Странникът

17.

Генерал Наш се обади на Лорънс в събота сутринта и му каза, че Нейтан Бун ще има видео конферентен разговор с изпълнителния комитет на Братството в четири следобед. Лорънс незабавно тръгна от града към изследователския център в Уетчестър Каунти и даде списък с пропуски на пазача. Мина през кабинета, за да си провери пощата, и после се качи на третия етаж, за да се подготви за срещата.

Наш вече беше набрал командата, която позволяваше на Лорънс да влезе в конферентната зала. Когато Лорънс се приближи до вратата, защитният му чип беше засечен от скенера и ключалката изщрака.

В конферентната зала имаше махагонова маса, кафяви кожени столове и голям колкото стената телевизионен екран. Две видеокамери показваха различни гледни точки на стаята, така че членовете на Братството, които живееха отвъд океана, да могат да наблюдават разговора.

По време на срещите на комитета алкохолът беше забранен, така че Лорънс сложи на масата чаши и бутилки вода. Първата му работа беше да се увери, че видео системата работи. Като използва контролния панел, поставен в единия ъгъл, се свърза с видеокамерата, поставена в един офис под наем в Лос Анжелис. Камерата показваше бюро и празен стол. Бун щеше да седи там, когато започнеше срещата, и да докладва за братята Кориган. След двайсетина минути в долната част на телевизионния екран се появиха четири малки квадратчета и върху контролния панел се изписа, че членове на Братството от Лондон, Токио, Москва и Дубай ще присъстват на срещата.

Лорънс се мъчеше да си придаде усърден и уважителен вид, но се радваше, че в стаята няма никого. Беше уплашен и обичайната му маска не можеше да скрие страха му. Преди седмица Липата му беше изпратил малка видеокамера на батерии — „паяк“. Сега беше в джоба му — бомба с часовников механизъм, която може да избухне всеки момент.

Провери два пъти чашите, за да се увери, че са чисти, после отиде до вратата. Не мога да го направя, помисли си. Прекалено опасно е. Но тялото му отказа да напусне стаята. Лорънс започна да се моли наум. Помогни ми, татко. Не съм толкова смел като теб.

Гневът, който почувства заради собствения си страх, изведнъж надделя над инстинкта му за самосъхранение. Първо изключи камерата, която щеше да се използва по време на разговора, после се наведе и събу обувките си. Бързо стъпи на един от столовете и се качи по средата на масата. Постави паяка в решетката на вентилационната система, увери се, че закрепващите магнити са слепнали с метала, и скочи на пода.

Пет секунди. Осем секунди. Десет секунди. Лорънс включи камерата и започна да намества столовете.

Докато беше малък, изобщо не подозираше, че баща му е прочутият японски арлекин Врабеца. Майка му му беше казала, че е забременяла, докато е учила в Токийския университет. Богатият й любовник отказал да се ожени за нея, а тя не искала да прави аборт. Вместо да роди незаконородено дете в японското общество, тя имигрирала в Америка и отгледала сина си в Синсинати, Охайо. Лорънс вярваше безпрекословно на тази история. Въпреки че майка му го беше научила на японски, никога не бе имал желание да иде до Токио и да открие някакъв си себичен бизнесмен, зарязал бременна студентка.

Майката му умря от рак, когато той беше трета година в колежа. В една стара калъфка от възглавница, скрита в гардероба, той откри писма от роднините й в Япония. Милите писма го изненадаха. Майка му му казваше, че семейството й я било изгонило, когато разбрали, че е бременна. Лорънс писа на роднините си и леля му Маюми дойде в Америка за погребението.

След церемонията Маюми остана да му помогне да опакова багажа и да прехвърли всичко в един склад. Именно тогава сред вещите на майка му откриха и неща, които беше донесла от Япония: старо кимоно, учебници от колежа и албум със снимки.

— Това е баба ти — каза Маюми и посочи една стара жена, която се усмихваше към фотоапарата. Лорънс обърна на другата страница. — А това е братовчед на майка ти и приятелки от училище. Много красиви момичета.

Лорънс обърна страницата и от албума изпаднаха две фотографии. На едната майка му, съвсем млада, седеше до Врабеца. На другата Врабеца беше сам, държеше два меча.

— А този кой е? — попита Лорънс. Мъжът на снимката изглеждаше спокоен и много сериозен. — Кой е? Кажи ми! — И погледна леля си.

