Странникът

20.

Мая свали изцапаните си с кръв дрехи и ги набута в един найлонов чувал. Мъчеше се да не мисли за станалото. Стой в настоящето, каза си. Съсредоточи се върху действията си. Учени и поети бяха писали за миналото — възхищаваха му се, жадуваха за него и съжаляваха — но Тръна я беше научил да не се разсейва. Острието на меча, прорязващо въздуха, беше примерът за подражание.

Пастира беше отишъл да се срещне с някой си Причет и можеше да се върне всеки момент. Въпреки че й се искаше да остане и да убие тоя предател, първата й цел беше да открие Гейбриъл и Майкъл Кориган. Може вече да ги бяха хванали. Или може би нямаха сили да станат странници. Имаше само един начин да си отговори на тези въпроси: трябваше да открие братята колкото се може по-бързо.

Извади дрехи от сака и се облече джинси, тениска и син памучен пуловер. Уви ръцете си с два найлонови плика, разгледа внимателно пистолетите на Боби Джей и си избра един малък немски автоматичен, с кобур за глезена. В продълговатия метален куфар имаше бойна пушка със сгъваем приклад и тя реши да вземе и нея. Щом се приготви, разгъна един стар вестник на окървавения под и стъпи на него, за да претърси джобовете на братята. Тейт имаше четирийсет долара и три найлонови пликчета с кокаин. Боби Джей имаше повече от деветстотин долара, навити и вързани с ластик. Мая взе парите и остави наркотиците до трупа на Тейт. Взе металния куфар с пушката и останалия си багаж и излезе. След няколко пресечки хвърли окървавените дрехи в един контейнер за боклук. Намираше се на Линкълн Булевард, улица с четири платна, пълна от двете страни с мебелни магазини и ресторанти за бързо хранене. Горещо беше и имаше чувството, че кръвта още лепне по кожата й.

Имаше само един резервен контакт. Преди няколко години Тръна беше идвал в Америка и се беше сдобил с фалшиви паспорти и кредитни карти. Беше намерил един куриер — казваше се Томас и живееше в Хермоса Бийч.

От уличен телефон извика такси. Шофьорът, възрастен сириец, почти не знаеше английски. Отвори картата, гледа я дълго и накрая каза, че можел да я закара.

Хермоса Бийч беше малко градче южно от летището. Имаше централна туристическа част с ресторанти и барове, но повечето сгради бяха едноетажни, съвсем близо до океана. Таксиметровият шофьор се губи на два пъти. Спря, рови пак из картата и накрая успя да открие къщата на Сий Бриз Лейн. Мая плати и таксито изчезна по улицата.

Вероятно Табулата вече беше тук и я чакаше в къщата.

Качи се на верандата и почука на вратата. Никой не отговори, но чу музика от задния двор. Отвори една странична врата и стъпи в алеята между къщата и бетонна стена. За да си освободи ръцете, остави багажа си до вратата. Автоматичният пистолет на Боби Джей беше в кобура, прикрепен на глезена й. Калъфът на меча висеше на рамото й. Пое си дълбоко дъх, приготви се за битка и тръгна напред.

До стената растяха няколко бора, но останалата част от двора беше пуста. Някой беше изкопал плитък ров в песъчливата почва и го беше оградил с пръчки, пристегнати с въже. Транзистор свиреше кънтри, а един гол до кръста мъж покриваше пръчките с почернели парчета щавена волска кожа.

Видя Мая и се изправи. Беше индианец с дълга черна коса и шкембе. Усмихна се. Половината му зъби ги нямаше.

— Утре е — каза той.

— Моля?

— Промених датата за потната церемония. Пратих имейл на всички, които идват редовно, но предполагам, че ти си една от приятелките на Ричард.

— Търся Томас.

Мъжът се наведе и изключи радиото.

— Аз съм. Аз съм Томас Ходещия по земята. А вие сте?

— Джейн Стейнли. Току-що пристигнах от Англия.

— Ходих веднъж в Лондон да изнасям реч. Няколко души ме попитаха защо нямам пера на главата. — Томас седна на дървената пейка и си навлече тениската. — Казах, че съм от племето абсарока, птичите хора. Вие, белите, ни наричате племето кроу — племето на гарваните. Няма нужда да оскубя някой орел, за да съм индианец, нали така?

— Един приятел ми каза, че знаеш много неща.

— Може да знам, а може и да не знам. Ти ще решиш.

Мая продължаваше да оглежда двора. Нямаше жива душа.

— И сега правиш вигвам за потене?

— Точно така. Обикновено го правя всяка събота и неделя. Последните няколко години организирам уикенди за разведени. След два дни потене и биене на барабана хората решават, че вече не мразят бившите си половинки. — Томас се усмихна и вдигна ръце. — Не е кой знае какво, но помага на света. Всеки от нас води битка ежедневно, но просто не го знаем. Любовта опитва да надвие омразата. Смелостта побеждава страха.

— Моят приятел казва, че можеш да ми кажеш как Табулата се е сдобила с името си.

Томас погледна хладилната чанта до себе си. Явно там беше оръжието. Вероятно пистолет.

— Табулата. Да. Може и да съм чул нещо. — Прозина се и се почеса по корема, сякаш Мая току-що го беше попитала за отряд скаути.

— Табула идва от латинската фраза tabula rasa — което означава „празна дъска“. Табулата смята, че човешкият разум е празна дъска при раждането. Това означава, че властниците могат да напълнят мозъка ти с избрана информация. Ако го направиш с много хора, можеш да контролираш голяма част от населението на света. Табулата мрази всеки, който може да покаже, че има различна реалност.

— Като странниците?

Томас отново погледна към скритото си оръжие. Поколеба се, после, изглежда, реши, че не може да го стигне достатъчно бързо, за да спаси живота си.

— Слушай, Джейн, или както там се казваш, ако ще ме убиваш, давай. Хич не ми пука. Един от чичовците ми беше странник, но аз не владея силата да преминавам. Когато се върна в този свят, чичо се опита да организира племената, за да се откажат от алкохола и да почнат да живеят разумно. На хората във властта това не им хареса. Ставаше дума за земя. Нефтени находища. Половин година след като чичо ми започна да проповядва, го прегазиха на пътя. Направили сте го да изглежда като нещастен случай, нали? Някой го блъснал и избягал — нямало никакви свидетели.

— Знаеш ли какво е арлекин?

— Може би…

— Срещнал си се с френския арлекин Липата преди няколко години. Използвал е адреса ти, за да си извади фалшив паспорт. Аз съм в беда и Липата каза, че можеш да ми помогнеш.

— Не се бия за арлекините. Не съм арлекин.

— Трябва ми кола или пикап, изобщо някакво превозно средство, което не може да бъде проследено от Голямата машина.

Томас Ходещия по земята я изгледа продължително и тя усети силата в очите му.

— Добре — отвърна бавно той. — Мога да ти помогна.