. Дори не си помисляй за нещо друго.
Умът му послушно се фокусира върху мисълта за легло, което не беше най-полезната посока в дадения момент.
– Красива си – неволно каза той и трепна болезнено, защото прозвуча точно както когато беше на шестнайсет години и все още си мислеше, че може да накара някого да го обикне въпреки всичко.
Очите ѝ се стрелнаха към неговите, скептични и леко смутени. Той спря ръката си малко преди да докосне косата ѝ, осъзнавайки, че не бива да гали фината тупирана прическа. Наистина беше прекалено къса за лицето ѝ. Може би затова все я криеше. Може би се беше подстригала наскоро и не се харесваше. Може би той трябваше да я убеди да я пусне по-дълга, поне до брадичката.
Трябваше да спре да си фантазира. Израстването на косата отнемаше време, а тя беше казала недвусмислено, че не смята да се задържа в Париж.
Дали беше настъпил моментът да я попита отново за името ѝ? Но ако тя го отрежеше, той сигурно щеше да се ядоса, затова просто я хвана за ръката и я поведе по тротоара.
Тя отвори леко устни и го погледна с толкова големи очи, че човек можеше да се удави в тях. Не, да скочи с парашут в тяхната безоблачна здрачаваща се синева, да се носи свободно, да се носи и носи... и забравил да отвори парашута, да се размаже на земята.
Дом не беше държал жена за ръката от... хм, откакто се помнеше. Не се беше получило, когато беше шестнайсетгодишен. Харесваше му хладният допир на пръстите ѝ. Боже, дано ръката му не беше като някакво чудовище, сграбчило нейната.
– Има ли място, където искаш да отидем? – попита я той. Мамка му, може би все пак трябваше да облече костюм. Неговото име щеше да им осигури достъп навсякъде, дори без резервация – чудесна възможност да я впечатли. Но той наистина не искаше да отидат в някое елегантно, напудрено заведение, където всички щяха да ги гледат.
– Не лъскаво – каза тя. Не беше направила никакво усилие да освободи ръката си от неговата. – Просто някое малко, топло и... забавно място.
– Забавно? – веждите му се стрелнаха нагоре. Нима тя искаше да я заведе на някое диво място? Обаче ако той се сбиеше и го арестуваха, това щеше да съсипе фалшивото впечатление, което Дом се стараеше да създава.
Наложи се тя да вдигне двете си ръце, за да илюстрира какво имаше предвид, но той не пусна ръката ѝ. Тя доближи свободната си ръка до другата, явно опитвайки се да изобрази близост.
– Топло – отново каза тя. И после направи нещо, което го обезоръжи: стисна леко ръката му с пръстите си, които едва обхващаха неговите, явно той беше символ на онова, което искаше да каже. За нея той беше топлина. Той бе думата, която тя не можеше да намери.
Дом се обърна и я целуна. Обгърна я с ръце, притисна я към една зелена врата и целуна пълните ѝ устни.
Срещна затворените ѝ устни, защото тя изобщо не беше подготвена за това. Но той беше прекалено изгладнял, за да се откаже, освен това бе отворил насила дяволски много врати през живота си. Без сила, без принуда, само твоите устни... моля те...
Тялото ѝ се отпусна върху ръцете му, устните ѝ се отвориха. Пръстите ѝ се плъзнаха нагоре по раменете му, по гладкото кожено яке и Дом съжали, че не го беше свалил, не го беше захвърлил на земята, за да може да почувства допира ѝ.
Устата ѝ го прие. След като дни наред беше изяждала всичко приготвено от него, дали харесваше неговия вкус? Моля те, харесай и мен.
Той не можеше да каже моля те, просто не можеше, но... го каза с устни. Примамвайки нейните. Поемайки нейните. Боже, не трябваше да я убеждава дълго.
Начинът, по който тя се отвори за него, го порази като фойерверк и ръцете му се обвиха около нея и я вдигнаха нагоре, и...
