Странникът

30.

Бун не харесваше Лос Анжелис. Външно изглеждаше съвсем обикновен, но имаше анархистични пориви отвътре. Помнеше видеозаписа на бунт в едно гето. Дим към слънчевото небе. Палма, обхваната от пламъци. В Лос Анжелис имаше много улични банди, които се изтребваха взаимно. Това беше приемливо. Но един напредничав водач, един странник например, можеше да спре наркотиците и да насочи гнева навън.

Пое по южната магистрала към Хермоса Бийч, остави колата на един паркинг и тръгна към Сий Бриз Лейн. Аварийна кола на електрическата компания беше паркирана срещу една индианска хижа. Бун почука на задната врата и Причет дръпна сенника, усмихна се и закима енергично — радвам се, че си тук. Бун отвори вратата и се качи.

Тримата наемници седяха в каросерията. Хектор Санчес беше бивш мексикански федерален, забъркал се в скандал с подкуп. Рон Олсън беше бивш военен полицай, обвинен в изнасилване.

Най-младият от групата беше Денис Причет. Имаше къса кестенява коса, червендалесто лице и любезно, при това искрено отношение към хората, заради което приличаше на млад мисионер. Ходеше три пъти седмично на църква и никога не използваше цинизми. През последните няколко години Братството беше започнало да наема истински вярващи от различни религии. Въпреки че им се плащаше като на наемници, те идваха, водени от морални подбуди. Вярваха, че странниците са мними пророци, които заплашват истинската вяра. Новото попълнение трябваше да се окаже по-надеждно, но Бун им нямаше вяра. Алчността и страхът му бяха много по-ясни от религиозния плам.

— Къде е нашият заподозрян? — попита той.

— На задната веранда — отвърна Причет. — Ето, виж.

Стана от стола си и Бун се настани пред монитора. Един от най-хубавите аспекти на работата му беше, че му осигуряваше технология, с която да гледа през стените. За лосанджелиската операция ванът беше оборудван с устройство за излъчване на образи на базата на топлинни сензори. Специална камера предаваше черно-бяла картина на всяка повърхност, която излъчваше топлина. В гаража имаше бяло петно: явно бойлерът. Още едно — в кухнята. Вероятно кафеварка. Трети обект — човек — седеше на задната веранда.

Екипът наблюдаваше къщата от три дни, следеше телефонните обаждания и използваше хищническа програма за следене на имейлите.

— Някакви получени или изпратени съобщения?

— Обадиха му се на два пъти тази сутрин за сауната в събота и неделя — отвърна Санчес.

— В кутията му има само спам — каза Причет.

— Добре — отвърна Бун. — Да почваме. Всички имате ли значки?

Тримата кимнаха: когато пристигнаха в Лос Анжелис, им бяха дали фалшиви значки на ФБР.

— Хубаво. Хектор и Рон, вие влизате през предната врата. Ако окаже съпротива, Братството ни дава разрешение да затворим досието му. Денис, идваш с мен. Ще заобиколим отзад.

Слязоха от вана и бързо пресякоха улицата. Олсън и Санчес се качиха на предната веранда. Бун отвори дървената порта и Причет го последва по алеята. В задния двор имаше вигвам от пръти и кожа.

Томас Ходещия по земята седеше на една малка дървена маса на верандата. Беше разглобил развалената мелачка под мивката и сега я сглобяваше. Бун погледна Причет и видя, че младежът е извадил деветмилиметровия си автоматичен пистолет. Стискаше го здраво. От предната част на къщата, се чу трясък — другите двама разбиваха вратата.

— Спокойно — каза Бун на Причет. — Няма от какво да се тревожиш. — Бръкна в джоба си, извади фалшива федерална заповед за обиск и тръгна към задната веранда.

— Добро утро, Томас! Аз съм специален агент Бейкър, а това е специален агент Морган. Имаме заповед да претърсим къщата ти.

