Странникът

49.

Вики беше затворничка в дома на майка си. Следяха я както от Табулата, така и от паството. Камионът на електрическата компания си беше тръгнал от улицата, но се бяха появили други екипи за наблюдение. Двама мъже от кабелната телевизия започнаха да подменят разпределителните кутии на телефонните стълбове. През нощта дори не правеха и опит за камуфлаж. Един чернокож и един бял стояха в джипа, паркиран от другата страна на улицата. Веднъж една полицейска кола спря до джипа и двамата полицаи говориха с Табулата. Вики надникна иззад пердетата и видя как наемниците показаха някакви служебни карти. Накрая си стиснаха ръце с полицаите.

Майка й поиска закрила от църквата. Нощем един или двама души спяха във всекидневната. На сутринта нощната смяна си тръгваше и двама членове на църквата пристигаха, за да прекарат на свой ред деня в къщата. Джоунситата отричаха насилието, но се смятаха за защитници на вярата, въоръжени със словото на Пророка. Ако нападнеха къщата, те щяха да пеят химни и да легнат пред колите.

Вики прекара седмицата в гледане на телевизия, но накрая изключи телевизора. Повечето от програмите й се струваха детински и измамни, след като беше разбрала какво става под повърхността. Църковното настоятелство й изпрати гири и тя тренираше всеки следобед в гаража, докато мускулите не започнеха да я болят. Вечер стоеше до късно и търсеше в интернет тайни страници, създадени в Полша, Южна Корея и Испания, в които се говореше за странниците и Голямата машина. В повечето пишеше, че странниците били изчезнали, били избити от Табулата и нейните наемници.

Като малка винаги с нетърпение очакваше неделната служба. Ставаше рано, напръскваше косата си с парфюм и си обличаше специалната бяла рокля. Сега дните на седмицата й изглеждаха еднакви. В неделя сутринта — тя още се излежаваше — Джозета влезе в стаята й.

— Приготви се, Вики. Пращат кола да ни вземе.

— Не искам.

— Няма от какво да се страхуваш. Паството ще ти осигури защита.

— Не ме е страх от Табулата. Тревожа се за приятелите си.

Джозета присви устни. Вики знаеше какво си мисли майка й: те не са ти приятели. Остана до леглото, докато Вики не стана и не си облече роклята.

— Айзак Джоунс веднъж казал на брат си…

— Не ми цитирай Пророка, майко. Той е казал доста неща и те понякога си противоречат. Потърсиш ли основната идея, става ясно, че Айзак Джоунс е вярвал в свободата, състраданието и надеждата. Не може само да повтаряме думите му и да си мислим, че сме прави. Хората трябва да променят живота си.

След час седеше в църквата до майка си. Всичко си беше същото — познатите химни, старите пейки и лицата около нея — но тя не се чувстваше като част от службата. Цялото паство знаеше, че Виктория Син Фрейзър се е забъркала с Холис Уилсън и една зла жена-арлекин на име Мая. Не сваляха очи от нея и споделиха страховете си по време на общата изповед.

Изповедта беше нещо характерно за църквата на джоунситата, странна смесица от баптистка проповед и събрание на квакерите. Тази сутрин тръгна както винаги. Първо преподобният Джей Ти Морганфийлд отслужи молебен за манна в пустинята, не само за храната, дадена на израилтяните, но и за цялата благодат, отредена за всеки вярващ. Триото започна да свири госпели и паството изпя „Призови вярата си“ и един стар химн. По време на химна хората стояха прави и в края на всеки куплет даваха израз на безпокойството си.

Почти всеки спомена Вики Фрейзър. Тревожеха се за нея: но знаеха, че Господ ще я закриля. Вики гледаше право напред и се опитваше да не изглежда засрамена. От приказките им излизаше, че тя си е виновна, че вярва в „Дългът не е платен“. Още един куплет. Изповед. Пак куплет. Изповед. Искаше й се да избяга, но знаеше, че всички ще хукнат след нея.

А после вратата до олтара се отвори и от нея излезе Холис Уилсън. Всички млъкнаха, но това явно ни най-малко не го смути. Той застана най-отпред, бръкна в якето си и извади подвързано с кожа томче от „Събраните писма на Айзак Ти Джоунс“.

— Трябва да се изповядам — започна Холис. — Имам доказателство за всички вас. В четвъртото писмо, писано от Меридиан, Мисисипи, Пророкът казва, че няма такова нещо като истински изпаднал мъж или жена. Всеки, дори и най-големият грешник, може да реши да се върне при Бог и своето паство.

Холис погледна преподобния Морганфийлд и пасторът му отговори почти механично:

— Амин, братко.

Всички вярващи в църквата си поеха дъх и сякаш се успокоиха. Да, опасен мъж стоеше до олтара, но начинът, по който се изповядваше, им беше познат. Чак сега Холис погледна Вики и й кимна съвсем леко, за да потвърди връзката между тях.

