Кейд и Джейми стояха до един от прозорците с изглед към Айфеловата кула. Джейми, облегната под един от огромните папрати, сякаш застанала на предела между джунглата и примамливите светлини на олицетворението на цивилизацията. Доминик, Силвен и Джеймс Кори още бяха на масата и обсъждаха добавянето на спанак в шоколада, Силвен – с досада, дядото – със страст и възмущение, а Доминик – с недоумение. Мак Кори се беше оттеглил в кухнята, за да проведе някакъв разговор по телефона.
– Е, татко е впечатлен – призна Кейд. – Той обожава хора, на които не им пука какво мисли той за тях.
– Той е негодник.
Кейд вдигна вежди.
– Татко или Доминик?
– Според теб за кого говоря?
– Е, аз знам кой е негодникът според мен, но нали казват, че любовта е сляпа.
– Аз говорех за татко!
Кейд се усмихна.
– Според мен двамата са си лика-прилика.
– Обзалагам се, че той и дядо не са били толкова строги със Силвен – каза горчиво Джейми.
Кейд трябваше да признае, че наистина не бяха. Тя вдигна длан, за да възпре протеста на Джейми.
– Права си, Джейми. Защото не вярват, че умееш да се грижиш за себе си.
Джейми затвори уста. Тя нямаше да формулира протеста си точно така. Смяташе да каже, защото я мислят за глупава и безотговорна. Твърдението, че не се грижи за себе си, имаше малко по-различен фокус. По-скоро точен фокус всъщност.
Кейд не откъсваше очи от сестра си.
– И е вярно. Не умееш.
– Правя точно това сега. Не правя нищо друго, освен да се грижа за себе си.
– Ами крайно време е. Виж, Джейми, случилото се с теб е достатъчно да травматизира всеки – то се отрази на всички нас, при това ние не го преживяхме, само го наблюдавахме, но ти беше преуморена още преди инцидента. Дори и аз съм изпадала в състояние на пълно изтощение, по мой начин; така се озовах във водещите новини като крадец. Тоест Силвен също е виновен, защото той ми заложи капана.
Джейми се намръщи неспокойно.
– Ако ти се изтощиш, татко може да наеме заместник, който да поеме твоята работа. Ако аз се изтощя... няма кой да ме замести.
Кейд изви иронично устни.
– А пък аз си мислех, че аз съм незаменима. Всъщност, Джейми, може би ще се учудиш колко много висококвалифицирани хора може да привлече една сериозна неправителствена организация.
Разбира се, че Кейд щеше да гледа през призмата на организатора, който моментално надушваше как да управлява света. Джейми беше свикнала да не иска да управлява света. Нейният герой беше по-скоро самотният рейнджър. Онзи, който препускаше към залеза, който помагаше без административни формалности. Но дали самотният рейнджър нямаше да е много по-ефективен, ако беше влязъл в политиката, за да реформира правоприлагането в Дивия запад, вместо да унищожава злодеите един по един?
– Знаеш ли, наистина искам да направим това заедно – продължи Кейд. – Да разработим план на ниво световни корпорации, да ги убедим да ни последват, да пренесем онова, което ти правеше в "Кори" извън пределите на нашите собствени фирми, така че сто процента от какаовите зърна в света да се добиват чрез устойчиви практики и справедлива търговия. С моите бизнес знания и твоята непосредствена осведоменост по въпросите можем да постигнем нещо значимо. Можем да премахнем този проблем. Убедена съм. Тригодишен план, може би петгодишен... можем да го направим. Джейми, кога ще се наситиш да обикаляш другия край на света? Защото аз искам да те опозная отново. Да работя с теб. Мисля, че ще бъдем много интересен екип.
– Ти ще се опиташ да ме командваш – каза иронично Джейми.
Кейд махна нетърпеливо с ръка.
– Може би. Досега не съм забелязала да си го допуснала. Освен ако не намекваш за онази игра на монополи, когато те придумах да размениш тъмносините фигурки за светлосините, когато ти беше шестгодишна.
– Печалбата е по-важна от етиката – прошепна Джейми с напевния тон, с който обикновено двете сестри си разменяха обиди.
– Бях на осем. Моята етика се подобри оттогава.
– О, значи така наричаш проникването с взлом в чужди лаборатории. Подобрена етика.
Кейд подмина тази подигравка с примирение, като човек, който бе преживял немалко коментари за кариерата си на крадец. Тя се отлепи от прозореца и пристъпи по-близо до Джейми за повече убедителност.
– Джейми, хората не остават цял живот да работят на терен. Отиват да поработят в администрацията, защото теренната работа изтощава и те осъзнават, че могат да постигнат дори повече със своите знания и умения, ако ги използват по друг начин. Това не е слабост.