Томас Ходещия по земята спря да затяга един винт и ги огледа внимателно. После каза:

— Не сте полицаи. Нямате и заповед. За жалост оставих пищова в кухнята, така че ще трябва да приема положението такова, каквото е.

— Умно — отвърна Бун. — Браво на теб! — Обърна се към Причет. — Върни се във вана и пусни съобщение. Хектор да дойде с костюм и снифър. Рон да остане отпред.

— Да, сър. — Причет пъхна пистолета в кобура на рамото си. — Ами заподозреният, сър?

— Ще се оправим. Ще си поговорим за различните възможности.

Причет тръгна към вана, а Бун седна до масата.

— Какво й е на мелачката?

— Задръстила се е и моторът е изгорял. И знаеш ли от какво? — Томас посочи нещо малко и черно на масата. — Костилка от слива.

— Защо не си купиш нова?

— Много са скъпи.

Бун кимна.

— Така е. Проверихме банковата ти сметка и кредитната ти карта. Нямаш пари.

Томас Ходещия по земята продължи да рови из чарковете, пръснати по масата.

— Радвам се, че един мним полицай се интересува от мнимите ми финанси.

— Не искаш ли да задържиш тази къща?

— Няма значение. Винаги мога да се върна при племето си в Монтана. Прекалено дълго се задържах тук.

Бун бръкна във вътрешния джоб на коженото си яке, извади един плик и го тупна на масата.

— Тук има двайсет хиляди долара в брой. Твои са в замяна на един честен разговор.

Томас Ходещия по земята вдигна плика, но не го отвори. Държеше го върху дланта си, сякаш искаше да го претегли. После го пусна на масата.

— Аз съм честен човек, така че разговорът ще ти излезе без пари.

— Една млада жена е взела такси до този адрес. Казва се Мая, но вероятно е използвала фалшиво име. Двайсетинагодишна. Черна коса. Светлосини очи. Израснала е във Великобритания и говори с английски акцент.

— Много хора идват при мен. Може да е идвала заради сауната. — Томас се усмихна. — Има още няколко свободни места за церемонията тази седмица. С твоите хора може да се присъедините. Да биете барабаните. Да изхвърлите отровите с потта. Когато излезете на студения въздух, ще се почувствате наистина живи.

Санчес дойде — носеше сгънат бял защитен гащеризон и снифъра. Снифърът приличаше на ръчна прахосмукачка и беше снабден с радиопредавател, който изпращаше данните директно към компютъра във вана. Санчес го сложи на един платнен стол и навлече гащеризона.

— Това за какво е? — попита Томас.

— Имаме ДНК проба от тази млада жена. Устройството на стола служи за събирането на генетични данни. Използва чип, който съпоставя ДНК-то на заподозряната с ДНК пробите, които ще открием в къщата ти.

Томас взе три винта и се усмихна.

— Както казах, при мен идват много хора.

Санчес нагласи качулката и я затегна. Вече дишаше през филтър, така че да не пречи на пробите. Влезе в къщата и се залови за работа. Най-добрите проби се взимаха от чаршафи, тоалетни седалки и облегалки на тапицирани мебели.

Томас и Бун слушаха приглушеното бръмчене на снифъра и се гледаха.

— Е, идвала ли е Мая в къщата?

— Защо това е толкова важно за теб?

— Тя е терористка.

Томас Ходещия по земята започна да търси гайки, които да пасват на винтовете.

— На този свят наистина има терористи, но има и хора, които използват страха ни от тях, за да засилят собствената си власт. Тези хора преследват шамани и мистици… — Томас се усмихна, — и хора, наречени странници.

Бръмченето в къщата продължаваше — Санчес минаваше от стая в стая.

— Всички терористи са еднакви — каза Бун.

Томас се облегна на платнения стол.