А тя се разплака.

— Баща ти. Срещала съм се с него само веднъж, бяхме с майка ти в един ресторант в Токио. Много силен мъж беше.

Леля Маюми знаеше съвсем малко за мъжа на снимката. Наричал се Врабеца, но понякога използвал и името Фурукава. Бил замесен в нещо опасно. Вероятно бил шпионин. Преди много години го убили заедно с цяла банда гангстери в хотел „Осака“.

След като леля му отлетя за Токио, Лорънс посвети цялото си свободно време да търси информация за баща си. Лесно намери данни за инцидента в хотел „Осака“. Статии за кръвопролитията имаше във всички японски вестници, както и в международната преса. Осемнайсет души от якудза бяха загинали. Хироши Фурукава беше сред жертвите и едно японско списание беше публикувало снимката му от моргата. На Лорънс му се стори странно, че в нито една от статиите не се споменава поводът за инцидента. Обикновено репортерите го наричаха „гангстерска свада“ или „сблъсък заради нелегална печалба“. Двама от якудза бяха оцелели, но отказваха да отговарят на въпроси.

В университета Лорънс се беше научил как да пише компютърни програми, които да обработват огромно количество статистическа информация. След като завърши, работи за един уебсайт за игри, поддържан от армията — сайтът анализираше реакциите на тийнейджърите, които се обединяваха в отбори онлайн и се биеха едни срещу други в разрушен от бомбардировките град. Лорънс им помогна да създадат програма, която да прави психологичен профил на всеки играч. Създадените от компютъра профили съответстваха до голяма степен с направените на живо оценки, извършени от вербовчици. Програмата определяше кой ще стане сержант, кой ще бъде свързочник и кой доброволно ще участва в много рисковани акции.

Армейският уебсайт го доведе до назначение в Белия дом и до Кенард Наш. Генералът усети, че Лорънс е добър администратор и че не бива да си губи времето с писане на компютърни програми. Наш имаше връзки в ЦРУ и Агенцията за национална сигурност. Лорънс разбра, че работата за Наш ще му помогне да се издигне в йерархията на службите за сигурност и ще му даде достъп до секретна информация за баща му. Беше проучил фотографията на баща си с двата меча. Врабеца нямаше сложните татуировки, типични за якудза.

Впоследствие генерал Наш извика Лорънс в кабинета си и му даде това, което в Братството наричаха „Познанието“. Запознаха го с основната версия: че на света има терористична група, наречена арлекини, която защитава хора, наречени странници. И че в името на добруването на обществото е важно арлекините да се унищожат, а пророците да се контролират. Лорънс се върна в работната си станция с първите кодове за достъп на Братството, написа името на баща си в базата данни и разбули тайната:

Когато му дадоха повече от Познанието и по-голям брой кодове за достъп, откри, че повечето арлекини са били унищожени от наемници на Братството. Вече работеше за силите, които бяха унищожили баща му. Злото го заобикаляше, но като актьор от „Но“, той винаги беше с маска.

Когато Кенард Наш напусна Белия дом, Лорънс го последва и постъпи на работа във фондация „Евъргрийн“. Позволиха му да прочете Зелената, Червената и Синята книга, в които бяха описани странниците и арлекините и накратко се разказваше за Братството. В новата ера Братството отхвърлило бруталния тоталитарен контрол на Сталин и Хитлер и го заменило с по-изтънчената система на паноптикона, изобретена през 18 век от английския философ Джереми Бентам.

— Не е нужно да наблюдаваш всеки, ако всеки вярва, че е наблюдаван — обясни Наш. — Наказанието не е наложително, но неизбежността му трябва да е програмирана в мозъка.

Бентам вярваше, че душата не съществува и че няма друга реалност, освен физичния свят. В сетния си час бе обещал да остави състоянието си на Лондонския университет, ако тялото му бъде мумифицирано, облечено в любимите му дрехи и поставено в стъклен саркофаг. Тялото на философа беше съкровените мощи на Братството и всички ходеха да го видят, когато посещаваха Лондон.

Преди година Лорънс отиде до Амстердам, за да се срещне с един от членовете на екипа на Братството. За един ден отиде и до Лондон и взе такси до Лондонския университет. Влезе откъм Гоуър Стрийт. Беше краят на лятото и беше доста топло. Студентите, по шорти и тениски, седяха на белите мраморни стъпала на Уилкинс Билдинг и Лорънс им завидя на свободата.