– Excellente technique, jeune homme[19] – подхвърли подигравателно минаващата покрай тях жена на средна възраст. Дом вдигна глава и я фиксира с ядосан, но признателен поглед. Човек винаги можеше да разчита на парижаните да му кажат, когато се излагаше като пълен глупак.
– Пардон – прошепна той на жената, чието име все още не знаеше, допрял чело в нейното. – Пардон. Не можах да се сдържа... – той замълча, защото презираше мъжете, които казваха, че не могат да се сдържат за разни неща.
Тя се беше отпуснала с цялата си тежест върху него, лицето ѝ беше зачервено, устните ѝ бяха отворени, тялото ѝ беше в ръцете му. О, боже! Доминик погледна към сградата, където бе апартаментът ѝ, само на няколко метра оттук.
Той ѝ обеща вечеря, нали? А не секс в стил бързо хранене.
Да, тя изглеждаше съгласна той да долепи отново устни до нейните и да я целуне, да превърне тялото ѝ в послушна кукла, да я отнесе на горния етаж, но това не означаваше, че той... че той не трябваше... че той...
– По-добре да тръгваме – Дом се изправи толкова рязко, че тя залитна и той изруга наум. Никога нямаше да отмие от себе си онези шест години жестокост. Улови отново ръката ѝ, по-внимателно.
Тя не каза нищо, но обви пръсти около дланта му. Доколкото можеше.
Когато съблече якето си в бистрото, Дом забеляза, че тя няма връхна дреха. Това го накара да се усмихне с опияняващо очакване. По-късно щеше да захладнее и той щеше да ѝ даде своето кожено яке, загръщайки я в своята топлина, докато я изпраща до апартамента ѝ.
– Харесва ли ти? – той ѝ се усмихна, доволен, че вече може да ѝ говори на "ти", докато чакаха в преддверието сервитьорът да им подреди маса за двама в малкото претъпкано заведение. Дом я беше завел в едно от любимите си бистра, на границата между Маре и Площада на републиката. Място, където човек можеше да хапне хубав стек, прясно изпържени картофки, обилно полети със сос рокфор, все неща, които той планираше да я убеди да поръча. Дали кокалчетата на китките не се бяха загладили след десет дни в неговия салон?
Усмивката ѝ го сгря като слънчев ден.
– C'est parfait [20]– каза смутено тя. След целувката тя беше станала много срамежлива.
Смущението ѝ го поставяше в доминантна позиция и той вече чувстваше корумпиращото въздействие на тази новопридобита власт, изкушен да я подмами в своите лапи и да я задържи вечно там. Сигурно не беше разумно от нейна страна да му позволи да доминира.
Всяка жена, която позволяваше на мъжа да доминира, беше пълна глупачка, но когато мъжът беше той самият... Какво пък. Тя беше тук за кратко, напомни си Дом. Той сигурно можеше да се държи като свестен човек през краткия ѝ престой в Париж.
– Какво правиш в Париж? – попита той, улавяйки ръцете ѝ през масата; плъзна пръсти под плетените ръкави, за да погали вътрешната страна на китките ѝ. Дом не се опитваше да я манипулира, просто не можеше да се сдържи. Обичаше допира на кожата ѝ, обичаше тази близост, обичаше унесения, замечтан израз в очите ѝ.
Но въпросът му я извади от унеса, очите ѝ се проясниха и охладняха.
– Имам семейство тук.
Това му прозвуча като лъжа, подейства му като студен душ. Той се топеше като маршмелоу до нея, а тя можеше да запази достатъчно самообладание, за да го излъже. Защо бе помислил, че той доминира в отношенията им?
– Но не живееш при тях?
В смисъл в кой апартамент трябваше да я доведе след вечеря, за да я има само за себе си?
Тя поклати глава.
– Обичам да имам свое собствено пространство.
Страхотно. Това нейно собствено пространство беше на няколко крачки от ресторанта.
– Какви близки имаш тук?
