Странникът

6.

Когато Гейбриъл стигна до хосписа, шубраците по западните хълмове все още горяха и небето беше с цвят на горчица. Остави мотора на паркинга и влезе. Хосписът беше преустроен мотел, на два етажа, с легла за шестнайсетте пациенти със смъртоносни заболявания. Зад бюрото в приемната седеше сестра Анна, филипинка.

— Добре, че дойде. Майка ти питаше за теб.

— Съжалявам, че не ти нося понички тази вечер.

— Обичам понички, но те май повече ме обичат. — Анна потупа закръглените си кафяви ръце. — Върви при майка си. Много е важно.

Персоналът на хосписа непрекъснато миеше пода и сменяше чаршафите, но сградата миришеше на урина и увехнали цветя. Гейбриъл се качи по стълбите на втория етаж и тръгна по коридора. Флуоресцентните лампи тихо жужаха.

Майка му спеше. Тялото й приличаше на малка издатина под белия чаршаф. Винаги, когато идваше, Гейбриъл си спомняше каква беше майка му, когато с Майкъл бяха малки. Обичаше да си пее, най-вече стари рок парчета, като „Пеги Сю“ и „Сини велурени обувки“. Обичаше рождените дни и всички поводи за семейни тържества. Въпреки че живееха по мотелите, винаги държеше да се празнува Денят на гората и зимното слънцестоене.

Седна до леглото и хвана ръката й. Беше студена. За разлика от останалите пациенти в хосписа, майка му не си беше донесла любима възглавница или снимки в рамки, за да превърне стерилната атмосфера в дом. Единствената й проява на индивидуализъм беше, че помоли да махнат телевизора. Кабелът лежеше навит на полицата като тънка черна змия. Веднъж седмично Майкъл изпращаше свеж букет. Последната доставка от поне трийсет рози беше почти на една седмица и падналите листенца образуваха около бялата ваза червен кръг.

Клепачите на Рейчъл Кориган потрепериха и очите й се отвориха. Тя се втренчи в сина си. Трябваха й няколко секунди, за да го познае.

— Къде е Майкъл?

— Ще дойде в сряда.

— В сряда ще е прекалено късно.

— Защо?

Тя пусна ръката му и спокойно каза:

— Ще умра довечера.

— Какви ги говориш?

— Стига толкова мъки. Уморих се от черупката си.

Така наричаше тялото си. Всеки имаше черупка и в нея се съдържаше малка порция от нещо, наречено Светлината.

— Имаш още сили — каза Гейбриъл. — Няма да умреш.

— Обади се на Майкъл и му кажи да дойде. — Тя затвори очи и Гейбриъл излезе в коридора.

Анна стоеше навън с комплект чисти чаршафи.

— Какво ти каза?

— Каза, че ще умре.

— И на мен ми го каза, когато застъпих на смяна — отвърна Анна.

— Кой лекар е дежурен тази вечер?

— Чатърджи, индиецът. Но излезе да вечеря.

— Пусни му съобщение на пейджъра. Моля те. Веднага.

Анна слезе долу до регистратурата, а Гейбриъл включи мобилния си телефон. Набра номера на Майкъл и брат му вдигна на третото позвъняване. Отзад се чуваха викове на огромна тълпа.

— Къде си — попита Гейбриъл.

— На стадион „Доджър“. Четвърти ред, точно зад базата. Страхотно е.

— В хосписа съм. Трябва веднага да дойдеш.

— Ще мина към единайсет. Може би малко по-късно, когато играта свърши.

— Не, не търпи отлагане.

Гейбриъл чу нови викове и приглушения глас на брат си, който повтаряше: „Извинете, извинете“. Майкъл вероятно беше станал от мястото си и си пробиваше път към стъпалата на бейзболния стадион.

— Не разбираш — обади се отново Майкъл. — Не е забавление. Работа е. Дадох доста пари за местата. Тези банкери ще финансират половината от новата ми сграда.

— Мама каза, че ще умре днес.

— А докторът какво каза?

— Излязъл е да вечеря.

