ВТОРА ГЛАВА

Дом отметна всичките си задачи за седмицата, отби се при доставчиците; придвижваше се нахакано през уличното движение, шофирайки като някакъв агресивен самоубиец. Когато се върна в своя шоколадов салон, беше около три часа следобед. И тя беше там.

Седеше на малката маса сама, на фона на розовите пъпки, обвила с ръце чаша горещ шоколад. Той почувства абсурден, неустоимо болезнен порив да изтръгне чашата от ръцете ѝ и да ѝ се разкрещи, задето се бе държала като невярна уличница, която се преструваше, че е негова, а същата сутрин беше поемала Филип Лионе в сладострастната си уста. Дом си даде сметка, че губи връзка с реалността. Той потисна порива така, както смазваше всичките си деструктивни импулси, като например да започне юмручен бой със Силвен Марки на някое шоколадово изложение.

Усетила появяването на такава огромна маса от черна кожа в красивата зала, неговата непозната habituee[5] вдигна глава. После сключи вежди, отчитайки, че го беше видяла по-рано тази сутрин. Когато тя срещна очите му, лицето ѝ отново се затвори, сякаш бе готова да го прониже с камата си, ако той дръзнеше да се доближи.

Дом се обърна, опитвайки се да смекчи изражението си, да добие по-приветлив вид, преди тя да го види отново. По дяволите, тя не знаеше ли, че той беше приготвил тази tarte an chocolat et аи citron vert[6], която вкусваше в момента? Е, не точно тази, защото беше прекарал сутринта нацупен навън, но той беше измислил рецептата и беше обучил сладкарите си да я правят точно така, както той искаше.

Гийомет слезе на долния етаж с две чинии в едната ръка, което означаваше, че в салона имат много работа и не достига персонал. Доминик съблече черното кожено яке и изтича нагоре по стълбите, така че непознатата да види, че той работи тук. Дори му хрумна да даде пътьом някоя дружелюбна заръка на Гийомет – така непознатата щеше да види кой ръководи хората тук.

По дяволите, ако Силвен или Филип влезеха в собствените си шоколатерии в градски дрехи, всички щяха да ги познаят. Клиентите нямаше да се притеснят, че някакъв страховит грубиян от улицата е влязъл в салона, за да създава неприятности. Жените нямаше да посегнат към боздуганите си.

На горния етаж, в най-красивата кухня в Париж – лаборатория, пълна със светлина от големите прозорци, с дълги мраморни плотове, той се преоблече в своята сладкарска куртка. През него премина трепет от радостно ликуване както всеки път, когато видеше яката в цветовете на Франция, неговата награда за Най-добър шоколатиер на Франция. Прииска му се да я притисне до гърдите си като обезумяло от щастие дете. Но не го направи. Облече я така, сякаш най-естественото нещо на света беше той да има правото да носи тази яка.

Когато се върна на долния етаж, Дом се постара да започне от най-отдалечената маса от нейната, обхождайки залата, преструвайки се, че проверява дали клиентите му са доволни. Никак не го биваше в тази работа. Чувстваше, че сервилничи. Ако нещо не им харесваше, можеха да вървят по дяволите, да се махат. Но той се престори, заради нея, че прави това редовно, великият мастър шеф благоволяваше да разговаря с гостите, за да разведри живота им.

Така прави Филип Лионе, напомни си той. Беше го виждал. Noblesse oblige[7], принцът благоволяваше да напусне покоите си и да се усмихне на своите поданици. Силвен обаче изобщо не си даваше зор, Дом беше готов да се обзаложи. Той сигурно смяташе, че със самото си съществуване удостояваше земята с достатъчно noblesse oblige. Негодник.

Доминик се стремеше към неговата арогантност, но при него тя винаги се получаваше агресивна, недодялана, пресилена, като боксьор, който се опитва да си спечели уважението на хората с юмруци.

Какво му ставаше всъщност? Дом не се умилкваше на жените. Отиваше при тях, пронизваше ги с един предизвикателен поглед и ако на тях не им харесаше, можеха да вървят по дяволите. Ако пък им харесаше, с това романтичната част свършваше и следваше уединяване в нечий апартамент за няколко часа.

Но... по някаква причина той не искаше да спечели нейния презрителен или реципрочно предизвикателен поглед. Дом определено не искаше тя да го гледа така, сякаш преценяваше наум способността си да го убие при самозащита. Той искаше тя да го погледне така, както гледаше неговия шоколад, като източник на сила и щастие. Като нещо, на което не може да се насити.