Бентам седеше на един стол във витрина от дърво и стъкло при входа на южната галерия. Натъпкан със слама и памук и след това облечен. Главата на философа била запазена в стъклен съд при краката му, но студентите я откраднали, за да играят с нея футбол в двора. Така че сега я нямаше — пазеха я в подземието на университета. Вместо това имаше восъчна отливка. Лицето беше бледо и някак призрачно.

Обикновено човек от охраната седеше в подобна витрина от дърво и стъкло на пет метра от философа. Понякога в израз на уважение към изобретателя на паноптикона членовете на Братството се шегуваха, че не се знае кой е по-мъртъв — Джереми Бентам или покорният зомби, който пази тялото му. Но този следобед пазачът беше изчезнал и Лорънс беше сам в залата. Бавно се приближи до витрината и се загледа във восъчното лице. Френският скулптор, който го беше изваял, си беше свършил работата много добре и леко извитите нагоре устни на Бентам подсказваха, че е доста доволен от прогреса на новото хилядолетие.

След като гледа мумията няколко секунди, Лорънс направи стъпка вляво, за да разгледа малката колекция, представяща живота на Бентам. Погледна надолу и видя нещо надраскано с червен пастел на потъмнялата месингова отливка в долната част на витрината. Овална форма и три прави линии; от проучванията си Лорънс знаеше, че това е арлекинска лютня.

Израз на презрение ли беше? Предизвикателно изявление от страна на противника? Коленичи, за да разгледа надрасканото отблизо, и видя, че една от линиите е стрелка, насочена към Бентам. Знак. Послание. Погледна по коридора към гоблена на стената в дъното. Чу се затръшване на врата някъде в сградата, но никой не се появи.

Направи нещо, помисли си. Това е единственият ти шанс. Вратата на витрината беше заключена с малък месингов катинар. Той го дръпна и го отскубна. Вратата се отвори със скърцане. Той бръкна и претърси външните джобове на черната дреха на Бентам. Нищо. Разкопча палтото и опипа памука, откри вътрешен джоб. Вътре имаше нещо. Картичка. Пощенска картичка. Взе я, прибра я в куфарчето си, затвори стъклената врата и бързо се отдалечи.

След час стоеше в една кръчма близо до Британския музей и разглеждаше картичката от „Ла Палет“, кафене на улица „Сена“ в Париж. Зелена тента. Маси и столове на тротоара. Една от масите беше отбелязана с кръстче, но Лорънс нямаше ни най-малка представа какво означава това. На гърба на картичката някой беше написал на френски: „Когато храмът падна“.

Проучи картичката, когато се върна в Америка, и прекара часове наред в ровене из интернет. Дали някой арлекин не беше оставил картичката като знак, като билет за определено място? Кой храм беше паднал? Сещаше се само за Йерусалимския храм, за свещения кивот. Светинята на всички светини.

Една вечер, докато си беше у дома, изпи цяла бутилка вино и осъзна, че някогашният орден на тамплиерите е свързан с арлекините. Предводителите на тамплиерите бяха арестувани от краля на Франция и изгорени на клада. Кога беше станало това? Включи лаптопа, влезе в интернет и откри веднага. Октомври 1307. Петък, тринайсети.

Имаше два петъка, тринайсети тази година и единият беше след няколко седмици. Лорънс промени плана си за отпуска и отлетя за Париж. Сутринта на тринайсети отиде в „Ла Палет“, облечен с пуловер с шарка на ромбове. Кафето се намираше в една странична уличка с малки арт-галерийки близо до Понт Ньоф. Лорънс седна на една масичка отвън и си поръча кафе със сметана. Беше напрегнат и развълнуван, готов за приключение, но мина цял час и нищо не се случи.

Рагледа картичката още веднъж и забеляза, че кръстчето е върху конкретна маса в крайния десен ъгъл пред ресторанта. Когато двама млади французи си дочетоха вестниците и тръгнаха за работа, се премести на избраната маса и си поръча багета с шунка. Чака до обяд. Един възрастен келнер с бяла риза и черна жилетка се приближи до масата му.

Каза му нещо на френски. Лорънс поклати глава. Сервитьорът опита на английски.

— Чакате ли някого?