— Бях се отклонил от правия път години наред — продължи Холис. — Живях живот в неподчинение и грях. Моля за извинение всеки, когото съм наранил или обидил, но не искам прошка. В деветото си писмо Айзак Джоунс ни казва, че само Господ може да прощава и той прощава поравно на всеки, било то мъж или жена, без значение от расата и националността му. — Холис отвори зелената книга и прочете пасажа: — „Ние, които сме равни в очите на Бога, трябва да сме равни и в очите на човечеството“.

— Амин — каза една възрастна дама.

— Не моля за прошка, задето се съюзих с арлекин, за да се опълча на Табулата. Направих го, първо, за пари — като наемен убиец. Но сега превръзката от очите ми падна и видях мощта на Табулата и плана им да контролират и манипулират хората на Новия Вавилон… Години наред тази църква беше разделена на две, що се отнася до „Дългът не е платен“. Вярвам, много силно, че спорът вече не от значение. Закари Голдман, Лъва от Храма, е загинал заради Пророка. Това е факт и никой не го оспорва. Но по-важно е злото, което се извършва в момента, желанието на Табулата да предаде човечеството. Както е казал Пророкът: „Праведникът трябва да се сражава със змея и в мрак, и в светлина“.

Вики се огледа. Холис беше спечелил част от хората, но определено не и преподобния Морганфийлд. По-възрастните вярващи кимаха, молеха се и шепнеха: „Амин“.

— Трябва да подкрепим арлекините и техните съюзници не само с молитвите си, но и с нашите синове и дъщери. Затова дойдох тук днес. Армията ни има нужда от помощта на Виктори Син Фрейзър. Призовавам я да се присъедини към нас и да сподели несгодите ни.

Холис вдигна дясната си ръка и я подкани, сякаш й казваше: ела с мен. Вики знаеше, че това е най-важният избор в живота й. Погледна майка си и видя, че плаче.

— Искам благословията ти — прошепна Вики.

— Не отивай. Ще те убият.

— Това е моят живот, майко. Изборът е мой. Знаеш, че не мога да остана тук.

Джозета я прегърна. Вики усети как ръцете на майка й я притискат с все сила и после я пускат да върви. Всички гледаха как Вики застава до Холис пред олтара.

— Довиждане — каза тя на паството. Остана изненадана от собствения си глас. Беше силен и уверен. — През следващите няколко седмици може да потърся помощ и подкрепа от някои от вас. Вървете си у дома и се молете. Решете дали искате да се присъедините към нас.

Холис сграбчи ръката й и двамата бързо излязоха. Един пикап с място за спане отзад беше паркиран в страничната уличка. Щом се качиха, Холис извади от колана си пистолет и го сложи на седалката между тях.

— Двама наемници на Табулата дебнат пред църквата. Да се надяваме, че няма втори екип, който да ни види. — Бавно подкара по уличката към калния път, който минаваше между две редици сгради. Непрекъснато завиваше, докато не излязоха на една павирана улица на няколко пресечки от църквата.

— Добре ли си? — попита Вики.

Холис се усмихна.

— Сборичках се с три снадки, но ще ти разкажа за това после. Последните няколко дни обикалям града, ходя по обществени библиотеки и използвам компютрите в тях. Свързах се с арлекина от Франция, Липата. Приятелят на Мая, който изпрати парите.

— Кой още е в тази „армия“, за която говореше?

— На този етап сме само ти, аз, Мая и Гейбриъл. Върнали са се в Лос Анжелис. Но чуй… — Холис удари с юмрук по волана. — Гейбриъл е прекосил преградите. Той е странник. Истински.

Излязоха на магистралата и Вики загледа колоните коли. Хиляди хора седяха сами, всеки в собствената си малка кутийка на колела. Гражданите гледаха стоповете пред тях, слушаха дъненето на музиката и смятаха, че това време и това място са единствената истинска действителност. В ума на Вики всичко се беше променило. Странник беше преодолял ограниченията, които ги задържаха в този свят. Магистралата, колите и шофьорите не бяха единственият отговор, а само една от възможните алтернативи.

— Благодаря ти, че дойде в църквата, Холис. Беше опасно да го правиш.

— Знаех, че ще си там, и си спомних пътя по уличката. Освен това се нуждаех от разрешението на паството. Според мен голяма част от тях ме подкрепяха.

— За какво разрешение говориш?

Холис се облегна на седалката и се разсмя.

— Ще се скрием в Аркадия.

Аркадия беше лагер на църквата в планините североизточно от Лос Анжелис. Една бяла жена, Розмари Кун, която обичала да пее химни в църквата на джоунситата, беше дарила четирийсет акра от ранчото си в Малибу на паството. Вики и Холис бяха ходили там като малки, бяха се катерили, бяха плували в езерата и бяха пели песни около лагерния огън в събота вечер. Преди няколко години кладенецът в Аркадия беше пресъхнал и областната комисия бе затворила лагера заради различни нарушения. Църквата се опитваше да продаде имота, а наследниците на Розмари Кун се съдеха, за да си го върнат.