– Ами, сестра ми – каза тя неохотно, наблюдавайки го дискретно. – Баща ми и дядо ми идват понякога. Моето семейство открай време обича Париж. Майка ми ни водеше тук, когато бяхме малки. Тя и баща ми са прекарали тук медения си месец.
Дом се усмихна. Той не притежаваше много привилегии по рождение, но имаше поне една: беше роден в град, който размекваше женските сърца и ги настройваше романтично само с едно прошепване на името му.
Е, той не беше роден точно в този град. Дом беше останал в периферията дори на тази привилегия, произхождаше от опръскания с кал подгъв на елегантната рокля. Но вече беше превзел Париж.
– Затова ли говориш френски?
– Ммм. Отчасти. Майка ми умря, когато бях десетгодишна и баща ми не искаше да се връща повече тук. Но сестра ми и аз винаги сме имали... връзка с Париж, заради мама. И двете учихме френски в училище, а сестра ми неотдавна се премести да живее тук. Но аз съм практикувала езика главно на мисии за икономическо възстановяване и развитие във френскоговорещи страни. С това се... – тя се поколеба дълго над времето на глагола – с това се занимавах.
Мили боже. Несравнимо по-добър човек от него.
– Откога се занимаваш с това?
– От колежа.
От колежа. Значи тя беше учила десет години повече от него.
– Но стажувах и през летните ваканции в колежа, така че като цяло излиза дори по-дълго.
Доминик разтри врата си и не каза нищо. Беше точно както предполагаше. Той не можеше да ѝ предложи друго освен страхотен шоколад и страхотен секс. Защо тя продължаваше да седи в неговия салон и да се заблуждава, че може да получи от него нещо повече, беше мистерия.
Не, не беше мистерия. Беше свидетелство за неговата способност да създава илюзии. Тя никога не беше намеквала, че иска нещо друго.
В най-добрия случай той можеше да отложи осъзнаването на грешката ѝ. Дали баща му беше подлъгал майка му по същия начин? Прикривайки достатъчно дълго истинската си същност?
– Странно – каза неволно той. – Аз също загубих майка си, когато бях десетгодишен.
Нейните пръсти се увиха по-плътно около ръката му. Доминик моментално пусна врата си и улови другата ѝ ръка, защото двете му ръце заслужаваха справедлива подялба на ласките.
– Трудно е – тихо каза тя. – Извинявай. Каква беше причината – катастрофа или заболяване?
Той не трябваше да повдига този въпрос.
– Приятел – сухо каза той. Сухотата беше най-добрият тон, с който можеше да предаде случилото си, и му беше коствала много практика.
Очите ѝ се разшириха, шокирани.
– Приятел я е убил?
Той трепна.
– Не – хм, боже, и това не беше изключено. Казваха, че жените повтарят грешките си, напълно възможно бе майка му да е избягала с някой негодник като баща му. – Тя избяга с него. Искаш ли червено вино? Мисля, че това каберне совиньон от Медок[21] е добро.
Дали майка му беше добре? Той я бе мразил толкова дълго и сега изведнъж почувства отчаян порив да я намери и да се увери, че е невредима и щастлива. Нещо, което тя не бе направила за сина си.
Неговата все още безименна дама го гледаше с полуотворени устни и недоумяващ поглед. Да, нейните родители я бяха обичали. Тази мисъл прониза болезнено сърцето му. Той не я заслужаваше. Той не трябваше да седи тук и да я примамва в лапите си.
– Както ти искаш – разсеяно отговори тя за виното, премигна, опита се напразно да спре да го гледа втренчено.
Доминик махна на Аксел, сервитьора, и ѝ поръча една чаша. Джейми вдигна вежди, когато осъзна, че наляха само на нея.
– Поръчай каквото ти искаш.
И тогава...
– Аз не пия.
Тя премигна два пъти, после се разсмя.
Е, не болеше чак толкова. Дом вдигна вежди в очакване, докато смехът ѝ гъделичкаше и извиваше вътрешностите му, причинявайки му най-различни неетични неща.
– Наистина ли? Но... ти си французин! – възкликна тя.