Сърцето му се разтуптя при мисълта, че тя може да го погледне по този начин.

Когато стигна до нейната маса и най-после си позволи да се обърне така, че да не стои с гръб към нея, тя посягаше към чантата си и гледаше сметката, което моментално го ядоса. Той беше разиграл цял жалък спектакъл в стила на Филип Лионе, а тя дори не смяташе да го изчака да стигне до нея и да завърши представлението!

Мадмоазел – каза той на наведената ѝ глава и веднага се наруга заради грубия си глас. Защо не беше отработил акцента си, за да звучи като Силвен? В мига, когато Силвен отваряше устата си, никой не разбираше, че той е роден в предградията, в низвергнатите околности на Париж, в покрайнините. Защо не можеше да овладее приятното нежно мъркане, с което Филип говореше на Магали? Не, Дом звучеше грубо и тромаво и... имаше чувството, че може да я нарани само с думите си.

Тя го погледна. Очите ѝ трепнаха, зениците ѝ се свиха и той си спомни как веднъж някой му каза колко страховит изглежда изправен, посъветва го да сяда или дори да кляка, когато разговаря със седнали хора. Но тогава той си помисли: Добре. Нека се притесняват.

Щеше да е грубо, дори за него, да придърпа отсрещния стол и да седне до нея. Вместо това той отстъпи крачка назад, което му костваше много, защото не искаше да отстъпва.

Това обаче помогна. Чертите ѝ се отпуснаха леко. Погледът ѝ се смекчи и дори загатна за интерес. Сините ѝ очи му напомниха за настъпваща лятна вечер, не прекалено светла, нито тъмна, с намек за сиво; някой разсеян човек можеше дори да не забележи, че бяха сини. Тя беше облечена с лек пуловер с цвят на гранит, с широко остро деколте, качулката беше вдигната на главата ѝ и скриваше ямката на шията ѝ. Няколко кичура коса, с цвета на един от неговите по-тъмни червеникави карамели, може би онзи с вкус на маракуя, надничаха отдолу. Широките ръкави бяха навити на китките, подчертавайки тяхната призрачна тънкост.

Мосю? – акцентът ѝ го свари неподготвен. Очакваният английски акцент беше смесен с нещо друго, нещо, което му напомни за акцента на имигрантите от Френска Западна Африка, когато растеше, в претъпканите, бедни, запуснати квартали в покрайнините на Париж.

Cela vous plait?[8] той кимна към трохите от тарталетата пред нея. Всъщност трохи почти не бяха останали. Дали ги беше обрала с пръстите си? Доставих ли ви удоволствие? Хареса ли ви?

Тялото ѝ се отпусна, ръцете ѝ отново се увиха около вече празната чаша. Излъчването, което го беше привлякло първия път, се завърна. Тя сякаш попиваше всеки миг от удоволствието, което той можеше да ѝ даде.

Oui.

Той почака, донякъде надявайки се да чуе "благодаря" или "вие сте прекрасен, може ли още малко." Но тя само го изгледа с любопитство. Все пак вече не изглеждаше така, сякаш се канеше да го халоса с боздугана.

– Вие сигурно сте сладкар тук? – внезапно попита тя.

Дотук с ликуващата гордост от френския трикольор върху якичката му. Вече нямаше как да предаде пропадналото послание; оставаше му само да избродира цялата си куртка с лозунга: Аз съм най-добрият, най-най-добрият в света. Е, наградата се връчваше на най-добрия във Франция, но в областта на шоколатиерството, това беше едно и също.

– Аз съм Доминик Ришар.

Деликатността на тона му го изпълни с увереност. Той успя да я заговори по начина, по който искаше да ѝ говори, като милувка по кожата.

И беше възнаграден. Очите ѝ светнаха и на него отново му се зави свят.

– Наистина ли? Мосю Ришар, какво удоволствие!

Тя протегна инстинктивно ръка. Определено американка, помисли си той, оценявайки твърдото ръкостискане. И по дяволите, ръката ѝ беше толкова деликатна в неговата. Твърдото ръкостискане подчертаваше крехкостта ѝ. Но все пак, този акцент – в нейния акцент имаше нещо, което я отличаваше от обичайната американска туристка. Откъде идваше това твърдо гърлено "р"? Дали не беше креолка? От Луизиана? Кадиените имаха ли такъв имигрантски акцент?[9]

Мерси – каза най-сетне тя, посочвайки празната си чиния.