Холис пое по крайбрежното шосе и излезе на магистралата, която минаваше през Топанага Кениън. При пощата на Топанага завиха наляво, пътят се стесни и стана много стръмен. От двете страни имаше дъбове и гъсталаци. Най-накрая минаха под дървена арка с изпочупен надпис, от който беше останало само КАДИЯ, и излязоха на билото. Дълъг прашен път, разровен от пороищата, ги отведе до покрит с чакъл паркинг.

За последните двайсетина години лагерът не се беше променил кой знае колко. Имаше мъжки и женски спални помещения, празен басейн със съблекални, цистерна за вода и голяма централна сграда, която се използваше за столова и църковни служби. Дългите бели сгради бяха с червени керемидени покриви в испански стил. Лехите с цветя и зеленчуковата градина, някога внимателно поддържани от джоунситата, сега бяха обрасли с бурени. Всички прозорци бяха изпочупени, по земята имаше празни кутии от бира. От едната страна се виждаха планините, а от другата — Тихият океан.

Вики си мислеше, че са сами, но изведнъж от централната сграда, се показаха Мая и Гейбриъл и тръгнаха към паркинга да ги посрещнат. Мая си беше същата: силна и агресивна. Вики се загледа в Гейбриъл, търсеше някаква външна промяна. Усмивката му си беше същата, но погледът му излъчваше сила. Обзе я тревога, която бързо изчезна, щом Гейбриъл я поздрави и я прегърна.

— Тревожехме се за теб, Вики. Радвам се, че дойде.

Холис беше минал през един армейски магазин й беше купил походни легла и спални чували за двете спални помещения. В кухнята имаше примус, бутилки вода и консерви. С една стара метла пометоха прахоляка и седнаха на една от дългите маси. Мая включи компютъра си и им показа личните данни на американци, техни връстници, загинали в автомобилни катастрофи. В рамките на няколко седмици щяха да се сдобият с кръщелните свидетелства на мъртъвците, после с шофьорски книжки и паспорти. Накрая щяха да преминат границата с Мексико и да се скрият на безопасно място.

— Не искам да свърша в някой мексикански затвор — каза Холис. — Щом ще напускаме страната, ще ни трябват пари.

Мая обясни, че Липата е изпратил няколко хиляди долара, скрити в древна статуя на Буда. Доставката била предадена на търговец на картини в Западен Холивуд. Било опасно да се пращат пари и да се прибират пратки, ако Табулата те търси. Холис предложи да пази сградата отзад, докато тя влиза през предния вход.

— Не мога да оставя Гейбриъл сам.

— Ще се оправя — каза Гейбриъл. — Никой не знае за това място. Дори Табулата да ни открие, трябва да се качат с колите по криволичещия път. Ще ги видим десет минути, преди да пристигнат.

Докато обядваха, Мая промени решението си на два пъти и накрая реши, че е важно да вземат парите. Вики и Гейбриъл гледаха от паркинга как пикапът на Холис се спуска по склона.

— Какво мислиш за Мая? — попита Гейбриъл.

— Много е смела.

— Баща й я е подложил на доста сурови тренировки, за да я превърне в арлекин. Според мен тя не се доверява на никого.

— Пророкът веднъж написал писмо на дванайсетгодишната си племенница Иванджелайн. Казал й, че родителите ни са ни дали доспехи, които да носим, и че когато растем, ние сами решаваме да сложим още отгоре. Броните не пасват една с друга и не ни защитават напълно.

— Мая е много добре защитена.

— Да. Но е същата под бронята. Всички сме еднакви отдолу.

Вики взе метлата и помете пода. От време на време поглеждаше през прозореца и виждаше как Гейбриъл крачи из паркинга. Изглеждаше неспокоен и нещастен. Мислеше за нещо, опитваше се да разбере къде е проблемът. Вики приключи с метенето и тъкмо бършеше масите с мокър парцал, когато Гейбриъл се появи на прага.

— Реших да прекося.

— Защо точно сега?

— Трябва да намеря брат си Майкъл. Разминахме се при преградата от огън, но може да е в някой от световете.

— Мислиш ли, че помага на Табулата?

— Точно това ме тревожи, Вики. Може да са го принудили.

Тя последва Гейбриъл в мъжкото спално помещение. Наблюдаваше го как сяда на едно от походните легла, с изпънати напред крака.

— Да се махна ли?

— Не. Всичко е наред. Тялото ми остава тук. Никакви пламъци, никакви ангели.

Стисна меча с две ръце и задиша дълбоко. После рязко легна назад, пое си за последен път дъх — и Вики видя преобразяването му. Тялото му потрепери и се отпусна. Заприлича й на една картина, която беше виждала: каменен рицар върху саркофаг.

Над нея ли беше Гейбриъл? Носеше се в пространството? Огледа се за някакъв знак, но не видя нищо, освен просмуканите от влага циментови стени и мръсния таван. Бди над него, помоли се тя. Господи, пази този странник.