– О, това е страхотно. Сигурно обожаваш да го казваш на хората.
Не, той всъщност предпочиташе да го премълчава. Хората го гледаха така, сякаш имаше две глави, а Дом не искаше да обяснява причината. Но сега се усмихна, а палците му погалиха нежно ръцете ѝ.
– Шоколадът ли е твоят единствен порок? – подкачи го весело тя.
– Ами не е единственият – призна той.
Тя погледна съединените им ръце и устата ѝ се изви по онзи особен начин, който събуди цунамито от топлина и сексуална възбуда в него. Сякаш през масата тя виждаше най-неотложния му порок в този момент, който го изгаряше. Миглите ѝ трепнаха и тя го прикова с продължителен поглед. Ръцете му стиснаха нейните.
– Баща ти сам ли те отгледа, или се ожени повторно? – попита тя. Сигурно подбираше теми, които правеха сексуалното напрежение по-поносимо.
– Ммм – ето какво заслужаваше, щом извеждаше жена на вечеря. Разговори, за бога. Дом се справяше много по-добре, когато пристъпваше директно към секса, преди, по време и след който никоя жена не го бе поглеждала дори с намек за съжаление. – Той не се ожени повторно. Това е много добро – Дом посочи най-здравословното предястие в менюто в стремежа си да компенсира захарта, с която я тъпчеше. – Готвачът запечатва козето сирене на силен огън и го полага върху легло от крехка салата, с гарнитура от карамелизирани смокини с балсамов оцет...
Той замълча, защото очите ѝ се отместиха от менюто към лицето му, сега присвити и леко подразнени.
Какво беше казал? По дяволите, старата тактика за секс на екс му се получаваше по-добре. Какво го беше подтикнало да я смени?
Ръцете ѝ помръднаха в неговите, сякаш искаше да ги освободи, и Дом инстинктивно затегна хватката си. Той гледаше пленените ѝ ръце, докато движението им утихна, после погледна луничките по скулите ѝ, широката ѝ уста, сведените сини очи, руменината, която не слизаше от бузите ѝ тази вечер. Заля го гореща вълна, която разтърси безпомощното му тяло. О, да. Ето това го беше подтикнало да смени тактиката.
– Искаш ли да замълча, за да се съсредоточиш върху менюто? – осмели се да попита той.
Тя поклати глава, без да отмести поглед от ръцете им.
– Не. Не, това, което ми описа, звучи добре.
Едва когато им сервираха предястието, Дом осъзна един от най-неприятните аспекти на идеята за тази вечеря, а именно, че трябваше да пусне ръцете ѝ. Затова той изви краката си под малката маса под такъв ъгъл, че постоянно да докосват нейните. А тя го погледна със сивосините си очи, изчерви се с цвета на залез и не се отдръпна. Изяде цялата си салата и само една трета от стека, но не спираше да топи пържените картофки в соса рокфор, докато не излапа цялата гъста амброзия от сметана и синьо сирене, така че той се почувства много доволен. Освен това му хрумна блестящата идея да заговори за най-хубавите места в Париж, вместо за фамилна история, така че за негова изненада разговорът се подобри радикално. Очите ѝ блестяха, докато му разказваше какво бе видяла и го питаше той какво харесва. Дом се озова в конфузното положение да осъзнае, че тя беше посетила повече от културните забележителности на неговия град от самия него.
Когато излязоха от ресторанта, той я наметна с якето си, много доволен от своята съобразителност да го вземе и от липсата на съобразителност от нейна страна да излезе без връхна дреха. Не размениха нито дума, докато вървяха по улицата. Дом знаеше, че трябва да поддържа разговора, да не я оставя да размисли, но сърцето му биеше толкова бързо, че не смееше да отвори уста. Той знаеше, че думите щяха да прозвучат насечено; тя щеше да долови неравното му дишане.
Какво му ставаше? Как бе възможно той да се притеснява при мисълта за секс?