– Аз го чувствам като слабост.
Кейд притисна основата на носа си с палец и показалец.
– Много си строга към себе си.
– Да – Джейми обходи с поглед сестра си, баща си, дядо си. – Чудно къде съм усвоила този навик.
Кейд кимна в мълчаливо съгласие.
– Според мен ти си най-строга от всички нас. Може би защото си видяла толкова много хора, които се нуждаят от помощ. Развила си комплекс за вина.
– Хъм, аз трябва да имам комплекс за вина. Неравенството между моя късмет по рождение и късмета на другите хора е... дори няма дума, която може да го опише.
Кейд явно също се почувства малко виновна.
Джейми се върна към предишната тема.
– Дори да работя на организационно ниво, аз пак трябва да ходя на терен понякога, за да проверявам дали справедливостта не остава само на хартия. Ненавиждам аргумента "ние не знаехме".
– Може ли да идвам и аз? – попита един плътен, нисък глас и ръката на притежателя му се промуши между нея и рамката на прозореца, като се намести върху раменете ѝ. Джейми го погледна учудено.
– Когато обикаляш фермите – обясни Доминик. – От години искам да стигна до извора. Сели също ме преследва да я взема с мен. Това е една от детските ѝ мечти, да посети какаови плантации в различни части на света. Просто аз все още не съм успял да стигна до там.
За момент Джейми не можеше дори да асимилира идеята. После един жилав малък филиз дълбоко в нея, оплетен в мрежите на страха, изведнъж разпука зелената си обвивка, листенцата започнаха да се показват и да се разлистват.
Доминик я гледаше със смешна усмивка, едновременно смутена и агресивна. Сякаш щеше да се наложи, независимо от обстоятелствата, но не знаеше дали ще го приемат.
– Ще бъде забавно – добави тихо той. Пръстите му обхванаха нейните. – Много забавно.
Забавно. Забавно да го гледа през лагерния огън, докато хората от селото печаха щурци или някакъв друг специалитет, предизвикателство за небцето им; тя беше сигурна, че Дом щеше да изяде лакомството, също както направи навремето тя, и да се усмихва. Забавно щеше да бъде да се гушка до него в сламена колиба, да се смеят на неудобствата или да се възмущават заедно на някоя несправедливост. Забавно щеше да е да наблюдава неговото любопитство към производството на какао, да го гледа как опитва новите вкусове, да съзерцава звездите, които сякаш докосваха косите им.
Джейми се стараеше да набере смелост да се върне. Много отдавна не беше помисляла за забавната страна. Още преди нападението. А навремето беше забавно. Не, не когато виждаше как хората страдат, но запознаването с условията на труд всъщност ѝ позволяваше да работи с много хора, които не страдаха или чийто живот прогресивно се подобряваше благодарение на нейната роля. Не инстинктът към мъченичество я беше тласнал към тази работа, а възможността да натрупа богат опит. Нейното бягство като тийнейджърка от света на бизнеса в нещо толкова различно, екзотично и възнаграждаващо.
– Знаеш ли, че никога не съм вкусвал плода на какаото?
– По-сладко е от манго – прошепнаха двете сестри едновременно.
Доминик като че ли изпита ревност, устните му помръднаха леко, сякаш се опитваше да вкуси нещо.
– Виждаш ли? Сигурно ще мога да направя нещо интересно.
Навярно тя не трябваше да разчита на неговата сила, за да може да го напусне и да победи сама един свят, който криеше реални опасности. Навярно тя можеше да вземе източника на силата с нея. Дали щеше да бъде проява на слабост? Навярно трябваше да има кой да я прегръща, докато свърши кошмарът, докато се събуди на сутринта. Тя помагаше на хората, защото искаше да им помага и те имаха нужда от помощ. Може би Доминик можеше да ѝ помогне, ако чувстваше същата потребност.
Някой ден тя щеше да укрепне. Спомените от нападението щяха да избледнеят пред настоящето. Дали тя можеше да се справи? Можеше ли да се установи тук, да остане в неговия топъл златен подслон, който я обновяваше и възраждаше, да се заеме с разработването на международен проект и когато възвърнеше увереността си, да прави кратки посещения на терен? И да се връща тук, при него?
Джейми преплете пръсти в неговите, а те разтвориха нейните; беше ѝ неудобно, но тя не се отказа и продължи да го държи. Ръката ѝ изглеждаше глупава и немощна до неговата, но за първи път от много време – заякнала.
Силвен се покашля.
– Възможно ли е и аз да идвам от време на време? – по пита той с копнеж.
Доминик го изгледа свирепо.
– Не, не може. Ти върви с Кейд в Таити или някъде, където ще струва един милион долара – той хвана ръката на Джейми. – Това е мое.