Вътрешно той се възгордя от лукавата си дипломатичност. Почувства се като един от своите бонбони маршмелоу, случайно попаднал прекалено близо до източника на топлина. Бълбукащ, размекнат и размазан...

– Колко дълго ще останете в Париж? – попита той. Не можеше да не я попита, трябваше да знае.

Очите ѝ помръкнаха. Тя сключи ръце под гънките на въздългите ръкави, като костенурка, която се прибираше в корубата си.

– Не знам.

Дом прокле факта, че беше допуснал ръката ѝ да му се изплъзне. Не беше предвидил, че тя ще я скрие. Обзе го безумното желание да вдигне ръката ѝ до устата си и да я целуне. Мамка му, тя беше американка. Сигурно щеше да му се размине, ако беше целунал ръката ѝ. Тя вероятно смяташе, че всички французи го правят.

Както и целувката с език. Погледът му пробяга по устата ѝ и се наложи да прехапе устни, за да запази спокойното джентълменско изражение на лицето си.

Alors[10] каза той, осъзнавайки, че е стигнал предела на силите си. Той, който не губеше време в излишни превземки, а скачаше направо в леглото... сега не можеше да я доближи дори на половин крачка повече. Ако опиташе, тя можеше да не се върне утре тук. Можеше да се почувства неудобно. – Надявам се да ви видим утре – той ѝ се усмихна леко и непринудено, сякаш просто се беше проявил като любезен домакин към клиентите си, което беше комично, тъй като той нямаше представа как се прави това. Доближи се до витрината, за да каже няколко думи на Гийомет, въпреки че едва ли беше в състояние да говори свързано. Неговата млада, елегантна салонна управителка го изгледа недоумяващо, но кимна един-два пъти, сякаш нарежданията му бяха съвсем смислени. Май щеше да се наложи да ѝ увеличи заплатата.

Изведнъж той усети нечие присъствие до лакътя си, почти допир, и сърцето му прескочи един удар.

Дом погледна непознатата, надявайки се, че не е млъкнал по средата на дивотиите, които говореше на Гийомет. Тя стоеше толкова близо, че почти го докосваше. По своя собствена воля. Тя можеше да го изчака да се отдалечи, преди да пристъпи към витрината. Значи сама искаше да застане почти до него.

Или пък беше напълно безразлична към неговото присъствие, но според Дом не бе така. Жена, която се отнася с безразличие към личното си пространство, не гледа хората така, сякаш преценява как да ги нокаутира, ако се приближат прекалено много, както бе направила тя в първия момент.

– Искам да купя една кутия шоколадови бонбони – каза тя на Гийомет от другата страна на витрината.

Той разцъфна в широка усмивка. Не можеше да я потисне.

– Изядохте ли вече предишната?

Очите ѝ се стрелнаха към него с интерес. Bordel[11], защо не си беше прехапал езика? Току-що се беше разкрил, че я наблюдава, поне дотолкова, че да знае какво е купила преди два дни.

Аз не те дебна, честна дума. Това, че те видях при Филип, беше чисто съвпадение. Плюс това той не можеше да дебне в своя собствен салон, по дяволите. Той беше просто.. прекалено голям. Имаше ръце на касапин. Как би дошла тя отново, ако се притесняваше, че някакъв грубиян я дебне? Там горе, залепил алчно ръце на стъклото. Слава богу, че поне се беше избръснал.

– Да – каза тя. – Обожавам ги.

Bordel, ето че онова чувство на размекнат маршмелоу го полази отново. Какво му ставаше?

Междувременно Гийомет си сложи бяла памучна ръкавица и извади плоска метална кутия.

Непознатата го погледна.

– Вие кои бихте избрали? – попита тихо тя.

Заля го вълна на сексуална възбуда. Дом се удиви колко безпомощен се почувства преди нейния прилив, като човек, който не умее да плува. Неведнъж жени му бяха задавали този въпрос; обикновено той означаваше покана за секс през следващите няколко часа. Може би това обясняваше реакцията му: като кучето на Павлов. Но той умееше да плува в тези води.

А жените с обсипани с лунички лица не му говореха по този начин. Само лъскавите жени, неумолимо уверените или красиво деликатните с пиърсинг на носа и пъпа, които обичаха да играят на лоши, или жените, които изневеряваха на мъжа си и трябваше да действат набързо.

