Странникът

59.

Мая се извъртя и насочи автомата към високия мъж с бяла престилка.

— Недей! — възкликна Вики. — Това е доктор Ричардсън. Той е учен. Приятел. Помага ни да се измъкнем от тук.

Мая бързо прецени ситуацията и реши, че доктор Ричардсън е уплашен, но безвреден. Ако се паникьосаше в тунелите, щеше да се наложи да реши проблема. Гейбриъл беше жив, само това имаше значение.

Докато Холис обясняваше как са влезли в изследователския център, Мая се приближи до тялото на Пастира. Стъпи в кръвта, която се стичаше на ярки червени струи по бетонния под, наведе се и извади ножа си. Пастира беше предател, но Мая не се радваше на смъртта му. Спомни си какво й беше казал в склада за авточасти „Възкресение“. Ние си приличаме, Мая. И двамата сме отгледани от хора, които се прекланяха пред една изгубена кауза.

Върна се при групата. Холис спореше с Гейбриъл. Вики стоеше между двамата, сякаш се опитваше да постигне компромис.

— Какво има?

— Гейбриъл иска да намери брат си — каза Холис.

Идеята да останат в изследователския център явно ужаси Ричардсън.

— Трябва да тръгнем незабавно. Сигурен съм, че пазачите ни търсят.

Мая хвана Гейбриъл за лакътя и го дръпна настрани.

— Прави са. Опасно е да оставаме тук. Може да се върнем пак.

— Знаеш, че няма да стане — отвърна Гейбриъл. — И дори да се върнем, Майкъл може да го няма. Може да го преместят на друго място с още по-голяма охрана. Това е единственият ми шанс.

— Не мога да ти позволя да го направиш.

— Ти нямаш власт над мен, Мая. Решението си е мое.

Мая се чувстваше така, сякаш с Гейбриъл са вързани един за друг като катерачи по отвесна скала. Ако единият се подхлъзнеше или някой камък се откъртеше, и двамата щяха да паднат. Никой от уроците на баща й не я беше подготвил за подобна ситуация. Измисли нещо, каза си тя. Рискувай своя живот. Не неговия.

— Добре. Имам друга идея. — Говореше колкото се може по-спокойно. — Ти тръгваш, с Холис и той ще те изведе от сградата. А аз ти обещавам, че ще остана и ще потърся брат ти.

— Дори и да го откриеш, той няма да ти се довери. Майкъл се отнася подозрително към всички. Но мен ще послуша. Знам, че ще ме послуша.

Погледна я в очите и за един дъх — за един удар на сърцето — тя усети връзката помежду им. Отчаяно се мъчеше да намери правилното решение, но това беше невъзможно. Този път нямаше правилно решение, само съдба.

Обърна се бързо към доктор Ричардсън и дръпна закачения на престилката му пропуск.

— Това отваря ли врати тук?

— Половината.

— Къде е Майкъл? Знаеш ли къде го държат?

— Обикновено в охраняван апартамент в административния център. Сега се намираме в северния ъгъл на изследователския комплекс. Администрацията е от другата страна на правоъгълника, право на юг.

— И как да стигнем до там?

— Използвайте тунелите и стойте далеч от коридорите по етажите.

Мая започна да вади патрони от джобовете си и да зарежда оръжието си.

— Върнете се в мазето — каза на Холис. — Изкарай двамата през вентилационната тръба и ни чакайте да дойдем с Гейбриъл.

— Не го прави — каза Холис.

— Нямам избор.

— Накарай го да дойде с нас. Извлечи го насила, ако трябва.

— Така би постъпила Табулата, Холис. Ние не действаме по този начин.

— Виж, разбирам защо Гейбриъл иска да помогне на брат си. Но и двамата ще загинете.

Тя вкара патрон в цевта и щракането на затвора отекна в празния паркинг. Никога не беше чувала баща си да каже „благодаря“. Арлекините не биваше да изпитват благодарност към никого, но тя искаше да каже нещо на човека, който се беше сражавал рамо до рамо с нея.

— Късмет, Холис!

— Ти имаш нужда от късмет. Огледайте набързо и се измитайте.

След няколко минути Мая и Гейбриъл вървяха по бетонния тунел, който минаваше под карето. Въздухът беше горещ и застоял. Чуваха как водата се стича по прикрепените по стените черни тръби.

Гейбриъл непрекъснато я поглеждаше. Чувстваше се неловко, почти виновен.

— Съжалявам, че трябва да правиш това. Знам, че искаше да тръгнеш с Холис.