– Може да посетим някои от нашите кооперативи, ако искаш – намеси се Кейд. – Когато поискаш. Не му обръщай внимание.
– Да, но да пътуваш с Доминик, звучи толкова забавно каза Силвен язвително.
– Кейд пътува с телохранители в онези части на света – обади се Мак, като се присъедини към групата. – И Джейми може да започне да го прави. Или ти смяташ, че можеш да отблъснеш всякакви нападатели сам? – обърна се презрително той към Доминик.
Доминик погледна баща ѝ така, сякаш умираше от желание да го фрасне. Явно не му беше писано да се спогоди скоро със семейството ѝ.
– Не – каза той. – Тя също се нуждае от телохранители. Аз не съм идиот.
Мак Кори пребледня. Дори Джейми трябваше да признае, че това беше удар под кръста. Баща ѝ беше будувал край леглото ѝ с изопнато червено лице, със стиснати юмруци и напрегнат поглед, сякаш всеки момент щеше да получи инсулт или инфаркт от неизплаканите си сълзи. Той отдавна настояваше Джейми да пътува с телохранители, още първия път, когато тя замина за развиваща се страна. Но тя редовно омаловажаваше опасността с наперената самоувереност, че няма нужда от бодигард, защото тя познава този свят, и се измъкваше от хората, които трябваше да я пазят. Едва ли някой се терзаеше повече от баща ѝ, задето не се беше погрижил за нея, задето ѝ беше повярвал, че не ѝ е необходима охрана.
Тя се вгледа с интерес в Доминик. Всички ѝ бяха повтаряли, че той е негодник, агресивен грубиян. Най-накрая тя също видя онази негова страна, която те непрекъснато изтъкваха. Онази среща със Силвен не беше изключение, нито пък сблъсъкът с онези двама досадници на демонстрацията. Дом нападаше. Той отблъскваше хората като разярен питбул. Нечестно, напористо, захапваше право за гърлото. Не губеше време в леки захапки по глезените.
Но неговите работници постоянно си правеха шеги с него.
И онази стена с релефа от розови пъпки.
И тази груба голяма ръка, която я милваше, всеки път нежна като кадифе.
– Мислиш ли, че тя ще склони да пътува с телохранители заради теб? – попита лукаво Джеймс Кори.
Доминик погали ръката ѝ и я погледна въпросително, тъй като не си позволяваше да отговаря вместо нея. На Джейми това ѝ харесваше. Харесваше ѝ, че той никога не си позволяваше да го прави.
– Да – каза тя. Не беше съвсем сигурна дали изобщо щеше да е в състояние да слезе от самолета в Кот д'Ивоар, освен ако там не я чакаше нейна собствена армия. Само при мисълта за това ѝ прилошаваше и я обземаше паника. Тоягите... погледите на онези мъже, насладата, с която я пребиваха...
Тя се съсредоточи върху ръката, която държеше нейната, остави спомена зад гърба си. Другото успокояващо нещо беше, че ако Доминик пътува с нея, той също щеше да бъде изложен на нападение. А Джейми знаеше как ще реагира той. Щеше да застане между нея и всички други. Да се бие до последна капка кръв.
Този образ ѝ даде бегла представа какво бяха почувствали близките ѝ, при вида на пребитото ѝ тялото. Сърцето ѝ се сви болезнено, раните ѝ пламнаха като посипани със сол. Джейми подозираше, че Доминик се беше бил неведнъж в живота си, беше се бил, докато падне на земята и не може да стане.
Тя вдигна сключените им ръце и целуна белезите по кокалчетата на ръката му.
Всички се изчервиха в различна степен, с изключение на Силвен, който се усмихна и сякаш това действие беше заразно, поднесе ръката на Кейд към устата си и я целуна.
– Ще изчакам да видя какво ще направиш със спанака, но да знаеш, накрая може да те харесам – каза дядо Джак на Доминик. – Ти не обръщай внимание на Мак. Той още не може да преглътне факта, че винаги ще бъде единствената бяла врана в семейството.
Доминик погледна скептично баща ѝ, очевидно неубеден, че шефът на огромна международна корпорация можеше да бъде бяла врана.
– Храни надежда за внуците – каза Джеймс Кори на сина си. – Обикновено внуците стават такива, каквито не успяваш да направиш деца си. Вярвай ми, знам го от собствен опит.
Мак Кори погледна баща си с огорчение, Доминик излеждаше някак зашеметен, а Силвен, Кейд и Джейми само въздъхнаха.
– Ти наистина ли искаш да дойдеш? – прошепна Джейми на Доминик.
– Minou – ръката му погали косата ѝ. – И да видя истинска лунна светлина? И да науча какво обичаш? Когато кажеш.