Някой от бейзболистите беше отбелязал точка, защото тълпата го аплодираше.

— Ами намери го! — изкрещя Майкъл.

— Решила е. Мисля, че е напълно възможно. Ела колкото се може по-бързо.

Гейбриъл затвори телефона и се върна в стаята на майка си. Още веднъж взе ръката й, но минаха няколко минути, преди тя да отвори очи.

— Майкъл дойде ли?

— Обадих му се. На път е.

— Мислех си за семейство Лесли…

Никога не беше чувал за това семейство. Понякога майка му споменаваше различни хора и разказваше различни истории, но Майкъл беше прав — това бяха пълни безсмислици.

— Кои са семейство Лесли?

— Приятели от колежа. Бяха на сватбата. Когато с баща ти отидохме на меден месец, ги оставихме в апартамента ни в Минеаполис. Техния го боядисваха… — Госпожа Кориган затвори здраво очи, сякаш се опитваше да види нещо. — Когато се върнахме от медения месец, там имаше полиция. Някакви мъже бяха нахлули в апартамента през нощта и бяха застреляли приятелите ни, докато спели в нашето легло. Искали са да убият нас, но са убили тях по погрешка.

— Искали са да ви убият? — Гейбриъл се опита да говори спокойно. Не искаше да я стресне и да прекъсне разговора. — Хванаха ли убийците?

— Баща ти ме накара да се кача в колата и когато потеглихме, ми каза кой е всъщност…

— Какво искаш да кажеш?

Но тя отново се отнесе, потъна обратно в пълния със сенки свят, който се намираше някъде по средата между тук и отвъд. Гейбриъл продължи да държи ръката й. Тя си почива малко, после се събуди, и зададе същия въпрос.

— Майкъл тук ли е? Майкъл ще дойде ли?

Доктор Чатърджи се върна в хосписа в осем часа, а Майкъл се появи няколко минути след него. Както винаги кипеше от енергия. Всички застанаха на регистратурата, докато Майкъл се опитваше да разбере какво става.

— Майка ми казва, че ще умре.

Чатърджи беше учтив и дребен, с бяла престилка. Разгледа картона на майка му, за да покаже, че е съпричастен към проблема.

— Болните от рак често говорят такива работи, господин Кориган.

— Какви са фактите?

Лекарят си записа нещо.

— Може да умре след няколко седмици или след няколко дни. Невъзможно е да се каже.

— Става дума за довечера.

— Жизнените й показатели не са се променили.

Майкъл се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Гейбриъл го последва. На стълбището бяха само двамата. Никой не можеше да ги чуе.

— Нарече те господин Кориган.

— Да.

— Откога си започнал да използваш истинското си име?

Майкъл спря на площадката.

— От една година. Просто не съм ти казал. Вече имам социално-осигурителен номер и плащам данъци. Ще се сдобия напълно легално с новата си сграда на Уилшир Булевард.

— Но ти си в Мрежата.

— Аз съм Майкъл Кориган, а ти си Гейбриъл Кориган. Това сме вие.

— Знаеш какво казваше татко…

— До дяволите, Гейб! Не може да говорим все едно и съща. Баща ни беше луд. И мама беше толкова слаба, че се примиряваше с това.

— Тогава защо онези мъже ни нападнаха и изгориха къщата?

— Заради баща ни. Вероятно е извършил някакво престъпление. Не сме виновни за нищо.

— Но Мрежата…

— Мрежата е модерен живот. Всеки трябва да го приеме. — Майкъл тупна Гейбриъл по рамото. — Ти си ми брат, нали? Но си и най-добрият ми приятел. Правя го заради драма ни. Кълна се. Не можем да се крием като хлебарки, да се завираме по дупките, щом някой светне лампата.

Влязоха в стаята и застанаха от двете страни на леглото. Гейбриъл докосна ръката на майка им. Сякаш цялата кръв беше изтекла от тялото й.

— Събуди се — тихо каза той. — Майкъл дойде.

Тя отвори очи и се усмихна, като видя двамата си синове.