— Да.

— И кого по-точно?

— Не знам. Но ще го позная, щом дойде.

Възрастният келнер бръкна под жилетката си, извади мобилен телефон и го подаде на Лорънс. Един басов глас проговори първо на френски, после на немски и накрая на английски.

— Как открихте мястото? — попита гласът.

— Пощенска картичка в джоба на мъртвец.

— Дошли сте на тайна явка. Имаме седем такива по целия свят, където набираме съюзници и се срещаме с наемници. Това е само явка, не означава, че ще бъдеш допуснат.

— Разбирам.

— Кажи ми какво се е случило днес?

— Орденът на тамплиерите е бил унищожен. Но някои оцелели.

— Кои?

— Арлекините. Един от тях бил баща ми. Врабеца.

Тишина. После мъжът тихо се изсмя.

— Баща ти би се радвал на този момент. Той имаше вкус към неочакваното. А ти кой си?

— Лорънс Такава. Работя за фондация „Евъргрийн“.

Отново мълчание.

— А, да — прошепна гласът накрая. — Публичната фасада на групата, която нарича себе си Братството.

— Искам да разбера повече за баща си.

— Защо трябва да ти се доверим?

— Изборът е ваш — отвърна Лорънс. — Ще остана на тази маса още десет минути, после си отивам.

Затвори телефона и зачака той да избухне, но не се случи нищо подобно. След пет минути едър мъж с бръсната глава се появи с бодра крачка по тротоара и спря пред масата му. Носеше през рамо черен метален тубус и Лорънс осъзна, че пред него стои арлекин със скрит меч.

— Едно бренди, ако обичате — каза на сервитьора и пъхна дясната си ръка в джоба на якето си, сякаш се готвеше да извади пистолет. Лорънс се зачуди дали арлекинът няма да го екзекутира незабавно, или ще изчака първо питието си.

— Затварянето на телефона беше решително действие, господин Такава. Хареса ми. Може наистина да сте син на Врабеца.

— Имам снимка на родителите си. Можете да я видите, ако желаете.

— Или пък първо да ви убия.

— Въпрос на избор.

Французинът се усмихна.

— Защо рискувахте живота си, за да се срещнете с мен?

— Искам да разбера защо е умрял баща ми.

— Врабеца беше последният арлекин в Япония. Когато Табулата нае якудза да премахне трима известни странници, той ги защитаваше и ги опази живи почти осем години. Един от странниците беше будистки монах, живееше в един храм в Киото. Якуза изпратиха няколко отряда, за да убият монаха, но убийците все изчезваха. Врабеца ги залавяше и ги посичаше като плевели в градина. За разлика от повечето съвременни арлекини, той предпочиташе да използва меч.

— Какво стана? Как го хванаха?

— Срещнал се с майка ти на една автобусна спирка близо до Токийския университет. Започнали да се виждат и се влюбили. Когато майка ти забременяла, якудза разбрала за връзката им. Отвлекли майка ти и я държали в една банкетна зала в хотел „Осака“. Била вързана и увесена на едно въже. Възнамерявали да я изнасилят. Не можели да убият Врабеца, затова щели да се изгаврят с единствения важен човек в живота му.

Сервитьорът донесе брендито и здравенякът извади ръката си от джоба. Шумът от колите, разговорите около тях бяха заглъхнали. Лорънс чуваше единствено гласа на мъжа.

— Баща ти влязъл в банкетната зала, предрешен като сервитьор. Бръкнал под количката и измъкнал меч и пушка. Някои убил, други ранил. Освободил майка ти и й казал да бяга.

— И тя го послушала?

— Да. Врабеца трябвало да избяга с майка ти, но честта му била накърнена. Обиколил банкетната зала с меча и екзекутирал всички наред. Един от ранените извадил пистолет и го прострелял в гръб. Полицията била подкупена да скрие фактите и вестниците писали, че било гангстерска война.

— Ами странниците?

— Тъй като нямало кой да ги защити, били унищожени за няколко седмици. Един немски арлекин, Тръна, дошъл в Япония, но вече било твърде късно.

— Значи така е станало…

— Дали ти харесва, или не, ти си син на арлекин, а работиш за Табулата. Единственият въпрос е: какво ще направиш?