Той протегна ръка към Гийомет, която му даде една бяла ръкавица. Той си я сложи и мина зад витрината. Не му беше лесно да се отдалечи от нея, когато тя го беше доближила нарочно, но преградата между тях му позволи да се отпусне малко. Благодарение на плота той не можеше да я нарани неволно. И можеше да ѝ се усмихне малко по-топло, без да я кара да се чувства преследвана.

Той задържа погледа си една секунда повече, разкри ѝ топлината в очите си.

– Кажете... какви вкусове предпочитате?

Дом не можеше да се познае. Той, с неговия експанзивен, агресивен, категоричен подход към жените, сега беше толкова въздържан, толкова деликатен и внимателен. Бавно, бавно, бавно, каза си той. Бавно. Тя е сметана или сладкиш, ши шоколад, който трябва да се темперира полека. Мисли за нея по този начин. Баааавно.

Позволи ѝ да те поеме. Така както седи в салона ден след ден и поглъща всичко, което ти си направил, сякаш това е единственото нещо в живота, за което копнее.

Той губеше ума си. Вече дори не знаеше кой е, щом се чувстваше по този начин, щом се държеше по този начин. С напълно непозната жена само защото тя беше влязла в неговия салон, седеше притихнала и го поглъщаше, два пъти на ден, седем дни подред.

– Сигурно всичко е ваше – призна тя някак смутено и Дом бе залят от нова на вълна сексуална възбуда. По дяволите, помисли си той като рибар, доловил неясния намек за цунами на хоризонта. Това не е добре.

– Просто... каквото вие решите – каза тя тихо. – Изберете вместо мен. Ще ми бъде приятно. За мен ще бъде чест.

Чест? Той не можеше да диша нормално. Чувстваше се като ученик, когато сексапилната учителка по математика се навежда над неговото домашно. Поне така той си представяше, че би се чувствал смутеният ученик, съдейки по книгите; той самият беше напуснал училище, преди да навлезе в пубертета. Изведнъж Дом се притесни толкова силно, че благодари на бялата ръкавица, задето скриваше потната му длан. Неговите вкусове бяха диви, шоколадът му беше тъмен, предизвикателен – неговата запазена марка. Опушеният шоколад ей там например – той можеше да е прекалено интензивен. Ами ако пък ѝ харесаше. Може би той трябваше да се придържа към най-обузданите вкусове, като този откровен тъмен шоколад с единен произход на какаото – но той беше толкова тъмен, толкова горчив при първата хапка, с траен, отшумяващ полека послевкус. Ами ако се окажеше прекалено горчив за нея, ами ако тя не понесеше мъчението на отшумяването?

За първи път в живота си Дом съжали, задето нямаше поне един неутрален шоколад, надеждно творение от 50% какао с малко таитянска ванилия.

– Кои ви харесаха най-много в предишната кутия? – попита с надежда той.

Усмивка озари лицето ѝ, печална и щастлива.

– Всичките.

Още една предупредителна вълна се разби в него. Да, помисли си той, цунамито наближаваше. Нещата не вървяха добре.

Дом наведе безпомощно очи, обзет от недоволство от самия себе си. Това бяха неговите шоколадови бонбони. Как беше възможно да се притеснява от тях? Защо не се осмеляваше да ѝ ги предложи? Те бяха най-доброто нещо в живота му, което правеше.

Ако не можеше да ѝ предложи тях, тогава най-добре да се откаже напълно. Защото не притежаваше нищо ценно.

– Този какъв е? – тя посочи един четириъгълен бонбон с мистериозна рисунка с цвета на гранат, по-наситен дори от нюанса на блузата ѝ.

Не можеше ли да посочи някой от не толкова предизвикателните?

– Сърце от карамел с балсамов оцет в обвивка от карибски тъмен шоколад.

Тя го стрелна с очи, ококорени и запленени.

– Балсамов оцет!

Ако се изчервеше сега, Дом нямаше да си прости. Какво ставаше с него? Това беше неговият шоколад.

– Ако предпочитате нещо по-традиционно... – всъщност той нямаше нищо традиционно, но може би лимоновият крем с мащерка беше сравнително деликатен? Тя беше харесала еклера онзи ден. Навярно беше свикнала с някои от тези вкусови комбинации, ако беше ценителка на шоколад; другите шоколатиери го копираха по целия свят, макар и да не притежаваха неговата виртуозност; някои от съчетанията на вкусове, които се бяха смятали за скандални, когато той ги беше създал, постепенно бяха добили широка популярност. Имитацията може и да беше най-доброто ласкателство, но определено го дразнеше. Нищо чудно да му се наложеше да работи с млечен шоколад и ванилия само за да остане верен на бунтарския си почерк. Но Дом изобщо не се виждаше насред млечен шоколад и ванилия.