— Сънувах ви. Сънувах ви и двамата.

— Как си? — попита Майкъл. От резкия му тон личеше, че е разтревожен, но Гейбриъл знаеше, че никога няма да го покаже. Вместо да приеме слабостта, той винаги натискаше докрай. — Изглеждаш по-добре.

— О, Майкъл… — Тя се усмихна уморено, сякаш току-що беше оставил кални стъпки по пода. — Моля те, не се дръж така. Не и тази вечер. Трябва да ви разкажа за баща ви.

— Чували сме всички истории — отвърна Майкъл. — Да не започваме пак тази вечер. Става ли? Трябва да поговорим с лекаря и да се погрижим да ти е удобно.

— Не. Остави я да говори. — Гейбриъл се наведе над леглото. Беше възбуден и малко уплашен. Може би това беше моментът, в който най-сетне щеше да се разбере причината за мъките на семейството му.

— Знам, че съм ви разказвала различни истории — започна Рейчъл Кориган. — Съжалявам. Повечето от тях бяха измислени. Исках да ви предпазя.

Майкъл погледна над леглото и се усмихна победоносно. Гейбриъл знаеше какво иска да му каже: „Виждаш ли? Какво ти повтарям непрекъснато — всичко е лъжа и измама“.

— Чаках прекалено дълго — каза тя. — Толкова е трудно да се обясни. Баща ви беше… Когато ми каза… Не можах… — Устните й трепереха, сякаш хиляди думи напираха да излязат. — Той беше странник.

Погледна Гейбриъл. Повярвай ми, умоляваше изражението й. Моля те. Повярвай ми.

— И какво? — каза Гейбриъл.

— Странниците могат да излъчват енергията си извън телата си и да преминават в други светове. Затова Табулата иска да ги убие.

— Мамо, стига си говорила. Само си хабиш силите. — Майкъл беше наистина разтревожен. — Ще извикаме лекаря да ти даде нещо.

Госпожа Кориган вдигна глава от възглавницата.

— Няма време, Майкъл. Няма никакво време. Трябва да ме изслушаш. Табулата се опита да… — Тя като че ли се обърка. — И тогава ние…

— Добре. Добре — прошепна Гейбриъл.

— Тръна ни откри във Вермонт. Арлекините са опасни хора, много агресивни и жестоки, но са се заклели да бранят странниците. Бяхме в безопасност няколко години, но после Тръна вече не можеше да ни опази от Табулата. Даде ни пари… и меча.

Главата й се отпусна на възглавницата. Всяка дума я изцеждаше, отнасяше по частичка от живота й.

— Наблюдавах ви как растете — продължи тя. — Наблюдавах ви и търсех знаци. Не знам дали можете да преминавате. Но ако притежавате силата, трябва да се скриете от Табулата.

Затвори очи — болката си проправяше път през цялото й тяло. Майкъл отчаяно докосна лицето й.

— Тук съм. И Гейб е тук. Ще те пазим. Ще наема още лекари. Всякакви лекари…

Госпожа Кориган си пое дълбоко дъх. Тялото й се стегна, после се отпусна. Стаята сякаш изведнъж изстина, все едно някаква енергия се изплъзна през пролуката под вратата. Майкъл се извърна и побягна навън, завика за помощ. Но Гейбриъл знаеше, че това е краят.

След като доктор Чатърджи потвърди смъртта, Майкъл взе списъка с местни погребални бюра от сестрата на рецепцията и се обади на едно от мобилния си телефон. Каза им адреса, поиска стандартна кремация и им даде номера на кредитната си карта. После попита Гейбриъл:

— Нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се. — Гейбриъл беше като вцепенен, чувстваше се ужасно уморен. Погледна тялото под чаршафа. Черупка без светлина.

Докато не дойдоха двама мъже от погребалното бюро, напъхаха майка им в един чувал, сложиха я на количка и я откараха до една линейка. После линейката потегли, а те двамата останаха да стоят на вратата.