Пред вратата на нейната сграда тя се обърна и го погледна, напъхала ръце в джобовете на коженото му яке, отворила широко очи.
Той се наведе към нея, опрял ръце от двете страни на главата ѝ.
– Кажи ми името си – Дом се постара да каже това с ласкав глас, но не му се получи. По дяволите, той нямаше да бъде нейният див, държан в неведение любовник за една нощ, нейното инкогнито посещение на парижките потайности. Цялото му същество се разбунтува срещу тази роля, която бе изпълнявал толкова дълго.
Мамка му, тя нямаше да му каже. Неговата непозната погледна встрани, изражението ѝ стана замислено и далечно. Той можеше да изтръгне от нея истината, но тя го стрелна с поглед, с мечтателна жадна усмивка.
– J'aime[22] – каза тя с онова твърдо английско "дж" и цялото му тяло се разтресе.
А после притихна, притихна повече, отколкото в онази последна секунда, когато стигнаха до буквата "р" при раздаването на наградата Най-добър шоколатиер на Франция и дори когато неговите колеги най-накрая се съгласиха, че да, той беше един от най-добрите шоколатиери в света. Доминик напълно забрави за името ѝ.
– Какво обичаш? – прошепна той. Неговия... шоколад? Неговото тяло? Неговата компания?
Очите ѝ се разшириха и тя го погледна като уловена в капан: той се беше надвесил над нея и нямаше никакво намерение да я пусне. Лицето ѝ стана червено като божур, доколкото се виждаше в сребристата светлина на уличните лампи.
– Така се казвам – гласът ѝ прозвуча като задавен шепот.
Дом премигна за момент, а вътрешностите му се преобърнаха и вледениха.
– Ти се казваш Джейми! – той не можеше да произнесе твърдото дж; неговият английски се състоеше главно от ругатни и нецензурни думи, които беше запомнил от филмите, плюс маркетинговия речник за неговите шоколадови бонбони, практични неща като овес и черно сърце от ганаш с мъжествени нотки на зехтин. От неговата уста името ѝ прозвуча като любовно обяснение и тя отметна глава, сякаш я беше погалил с него.
Той зарови пръсти в късата ѝ коса, проследи извивката на тила ѝ, спусна се надолу по шията ѝ, по рамото, по ръката. Тя въздъхна под възбуждащата ласка и се облегна па вратата. Тялото му превключи на свръхскорост. Това беше, да.
Дом натисна с ръка корема ѝ и я плъзна нагоре по ребрата, мъчително бавно, докато дланта му се озова под гърдите ѝ. Тя притвори очи и отвори устни.
– Джейми – прошепна той. Името ѝ толкова много приличаше на други едни думи, че страхът и желанието се заблъскаха в него в някаква странна дива хармония.
Тя потръпна и изви главата си леко встрани, давайки му достъп до брадичката и гърлото си. Той се възползва от поканата, прокара устни съвсем нежно от ъгъла на устата ѝ, проследи линията на челюстта и се спусна надолу по шията ѝ.
– Джейми – промълви той и сърцето му се опита да спре, сковано от ужас от думата, но тялото му възкръсна. – Какъв е кодът?
Ръцете ѝ се заровиха в косата му. Той трябваше да си наложи да се отлепи, за да ѝ позволи да се завърти, опряла рамо в гърдите му, и да го въведе.
Не бъди глупава, искаше да ѝ каже един глас от неговото тийнейджърско минало. Не ми позволявай да видя кода. Не ме пускай вътре. Той го заглуши безмилостно.
Когато вратата се отключи, той я отвори моментално и я поведе навътре. Вратата се захлопна зад тях. В тъмното той я вдигна, сложи я да възседне бедрото му, така че да освободи ръката си, и обхвана гърдата ѝ, която до този момент не бе дръзвал да докосне. Този път устните ѝ го посрещнаха отворени.
Вратата – към нещо ценно – го посрещна отворена. Това му подейства насърчително.