— Изборът е мой, Гейбриъл. Не съм защитила брат ти, когато е бил в Лос Анжелис. Сега имам такъв шанс. — Избягваше да го погледне в очите. — Просто взимаме емоционално решение. От друга стана, може би не го очакват.

Стигнаха до административния център от другата страна на карето и пропускът на доктор Ричардсън им позволи да се качат по стълбите до фоайето. Мая го използва и в асансьора и на четвъртия етаж тръгнаха по покрития с мокет коридор. Надничаха в празните кабинети и заседателни зали.

Мая се чувстваше странно: с оръжие в ръка да гледа кафемашини и шкафове с папки, скрийнсейвър на компютър, който показва ангелчета, хвъркащи из синьото небе. Сети се за работата си в дизайнерското студио в Лондон. Беше прекарвала часове в бялата кутийка, с пощенска картичка от екзотичен остров на стената. Всеки ден в четири часа следобед дебела дама от Бенгалия минаваше с количка за чай. Сега този живот й изглеждаше далечен, като друг свят.

Взе едно кошче за боклук от един офис, после пак се качиха на асансьора. На третия етаж Мая заклещи вратите с кошчето. Тръгнаха бавно по коридора. Мая накара Гейбриъл да стои на три крачки зад нея, докато отваряше вратите.

Лампите на тавана хвърляха по пода странни сенки. В дъното на коридора една сянка изглеждаше малко по-тъмна. Всичко можеше да е. Вероятно изгоряла крушка. Когато се приближиха, сянката се раздвижи.

Мая се обърна към Гейбриъл и сложи пръст на устните си. Пази тишина. Посочи към един кабинет и му махна да се скрие зад бюрото. Отново погледна по коридора. Някой беше оставил количка за чистене пред последната врата.

Стигна до нея и до края на коридора, подаде глава за миг и рязко се дръпна, когато затрещяха изстрели. Куршумите се забиваха в стените и оставяха назъбени дупки.

Мая се затича обратно по коридора и гръмна пръскачката по средата на тавана. Пожарната аларма се включи. Един от наемниците надникна иззад ъгъла и започна яростно да стреля. Стената до Мая сякаш избухна, парчета мазилка се посипаха по мокета. Тя отвърна на огъня и мъжът се скри.

Водата шуртеше от разбитата пръскачка. Мая спря. Знаеше, че когато хората изпаднат в опасна ситуация, зрението им се ограничава, сякаш надничат в тунел. Огледай се, каза си и погледна към тавана. Прицели се и стреля два пъти в лампата над количката за чистене. Пластмасовата решетка се пръсна и в мазилката цъфна дупка.

Мая скочи върху количката, бръкна в дупката и напипа водопроводната тръба. С един бърз отскок плъзна количката по коридора и се вмъкна над окачения таван. Чуваше се само пожарната аларма и свистенето на водата от пръскачката. Мая уви крака около тръбата и увисна с главата надолу като паяк.

— Готови! — чу се глас. — Напред! — Мъжете изскочиха в коридора и започнаха да стрелят. След секунди алармата престана да вие и изведнъж стана съвсем тихо.

— Къде изчезна? — попита някой.

— Не знам.

— Внимавайте — обади се трети глас. — Може да е в някоя от стаите.

Мая надникна през дупката на тавана. Един, двама, трима наемници на Табулата минаваха точно под нея.

— Причет — каза третият глас. Изглежда, говореше по радиостанция или по мобилен телефон. — Видяхме я на третия етаж, но избяга. Да, сър. Проверяваме всяка…

Като се държеше с крака за водопроводната тръба, Мая се увеси през дупката. Беше с главата надолу и косата й почти забърсваше пода. Виждаше гърбовете на тримата. Стреля по най-близкия.

Откатът я залюля назад, тя направи салто и стъпи на крака насред коридора. Водата продължаваше да шурти от пръскачката, но тя не й обърна внимание, а застреля втория мъж, докато се обръщаше. Третият продължаваше да държи мобилния си телефон, когато куршумите пронизаха гърдите му и го блъснаха в стената. Той се свлече на пода.

Пръскачката спря. Мая погледна трите трупа. Прекалено опасно беше с Гейбриъл да остават в сградата. Трябваше да слязат в тунелите. Отново видя как сенките на стената се променят и в дъното на коридора се появи невъоръжен мъж. Дори и без семейната прилика Мая веднага разбра, че това е вторият странник.

— Здравей, Мая! Аз съм Майкъл Кориган. Всички тук се страхуват от теб, но мен не ме е страх. Знам, че си дошла да ме защитиш.

Гейбриъл излезе в коридора и двамата братя застанаха един срещу друг. Мая стоеше между тях.