Когато времето на срещата наближи, страхът отново го обзе. Той заключи вратата на офиса, но всеки с по-високо ниво на достъп — като Кенард Наш — можеше да влезе. В четири без пет извади приемника, който Липата му беше изпратил с паяка, и го включи в юесби порта на лаптопа си. На монитора се появиха размазани червени линии. После изведнъж видя конферентната зала и чу гласове в слушалките.

Кенард Наш стоеше до дългата маса и приветстваше членовете на Братството, които пристигаха за срещата. Някои бяха облечени в екипи за голф — бяха прекарали следобеда в клуба в Уестчестър. Членовете се здрависваха и пускаха шеги, обсъждаха политическата ситуация. Неинформираният наблюдател щеше да реши, че тази групичка добре облечени мъже ръководи благотворителна фондация с годишен банкет и почетни награди.

— Добре, господа — каза Наш. — Заемете местата си. Време е за конферентния ни разговор.

Лорънс вкара съответната команда в компютъра си и фокусира обектива върху паяка. Видя как Нейтан Бун се появи на видео стената. Малките квадратчета в долната част на екрана показваха главите на членовете от другите страни.

— Здравейте на всички — спокойно поздрави Бун, като финансист, обсъждащ настоящата печалба. — Искам да направя обобщение на ситуацията по отношение на Гейбриъл и Майкъл Кориган. Преди месец стартирах програма за наблюдение над двамата. Беше нает временен персонал в Лос Анжелис, бяха прехвърлени служители от други градове. На нашите хора беше наредено да наблюдават братята и да събират лични данни за тях. Трябваше да ги задържат само ако стане ясно, че се канят да бягат. — На екрана се показа занемарена двуетажна сграда. — Преди няколко дни двамата братя се срещнаха в един хоспис, в който беше настанена майка им. Екипът ни не разполагаше с термален скенер, но имаха аудио скенер. Ето какво каза Рейчъл Кориган на синовете си.

От високоговорителите се чу изтощеният глас на умиращата жена:

— Баща ви… беше странник… Тръна ни откри… Ако притежавате силата, трябва да се скриете от Табулата.

Лицето на Бун се появи на екрана.

— Рейчъл Кориган почина същата нощ и двамата братя напуснаха хосписа. Екипът се ръководеше от господин Причет. Негово беше решението да залови Майкъл Кориган. За съжаление, Гейбриъл последва брат си по магистралата и атакува една от колите ни. Двамата избягаха.

— Къде са сега? — попита Наш.

На екрана се появи друга картина. Огромен мъжага, явно беше някъде от Южните морета, и плешив латиноамериканец с пушка охраняваха двамата братя, докато те напускаха малка къща.

— На следващата сутрин един от отрядите ни за наблюдение видял тези бодигардове и Гейбриъл при къщата му. Половин час след това същата групичка се отбила и до апартамента на Майкъл, за да му вземе дрехи. Четиримата се отправили към южната част на Лос Анжелис, към една фабрика в индустриалната част. Фабриката е собственост на Франк Салазар. Направил е пари нелегално, но сега има няколко напълно легални бизнеса. Бил е инвеститор в една от офис сградите на Майкъл. В момента неговите хора пазят двамата братя.

— Още ли са във фабриката? — попита Наш.

— Тъй вярно. Искам разрешение да атакувам сградата тази нощ и да отвлека братята.

Мъжете в конферентната зала известно време помълчаха, след това плешивият представител от Москва попита:

— Сградата в населен район ли се намира?

— Тъй вярно — отвърна Бун. — Има две жилищни сгради в радиус от двеста и петдесет метра.

— Преди няколко години комитетът взе решение да избягваме действия, които биха привлекли вниманието на полицията.

Генерал Наш се наведе напред.

— Ако беше рутинна операция, щях да наредя на господин Бун да се изтегли и да изчака по-добра възможност. Но ситуацията се променя много бързо. Благодарение на квантовия компютър имаме шанса да се сдобием със съюзник с невероятна мощ. Ако проектът „Преминаване“ се окаже успешен, най-сетне ще разполагаме с технологията, нужна ни да установим контрол върху по-голяма част от населението.

— Но ни трябва странник — намеси се един от мъжете на масата.

Генерал Наш почука с пръст по масата.

— Да. Както знаем, странници вече няма. Тези двама младежи са синове на известен странник и това означава, че може да са наследили дарбата му. Трябва да ги хванем. Нямаме избор.