Странникът

41.

Дебел черен кабел се спускаше от вятърния генератор към ракетния силоз.

София Бригс тръгна покрай него през ракетната площадка към една рампа, която водеше надолу към обезопасен участък с метален под.

— Когато складирали ракетите тук, главният вход бил през товарен асансьор. Но правителството си прибрало асансьора, когато продали площадката на окръга. Змиите имат десетки начини да влязат, но ние трябва да използваме аварийната стълба.

София сложи лампата на земята и я запали с кибрит. Лампата засвети с нажежен до бяло пламък и тя вдигна люка с две ръце. Видя се метална стълба, която водеше към мрака. Гейбриъл знаеше, че кралските змии не са опасни за хората, но му стана гадно, когато видя една голяма да се спуска надолу по стъпалата.

— Къде отива?

— На някое от многото места. В силоза има поне три-четири хиляди змии. Тук се въдят. — София слезе две стъпала надолу и спря. — Змиите притесняват ли те?

— Не. Но ми се струва малко необичайно.

— Всяко ново преживяване е необичайно. Другото е да спиш и да ходиш по заседания. Ела и затвори вратата.

Гейбриъл се поколеба за миг, после дръпна люка. Стоеше на първото стъпало на метална стълба, която се виеше от външната страна на асансьорната шахта, оградена отвсякъде с телена мрежа. Две кралски змии лежаха на стълбите пред него, от другата страна на мрежата имаше още няколко. Пълзяха по водопроводните тръби, сякаш бяха разклонения на змийска магистрала, плъзгаха се една покрай друга, малките им езици се стрелкаха.

Той последва София по стълбите.

— Напътствала ли си някога човек, който се мисли за странник?

— Имала съм двама ученици за последните трийсет години: млада жена и по-възрастен мъж. Никой от тях не можа да премине, но може би вината беше моя. — София погледна през рамо. — Не можеш да научиш човек как да стане странник. Това е по-скоро изкуство, отколкото наука. Пътевиждащият може единствено да се опита да избере правилната техника, така че хората да открият сами силата си.

— И как го правиш?

— Отец Мориси ми помогна да запомня „Деветдесет и деветте пътя“. Това е ръкопис, съдържащ деветдесет и девет техники и упражнения, открити през годините от пророци от различни религии. Ако не си подготвен за книгата, можеш да решиш, че всичко е магия — куп щуротии, измислени от християнски светци, евреи, изучавали Кабалата, будистки монаси и така нататък. Но „Деветдесет и деветте пътя“ изобщо не е мистична. Представлява практически списък с идеи за постигането на една и съща цел: как да освободиш Светлината от тялото си.

Стигнаха до дъното на асансьорната шахта и спряха пред масивна врата, която се крепеше само на една панта. София свърза електрическия кабел и светна крушка. Бутнаха вратата, минаха по къс коридор и влязоха в тунел, достатъчно широк, за да се паркира в него пикап. Ръждясали трегери се редуваха по стените като ребра на огромно животно. Подът беше от метални плочи. Вентилационни и водопроводни тръби висяха над главите им. Старите флуоресцентни лампи бяха откачени и единствената светлина идваше от шест обикновени крушки, свързани към захранващия кабел.

— Това е главният тунел — каза София. — Километър и половина от единия край до другия. Прилича ми на гигантски гущер, заровен под земята. В момента се намираме по средата на тялото му. Ако тръгнеш на север към главата му, ще стигнеш до ракетен силоз номер едно. Предните крака на гущера водят до силози две и три, а двата задни — до командния център и жилищните помещения. Ако тръгнеш към южния край, ще откриеш радиоантена.

— Къде са змиите?

— Под пода или из шахтите над главата ти. — София го поведе по тунела. — Много е опасно да изследваш това място, ако не знаеш къде отиваш. Всички подове са кухи, монтирани са върху метални пружини, които могат да поемат ударната вълна при експлозия. Нивата са строени едно върху друго и на някои места може да паднеш доста надолу.