— Ако бях изкарал достатъчно пари, щях да й купя къща с голяма градина — каза Майкъл. — Мисля, че щеше да й хареса. — Огледа паркинга, сякаш беше загубил нещо ценно. — Една от целите ми беше да й купя къща.

— Трябва да поговорим за това, което ни каза.

— Какво има да говорим? Можеш ли да ми обясниш какво имаше предвид? Мама ни разказваше приказки за призраци и говорещи животни, но никога не е споменавала никакви странници. Странствахме само в проклетия пикап.

Гейбриъл знаеше, че Майкъл е прав — в думите на майка им нямаше смисъл. Винаги беше вярвал, че ще им даде обяснение за случилото се със семейството им. Сега вече никога нямаше да разбере.

— Но може една част да е истина. В смисъл че…

— Не искам да споря с теб. Беше дълга нощ и двамата сме уморена. — Майкъл го прегърна. — Сега сме само двамата. Трябва да се подкрепяме. Почини си. Ще поговорим утре сутринта.

После се качи на мерцедеса и излезе от паркинга. Докато Гейбриъл яхаше мотора, Майкъл вече завиваше по Вентура Булевард.

Луната и звездите бяха затулени от гъста мъгла. Пепел полепна по плексигласовата маска на шлема му. Гейбриъл даде на трета и изфуча през паркинга. Погледна по булеварда и видя как Майкъл зави по отбивката, която се качваше на магистралата. На стотина метра зад мерцедеса имаше четири коли — ускориха, събраха се в пакет и се насочиха към отбивката.

Всичко стана много бързо, но Гейбриъл знаеше, че колите са заедно и че следят брат му. Даде на четвърта и натисна газта. Усещаше вибрациите на двигателя по ръцете и краката си. Сега надясно. И беше на магистралата.

Настигна колите след около километър. Два вана без номера и два джипа с невадска регистрация. И четирите коли бяха с тъмни стъкла и беше невъзможно да се види кой седи вътре. Майкъл не беше променил начина си на каране — изглежда, не виждаше какво става. Изведнъж единият джип задмина Майкъл отляво и го засече, а другият се залепи отзад.

Четиримата шофьори явно имаха връзка — прегрупираха се и се подготвяха за действие.

Майкъл се престрои, за да се отклони по магистралата за Сан Диего, и Гейбриъл се плъзна в дясното платно. Всички вече се движеха толкова бързо, че светлините се стрелкаха като мълнии. Накланяне на завоя. Лека спирачка. Излязоха от разклонението и се насочиха нагоре по склона към Сепултура Пас.

След още един километър джипът пред мерцедеса намали ход, а двата вана минаха отляво и отдясно. Майкъл, приклещен между четирите коли, натисна клаксона и се изнесе вляво, но шофьорът на вана го застъпи и го удари странично. Четирите коли започнаха едновременно да намаляват. Майкъл се опитваше да се измъкне.

Телефонът на Гейбриъл иззвъня, той го включи и чу уплашения глас на Майкъл.

— Гейб! Къде си?

— На сто метра зад теб.

— Загазих. Притискат ме.

— Не спирай. Ще се опитам да те измъкна.

Моторът нацели една дупка и Гейбриъл усети как нещо подскочи в куриерската му торба. Гаечният ключ. И отвертката беше там. Като държеше кормилото с дясната си ръка, той дръпна лепката, бръкна в чантата и извади ключа. Даде газ и се вряза между мерцедеса на брат си и вана в крайното дясно платно.

— Приготви се — каза на брат си. — Зад теб съм.

Приближи до вана и фрасна страничното стъкло с гаечния ключ. То се напука. Гейбриъл замахна втори път и прозорецът се пръсна.

За миг видя шофьора — млад мъж с обица и бръсната глава. Дръпна се, когато Гейбриъл замахна към лицето му. Ванът зави рязко надясно и се удари в мантинелата. Чу се стържене на метал по метал, в мрака се разхвърчаха искри. Продължавай, помисли си Гейбриъл. Не се обръщай. И последва брат си към изхода от магистралата.