– Не, искам да го опитам – каза тя. – Щом вие сте го измислили, значи е добър.

Заля го топлина, по-плашеща и по-могъща дори от сексуалната възбуда. Все пак пръстите му се поколебаха, преди да хванат бонбона с гранатовата рисунка. Ами ако не оправдаеше нейното убеждение? Този проблем винаги съществуваше, когато човек предприемаше такива рискове с вкусовете; рисковете неминуемо обиждаха някого. Разбира се, той обичаше да обижда хората. Защо изведнъж бе поискал да прави по-безопасни неща?

С усилие на волята Дом улови шоколадовия квадрат и го постави в ъгъла на кутията. Просторната вътрешност на металната кутия му намигна предизвикателно, подканяйки го да я напълни. Странно, какъв ужас всяваше тази празнота.

Доминик, стегни се, каза си строго той. Бъди себе си: човек, който си вярва напук на всички останали.

- Може би този? – той взе една шоколадова плочка, щампована с деликатно бяло цвете. – Жасмин – почувства се неловко, като дървар, поднасящ цветя на принцесата.

Но този бонбон щеше да ѝ хареса, помисли си той; щеше да разцъфне в устата ѝ, като далечен спомен от вълшебна нощ в Прованс.

Освен ако не ѝ се стореше прекалено парфюмиран...

– Жасмин – учудено каза тя. – О, да.

Той я погледна и се разтопи от удоволствие.

– И този – в него увереността започна да приглажда перата си, възродена като феникс от пепелта. Въпросът бе защо беше изгорял в пламъците на нейния поглед. Отначало нейното присъствие беше толкова тихо. С нищо не предвещаваше, че ще изпепели такъв силен мъж. – Той има съвсем мъничък, таен, полутечен пикантен лаймовокарамелен център, който започва да се топи на езика веднага щом захапете горчивия тъмен шоколад.

Очите ѝ сияеха все по-примамливо, местеха се от лицето към ръцете му и обратно.

– Звучи толкова вълнуващо – изрече тя така, сякаш езикът ѝ си играеше с идеята, гладен за вълнуващи неща.

Топлината и сексуалната възбуда се бореха в него, сливаха се в непозната досега амалгама. Сигурно беше съчетание, познато на нормалните хора, като шоколад и ванилия, но за Дом беше непозната земя.

– Трябва да опитате този – той взе една плочка със златна рисунка, която будеше алюзия за море от узряла пшеница. – Ganache a I 'avoine.

Леко премигване и той осъзна, че тя не знаеше думата. Но макар неговите познания по английски да бяха съвсем оскъдни, Дом определено умееше да описва своя шоколад на този език; потокът от туристи в магазина му беше огромен.

– Овес.

Тя се засмя на глас с детска радост.

– Ганаш с овес? Да, искам да го опитам.

Наложи се Дом да се събере от локвичката зад плота и да се доведе до полутвърдо състояние след този смях. Дано да не беше прекалено очевидно и тя да не бе осъзнала, че се беше размекнал като желе.

Дом ѝ се усмихна лукаво. Тя можеше да бъде неговото огледало, както сияеше с тази усмивка и светеше с вътрешна светлина. Дни наред тя беше седяла напълно притихнала и неподвижна в неговия салон, а сега той я беше извадил от унеса.

Обхвана го чувство на триумф.

– Този – посочи той. – Той е толкова тъмен. С него не се бърза. Не можеш да го захапеш, очаквайки нещо сладко.

Трябва да го оставиш да се топи върху езика ти, да изчакаш остатъчния вкус, умението му да се люлее и успокоява.

Устните ѝ се отвориха леко. Погледът ѝ се плъзна бавно по тялото му, обходи лицето му, спря се върху устните му. Върна се на очите му, сякаш искаше да разгадае някакъв скрит смисъл. Това нямаше да е лесно. Неговите очи бяха почти черни, изобщо не приличаха на чистия син здрач в нейните, издаващ безхитростно разширяването на зениците ѝ.

Да. Прииска му се да размаха победоносно юмрук.