Завиха по страничен коридор и влязоха в голяма кръгла стая. Стените бяха от бетонни блокове, боядисани в бяло. Четири преградни стени разделяха стаята на спални помещения. В едно от тях имаше походно легло със спален чувал, възглавница и матрак от порест каучук. На няколко крачки от леглото бяха поставени втора газова лампа, кофа с капак и три бутилки вода.

— Това е било спалното помещение. Останах под земята няколко седмици, когато правех първоначалното преброяване на популацията кралски змии.

— И трябва да живея тук?

— Да. Осем дни.

Гейбриъл огледа празната стая. Приличаше му на затвор. Без оплаквания, каза си той. Прави каквото ти казва.

Остави раницата на пода и седна на леглото.

— Добре, да започваме.

София обикаляше из помещението, събираше парчета бетон и ги хвърляше в единия ъгъл.

— Първо най-основното. Всички живи същества носят специален вид енергия, наречена Светлина. Можеш да го наречеш и „душа“, ако желаеш. Теологията не ме вълнува особено. Когато хората умрат, Светлината се връща при енергията, която ни заобикаля. Но странниците са различни. Светлината им може да излиза и отново да се връща в живото им тяло.

— Мая каза, че Светлината преминавала в различни светове.

— Да, хората ги наричат „царства“ или „паралелни светове“. И тук можеш да използваш терминология, която има смисъл за теб. Свещените книги на всяка основна религия описват различните аспекти на тези светове. Те са източник на всевъзможни мистични представи. Много светци и пророци са писали за тях, но будистките монаси от Тибет са направили за пръв път опит да ги разберат. Преди китайската инвазия в Тибет имало теокрация в продължение на повече от хиляда години. Селяните се грижели за монасите и монахините, които можели да изучават писанията на странниците и да организират информацията систематично. Шестте свята не са нито будистка, нито тибетска идея. Хората от Тибет просто първи са седнали и са ги описали.

— И как се стига дотам?

— Светлината излиза от тялото ти. За да стане това, трябва да се движиш съвсем леко. Първия път е изненадващо, дори болезнено. После Светлината ти трябва да прекоси четири прегради, за да стигне до всеки от различните светове. Преградите се състоят от вода, огън, земя и въздух. Няма определен ред, по който трябва да ги преминеш. Щом Светлината ти намери пътя, след това винаги ще можеш да го откриваш.

— И тогава влизаш в шестте свята — каза Гейбриъл. — Как изглеждат?

— Ние живеем в Четвъртия свят, Гейбриъл. Това е човешката реалност. Как изглежда нашият свят? Красив. Ужасен. Болезнен. Вдъхновяващ. — София вдигна едно парче бетон и го хвърли в ъгъла. — Всяка реалност с кралски змии и ментов сладолед с шоколадови парченца си има и хубавата страна.

— Ами другите места?

— Всеки човек може да намери следи от световете в собственото си сърце. Във всеки свят преобладава определено качество. В Шестия свят на боговете гордостта е грях. В Петия свят на полубоговете грях е завистта. Трябва да разбереш, че не говорим за Господ, силата, която е създала вселената. Според тибетските монаси боговете и полубоговете са човешки същества от друга реалност.

— И ние живеем в Четвъртия свят…

— Където грях е желанието. — София се извърна да огледа една кралска змия, която бавно пълзеше по водосточната тръба. — Животните от Третия свят не знаят за наличието на останалите. Вторият свят е населен с гладни призраци, които никога не могат да бъдат заситени. Първият свят е град на омраза и гняв, управляван от хора без състрадание. Това място има и други имена: Шеол, Хадес, Ад.

Гейбриъл стоеше като затворник пред разстрел.

— Ти си пътевиждащата. Кажи ми какво трябва да направя.

София Бригс явно се забавляваше.

— Уморен ли си, Гейбриъл?

— Беше дълъг ден.

— Тогава трябва да поспиш.