Тя обичаше да изяжда нещата на малки хапки, напомни си той. Тя седеше в салона часове наред. Тя обичаше да не бърза. Затова той щеше да ѝ се отдаде бавно, тук близване с език, там вкусване, после захапване на устните ѝ, ефирно плъзване на неговите. Това обаче беше толкова трудно, че тялото му трепереше от усилие. В опит да се откъсне от нея Дом опря ръце на вратата от двете страни на главата ѝ. Единствената ѝ опора, както беше възседнала бедрото му, бяха ръцете ѝ, вкопчени в неговия гръб.
Това му харесваше. Харесваше му как тя се вкопчваше в него. Отново с усилие на волята отлепи устни от нейните, задъхан.
– Кажи ми накъде да вървя – сигурно ѝ прозвуча като някой дивак, като мъж, който не умее да се владее.
Тя му посочи стълбите. Той я вдигна, така че краката ѝ да обвият бедрата му, и я понесе нагоре. Спря няколко пъти, защото оставаше без дъх, но не заради стълбите или от тежестта ѝ. Спираше, за да я целува, сграбчил перилото на стълбището, за да не се търкулнат надолу по стълбите.
На нея това ѝ харесваше. Харесваше ѝ. Неговият вкус ѝ харесваше.
Той взе ключа за апартамента от нея, защото тя изглеждаше толкова изгубена в целувките, че можеше да го остави да я целува облегната на вратата. Но ако в живота на Доминик имаше една врата, която трябваше да отвори, то тя беше тази.
Двамата влязоха вътре и той спусна резето, оставяйки навън целия проклет свят.
Легло, напомни си той, като се огледа наоколо, виждайки като през мъгла малко жилище, дъсчени подове и червени завеси. Никакви стени, никакви подове. Легло или може би диван, защото ето там имаше един и – легло!
Куфарът на пода в спалнята прониза сърцето му, което се сви на топка от удара. Капакът беше подпрян на стената
– Куфарът беше пълен, някакви дрехи лежаха сгънати върху скрина. Тя дори не беше подредила дрехите си в гардероба и чекмеджетата. Не бе разопаковала куфара си, готова бе да си тръгне.
Доминик не обърна внимание на сърцето си. Никой в живота му не се бе отнасял с търпение към него, късно беше да сменя тактиката си. Той включи най-близката лампа, Джейми се скова и се отдръпна от него.
– Аз не... изключи я – помоли го тя.
Той се поколеба с ръка на ключа.
– Наистина ли? – попита разочарован. Тя стоеше в индиговосинята туника, която скриваше отпечатъците от ръцете му там, където той ги бе притискал до тялото ѝ, но лицето ѝ пламтеше, устните ѝ бяха подпухнали и червени, очите ѝ бяха потъмнели и гладни. В тъмното той нямаше да може да види дали тялото ѝ също пламти, накъде водеха луничките, как откликваха те на милувките му.
Устата ѝ замръзна в упорита гримаса. Тя понечи да скръсти ръце пред гърдите си. И той изгаси лампата.
Дом все пак я виждаше на светлината от улицата, но по-скоро като силует в мрака. Бледите лунички и нюансите на изчервяването оставаха скрити. Следващия път, обеща си той, докато протягаше ръце към нея, притеснен от постоянните си опити да превърне случващото се между тях в нещо трайно.
Изведнъж тя коленичи на високото легло, така че лицето ѝ се изравни с неговото. Когато устните им се сляха, ръцете ѝ се плъзнаха под ризата му и напипаха тениската. По дяволите, колко много дрехи носеше. Но тя вдигна нагоре тази бариера и се долепи плътно до кожата му. Дом смъкна коженото си яке от раменете ѝ, което за момент го лиши от допира на ръцете ѝ, после ги хвана и ги върна върху копчетата на ризата си.
– Не мога да повярвам, че ти... – тя прекъсна, за да продължи да го целува точно както той си беше мечтал, дълго и бавно, сякаш искаше да му се наслаждава вечно.