— Ела с нас, Майкъл. — Гейбриъл се усмихна малко насила. — Ще си в безопасност. Никой няма да ти нарежда какво да правиш.

— Имам няколко въпроса към нашия арлекин. Странна ситуация, нали? Ако тръгна с вас, ще е все едно да делим едно и също гадже.

— Не е така — отвърна Гейбриъл. — Мая иска само да ни помогне.

— Ами ако й се наложи да избира? — Майкъл пристъпи напред. — Кого ще спасиш, Мая? Гейбриъл или мен?

— И двамата.

— Светът е изпълнен с опасности. Това едва ли е възможно.

Мая погледна Гейбриъл, но той не й подсказа какво да отговори.

— Ще защитя този, който прави света по-хубав.

— Тогава това съм аз. — Майкъл направи още една крачка напред. — Повечето хора не знаят какво искат. Искат голяма нова къща или лъскава нова кола. Но са прекалено уплашени, за да изберат в каква посока да върви животът им. Затова ние ще решим вместо тях.

— Табулата ти го е втълпила — намеси се Гейбриъл. — Но това не е вярно.

Майкъл поклати глава.

— Постъпваш също като баща ни — живееш на дребно, криеш се. Мразех всички онези приказки за Мрежата, когато бяхме малки. И двамата притежаваме силата, но ти не искаш да я използваш.

— Силата не идва от нас, Майкъл.

— Живеехме като луди. Без електричество. Без телефон. Помниш ли първия ден в училище? Помниш ли как хората сочеха с пръст колата ни, когато минавахме през града? Глупаво е да живеем така, Гейб. Можем да ръководим всичко това.

— Хората трябва да ръководят живота си сами.

— Защо не искаш да разбереш, Гейб? Не е трудно. Правиш онова, което е най-добро за теб самия, а светът да върви по дяволите.

— Това няма да те направи щастлив.

Майкъл се втренчи в очите му и поклати глава.

— Говориш така, сякаш знаеш всички отговори, но едно е ясно. — Майкъл вдигна ръце, сякаш се канеше да благослови брат си. — Може да има само един странник…

Късо подстриган мъж с очила с метални рамки излезе иззад ъгъла. Държеше вдигнат пистолет. Гейбриъл гледаше така, сякаш беше изгубил семейството си завинаги. Предаден.

Мая го избута в съседния коридор. Бун стреля. Куршумът улучи Мая в десния крак, запрати я в стената и тя падна по очи. Почувства се така, сякаш бяха изстискали въздуха от тялото й.

Гейбриъл изскочи и я вдигна. Изтича до асансьора и я натика вътре. Мая се дърпаше. Спаси се, искаше да му каже, но устата й не можеше да произнесе нито звук. Гейбриъл ритна кошчето от вратата и започна да натиска копчетата. Изстрели. Крясъци на хора. Вратите се затвориха и асансьорът се заспуска към партера.

Бяха в тунела. Гейбриъл все така я държеше на ръце. Мая чу и гласа на Холис. Отвори очи. Холис трупаше бутилки с химикали, които беше взел от сградата на центъра за генетични изследвания.

— Тия неща ги знам още от гимназията. Всичко с червено знакче е опасно, ако се възпламени. — Холис отвори дюзата на един зелен флакон. — Чист кислород. — Вдигна една стъклена бутилка и изля прозрачната течност на пода. — А това е етер.

— Нещо друго?

— Друго не ни трябва. Да се махаме.

Гейбриъл понесе Мая към аварийния изход в края на тунела. Холис запали газовата горелка, нагласи съскащия син пламък и я хвърли зад гърба си. Влязоха във втория тунел. След няколко секунди се чу високо пукане и напорът на разширения въздух отвори с трясък вратата на аварийния изход.

Когато Мая отново отвори очи, се изкачваха по аварийната стълба. Чу се силна експлозия, сякаш голяма бомба беше улучила сградата. Ударната вълна се разрасна и те се свиха в мрака. След малко Холис запали фенера. Мая ту бълнуваше, ту се свестяваше. Спомни си гласа на Гейбриъл и въжето, вързано около раменете й, когато я издърпаха през вентилационната тръба. Как лежеше по гръб на мократа трева и гледаше звездите. Чу нови експлозии и воя на полицейска сирена, но това вече нямаше значение. Знаеше, че кръвта й изтича, чувстваше се така, сякаш животът й се просмуква в студената трева.

— Чуваш ли ме? — попита Гейбриъл. — Мая?

Искаше да му отговори — да му каже нещо за сбогом, — но някой беше откраднал гласа й. Черна течност започна да се събира покрай очите й и да се разпростира и потъмнява, като капка мастило в чаша бистра вода.