Извади от джоба си маркер и се приближи до стената.

— Трябва да сринеш разликата между този свят и сънищата си. Ще ти покажа осемдесет и първия път. Той бил открит от един евреин, който изповядвал Кабалата. Живеел в северната част на Галилея, в град Сафед.

Написа на стената четири букви от еврейската азбука.

— Това е тетраграматон — името Господне, изписано с четири букви. Опитай се да запазиш тези букви в ума си, докато заспиваш. Не мисли нито за себе си, нито за мен, нито за кралските змии. На три пъти в съня си трябва да се запиташ: „Буден ли съм, или сънувам?“ Не отваряй очи, остани в света на сънищата и наблюдавай какво става.

— Това ли е всичко?

Тя се усмихна и тръгна към вратата.

— Това е начало.

Гейбриъл свали ботушите си, легна на походното легло и се загледа в четирите еврейски букви. Не можеше нито да ги прочете, нито да ги произнесе, но очертанията им започнаха да изпълват съзнанието му. Едната приличаше на заслон от буря. Тръстика. Още един заслон. И после малка извита линия, която приличаше на змия.

Потъна в дълбок сън и после се събуди, или остана в полусънно състояние, не беше сигурен. Гледаше тетраграматона, нарисуван с червен пясък върху сивия бетонен под. Докато го гледаше, силен порив на вятъра помете името Господне.

Събуди се целият в пот. Нещо беше станало с електрическата крушка и в стаята цареше мрак. Слаба светлина идваше от коридора, който водеше към главния тунел.

— Ей! — провикна се той. — София?

— Идвам.

Чу приближаващи се стъпки. София явно знаеше пътя дори и в тъмното.

— Често се случва. Влагата се просмуква в бетона и прониква в електрическата инсталация. — София почука по електрическата крушка с пръст и тя светна.

— Готово.

Приближи се до походното легло и вдигна газовата лампа.

— Това е твоята лампа. Ако токът угасне или искаш да изследваш района, взимаш я с теб. — Тя се вгледа в лицето му. — Е, как спа?

— Добре.

— Помниш ли съня си?

— Почти. После не можах да остана повече в него.

— Всичко това иска време. Ела с мен. И си вземи меча.

Гейбриъл я последва в главния тунел. Не знаеше колко време е спал. Сутрин ли беше, или още нощ? Електрическите крушки ту светваха, ту гаснеха — на трийсет метра над главите им вятърът въртеше перките на генератора. Понякога духваше по-силно и крушките светваха по-ярко. Когато стихнеше, захранването идваше единствено от акумулаторите и жичките на крушките ставаха тъмнооранжеви като жарава на гаснещ огън.

— Искам да поработиш върху седемнайсетия път. Носиш си меч, така че идеята ми се струва добра. Този път е изнамерен от японци или китайци: някаква култура с мечове. Учи те да съсредоточаваш мислите си, без да мислиш.

Спряха в дъното на тунела и София посочи една локва върху ръждивите метални плочи.

— Стигнахме.

— Какво трябва да направя?

— Погледни нагоре, Гейбриъл. Право нагоре.

Той вдигна глава и видя как на един от трегерите се оформя капка вода. След три секунди капката падна от трегера и пльосна в локвата на стоманения под.

— Изтегли меча си и разсечи капката на две, преди да е паднала.

За миг си помисли, че София се занася, като му възлага такава непосилна задача, но тя не се усмихваше. Изведнъж издърпа нефритения меч. Лъскавото острие проблесна в сенките. Той стисна оръжието с две ръце, зае позиция от кендото и зачака. Капката вода над главата му набъбна, потрепери и полетя надолу. Той замахна с меча и изобщо не я улучи.

— Не я чакай — каза София. — Просто бъди готов.

Пътевиждащата го остави сам. На трегера се образуваше нова капка. Щеше да падне след две секунди. Една секунда. Сега. Капката се откъсна и той замахна с надежда и желание.