– Не можеш да повярваш какво? – попита той, долепил устни до нейните, откопчавайки последните копчета на ризата си, докато тя се бавеше с горните. Ръцете му се спуснаха по тялото ѝ, той свали тежкия метален колан и го захвърли на пода, защото му пречеше от самото начало.
– Няма значение – прошепна тя, плъзгайки длани по гърдите му през ризата и тениската. – Не искам да знам.
Дом не можеше да прехапе езика си, за да млъкне, защото той вече беше преплетен с нейния. Чу се да протестира задъхано до нейните устни, докато я смъкваше на леглото:
– Да, има. Има значение. Искаш.
Сърцето му полудя, когато я видя да лежи тръпнеща на леглото. Той събу ниските ѝ, широки ботуши и прокара длани по краката ѝ през тънкия клин, по стройните стегнати мускули, твърде малки, но не и немощни. Ръката му погали тънкия ѝ прасец, по-твърд, отколкото бе предполагал.
– Кажи ми истината – каза неочаквано рязко той в тъмното. – Болна ли си? Рак ли имаш? Добре ли си?
Дом чакаше отговора, парализиран от страх.
– Не – гласът ѝ прозвуча гневно. – Съвсем добре съм.
Той пресметна неволно калориите, които тя поглъщаше в магазина му. Освен ако не хапваше нищо друго, сметката не излизаше.
– Ядеш ли нормална храна?
– Не – в гласа ѝ определено имаше гняв. Той съсипваше момента, ама че идиот. – Аз ям само най-добрата храна в света. И да, това включва изобилие от плодове и зеленчуци – Тя не каза: Долу ръцете, но тонът ѝ беше красноречив.
– Пардон – той положи тялото ѝ на леглото и се подпря на лакти. – Аз просто... – палецът му погали скулата ѝ. Кожата ѝ беше толкова нежна, костта отдолу беше едновременно толкова силна и толкова изящна. – Аз просто... – какво се канеше да каже?
Той наведе глава и я целуна отново, този път безкрайно дългата и бавна целувка му се удаде. Дом се търколи по гръб и я придърпа върху себе си, без да спира да я целува. После насочи ръцете ѝ отново към копчетата.
– Свали я – прошепна той до устните ѝ. – Моля те. Искам да почувствам ръцете ти.
Но той не избърза да свали нейните дрехи. Тя може би умееше да се наслаждава на вкусовете му с часове, но той беше съвсем сигурен, че щеше да ѝ се нахвърли лакомо веднага щом я съблечеше гола.
Тя се опря на гърдите му, притисна длани до мускулите му и го погледна. Защо не му позволяваше да включи осветлението? Дом беше убеден, че тя се беше изчервила. Джейми се изправи, обкрачи го и погледна несъмнения знак за неговата сексуална възбуда.
Сигурно се беше изчервила. Нямаше начин. И когато неговите бедра се извиха към нейните необуздано като див звяр, който постоянно се измъкваше от каишката, тя сигурно се изчерви още повече. Джейми прехапа долната си устна и го стисна с копнеж в едната си длан. Той хвана пръстите ѝ и ги притисна до копчетата. Най-накрая тя им посвети вниманието си.
Той продължаваше да смята, че не може да се възбуди повече от това, а тя продължаваше да го опровергава. Когато почувства как ръцете ѝ разтвориха ризата и пробягаха по тениската му, когато почувства как тя обязди възбудения му член, притискайки се до него, когато почувства как ръцете издърпаха тениската нагоре, плъзгайки се по кожата му... желанието го разтърси безмилостно. Не.
Не, това не беше добре.
Доминик тръпнеше като някаква искряща красива звезда, от която Джейми искаше да изцеди цялата светлина, до последната капка.
Той се надигна, за да ѝ позволи да издърпа ризата през главата му и двамата се озоваха лице в лице.
– Ма minette [23]– прошепна той и хвана китките ѝ, за да спре ласките ѝ, преди да е изгубил контрол. – Имам ли право на втори опит?
Тя притисна лицето си в ямката между врата и рамото му и кимна.