Полека, Дом. Бавно, бавно, бавно. Но той вече сияеше, докато описваше един след друг шоколадовите си бонбони, а нейната светлина се разпалваше все по-ярко след всеки един, нетърпелива за следващия. Той ѝ предложи един от най-провокативните, подаде ѝ да го опита. Тя се изчерви и понечи да отклони предложението, но той сломи съпротивата ѝ, щастлив и дързък. Тя взе бонбона от пръстите му и той не знаеше дали да благодари на ръкавицата, задето скриваше грамадната му ръка на касапин, или да я наругае, задето не му позволяваше да почувства ефирното докосване до кожата ѝ.

Очите ѝ се разшириха от вкусовете в устата ѝ, после се затвориха в пълно отдаване на удоволствието.

– Сякаш устата ти изживява някакво приключение. Целият свят е в тялото ти, докато отвън си на топло и сигурно – ръката ѝ, която при думите "топло и сигурно" посочи салона, сякаш се спря за миг върху него, но това май беше случайно. Неговият салон беше елегантен пристан, но никой не беше свързвал физическия образ на Дом с нещо топло и сигурно.

Приключение за устата ѝ обаче – е, това той можеше да ѝ даде.

– Вземете, опитайте друг – той набута бонбона в ръката ѝ. – Не, опитайте този.

Вълната червенина разми очертанията на бледите ѝ лунички, но тя се усмихна и взе бонбона. Нейният ентусиазъм или може би изчервяването го изкуши да остави настрана средноголямата кутия и да извади една от най-големите, да я напълни догоре, дори свръх. Но той се овладя. Предпочиташе тя да свърши запасите си от шоколад, за да се върне за следващата порция удоволствие.

Просторната вътрешност на кутията, която му се беше видяла толкова необятна, сега отесня. Той си игра колкото можеше по-дълго с последното празно квадратче метал, изкушавайки я да избере с кой от останалите вкусове да я запълни. Но накрая трябваше да сложи нещо там.

Дом пъхна последния бонбон и погледна лицето ѝ, опитвайки се да прецени момента. Дали да рискува? Да я покани ли на среща? Но ако тя се изплаши, ако се сконфузи, няма да я види отново.

Много по-лесно беше да поканиш на среща жена, ако не ти пука дали ще я видиш отново, осъзна Дом. Нима неговото перчене и непоклатима увереност с жените бяха отстъпили място на откровеното малодушие? Когато имаше какво да губи, той се оплиташе като пате в кълчища?

Защо изобщо смяташе, че има какво да губи? Той дори не знаеше името ѝ.

Тя изглеждаше напълно заинтригувана, запленена, със светнали очи и порозовели бузи, затова той задържа погледа си малко по-дълго. Но все пак не се бе опитал да флиртува с нея, не и по начин, който недвусмислено можеше да се определи като флирт. Пред себе си тя може би се преструваше, че те бяха само шоколатиер и клиент, разговаряха за неговата професия... по един страстен начин, защото тази професия вдъхновяваше страст.

– Утре трябва да дойдете пак – каза накрая той, за да опипа почвата – и да ми кажете дали са ви харесали.

Тя се усмихна така, сякаш той я беше направил много щастлива. Хм, може би беше уцелил точно какво да каже. Или може би трябваше да действа по-смело, може би тя щеше да се съгласи да излезе с него. По дяволите, защо беше толкова трудно?

– Ще дойда – обеща тя.

Той се засмя, напълно удовлетворен. Една сигурна стъпка напред беше за предпочитане от дълъг скок, който можеше да завърши в бездната.

За първи път, след като стана на осемнайсет, му хрумваше подобна мисъл. Целият му живот беше хроника на дългите скокове.

Гийомет пъхна кутията в една от дизайнерските хартиени торби с металическите инициали ДР отстрани и застана зад касата. Той се намръщи, когато непознатата понечи да извади портмонето си, не искаше тя да плаща за шоколадовите бонбони. Искаше да ѝ ги подари. Но ако ѝ предложеше, дали нямаше да престъпи границата? Дали нямаше да я накара да се почувства неудобно да дойде отново на другия ден?

По дяволите! Това го влудяваше.

Дом се извърна рязко, за да не я гледа как плаща, изпълнен с дълбоко недоволство, сякаш цялата радост от избирането на шоколад през последния половин час беше смляна на кайма.

Тя го погледна с усмивка, взе торбата и се поколеба при вида на намръщеното му изражение. Малко от онази нейна волева студенина се върна, онова излъчване от самото начало – сякаш се радваше на неговите усмивки, но нямаше да търпи гнева му.

– Много благодаря, мосю – каза тя.

И това "мосю" зейна в душата му като рана, когато тя излезе навън.

Загрузка...