— Ще ти разкажа за един индианец от племето паюти — Уовока. През осемдесетте години на деветнайсети век Уовока започнал да преминава в други светове. След всяко завръщане проповядвал на всички племена и основал движението, наречено Танца на духовете. Последователите му танцували в кръгове и пеели. Когато не танцуваш, трябвало да живееш праведен живот. Без алкохол. Без кражби. Без проституция. Белите, които управлявали резервата, би трябвало да се радват на всичко това. След години деградация индианците отново ставали морални и силни. За жалост племето лакота не било покорно. Танцуващите пренесли ритуала в резервата Пайн Ридж в Южна Дакота и белите там се изплашили много. Един правителствен агент, Даниъл Ройър, решил, че лакота нямат нужда от свобода и собствена земя. Имали нужда да се научат да играят бейзбол. Опитал да научи воините как да замахват с бухалката, но те се разсейвали от танците. И тогава белите си казали: „Индианците отново стават опасни“. И правителството изпратило войници на една от церемониите в Ний Крийк и войниците стреляли, и убили двеста и деветдесет мъже, жени и деца. Войниците изкопали ровове и хвърлили телата в замръзналата земя. И моят народ се върнал към алкохола и падението…

Бръмченето спря. След минутка задната врата изскърца и Санчес излезе. Махна филтъра от качулката на защитния си костюм и каза:

— Има съвпадение. Косъм от косата й на канапето във всекидневната.

— Значи е била тук — каза Бун.

— Според тази машина — отвърна Томас.

— Искам да знам какво ти е казала и какво е направила. Искам да знам дали си й дал пари и дали си я закарал донякъде. Беше ли ранена? Промени ли външния си вид?

— Няма да ви помогна — спокойно отвърна Томас. — Напуснете къщата ми.

Бун извади пистолета си и го сложи на лявото си коляно.

— Нямаш избор, Томас. Искам да приемеш този факт.

— Имам свободата да кажа „не“.

Бун въздъхна като родител на заинатило се дете.

— Свободата е най-големият мит на света. Тя е разрушителна, недостижима цел и е причинила огромни страдания. Много малко хора могат да се оправят със свободата. Едно общество е здраво и продуктивно, когато е под контрол.

— И мислиш, че това ще стане?

— Идва нова ера. Наближаваме времето, в което ще разполагаме с технологията, необходима, за да следим и наблюдаваме огромни маси. В индустриалните общества структурата вече е изградена.

— И ще контролирате хората?

— О, аз също ще бъда наблюдаван. Всички ще бъдат наблюдавани. Неизбежно е, Томас. Няма начин да бъде спряно. Саможертвата ти за някакъв арлекин е напълно безсмислена.

— Ти си имаш твое мнение, но аз съм този, който решава какво дава смисъл на живота ми.

— Ще ми помогнеш, Томас. Няма място за уговорки. Нито за компромиси. Трябва да приемеш реалността.

Томас поклати глава.

— Не, приятелю. Ти си този, който е загубил връзка с реалността. Гледаш ме и виждаш един дебел индианец от племето кроу с развалена мелачка за боклуци и без пукната пара. И си мислиш: „А, това е просто обикновен човек“. Но аз ти казвам, че обикновените мъже и жени ще видят какво правите. И ще се надигнат, ще изкъртят вратата и ще излязат от електронната ви клетка.

Томас стана, слезе от верандата и тръгна към алеята. Бун вдигна пистолета с две ръце и отнесе капачката на дясното му коляното. Томас се свлече по гръб и не помръдна.

Без да сваля пистолета, Бун се приближи до него. Томас дишаше тежко. Кракът му беше почти откъснат и от разкъсаната артерия шуртеше тъмночервена кръв. Преди да изгуби съзнание, Томас погледна към Бун и бавно промълви:

— Не ме е страх от теб…

Бун насочи пистолета си към слепоочието му, сякаш искаше да унищожи мислите му, спомените му… после пръстът му дръпна спусъка.

Вторият изстрел изгърмя непоносимо силно и звуковите вълни заляха света.