Странникът

47.

Когато Мая най-сетне стигна до оградата от бодлива тел и счупената порта, денят преваляше.

Беше свикнала с тъмни, правени по поръчка дрехи, но те щяха да привличат внимание тук, така че си бе купила други: панталони с връзки, поли и блузи — свободни около раменете и краката. В момента носеше памучен пуловер и плисирана пола — беше се облякла като английска ученичка. Високите й обувки бяха подковани отпред, което много помагаше при ритниците с отскок.

Слезе от вана, преметна калъфа с ножницата през рамо и се огледа в огледалото за обратно виждане. Не биваше да го прави. Черната й коса беше ужасно разчорлена. Няма значение, помисли Мая. Тук съм само за да го защитавам. Направи една крачка към портата, поколеба се и усети непреодолимо желание да се върне зад волана. Беше бясна — идеше й да крещи от ярост, — но почна да си реши косата. „Глупачка, помисли си. Тъпанарка. Ти си арлекин. Не му пука за теб.“ Когато свърши, сърдито метна четката във вана.

Пустинният въздух захладняваше, десетина кралски змии се виеха по пътя. Тъй като нямаше кой да я види, тя извади меча, за да е готова, ако някое влечуго се приближи прекалено. Признанието за страха, който изпитваше, беше още по-дразнещо от момента с четката за коса. Те не са опасни, каза си тя. Не бъди страхлива.

Всички ядни мисли изчезнаха, когато наближи караваната до вятърния генератор. Гейбриъл седеше до масата за пикник под навеса от парашут. Щом я видя, се изправи и й помаха. Мая се вгледа в лицето му. Не изглеждаше ли различен? Променил ли се беше? Гейбриъл се усмихваше, сякаш току-що се е завърнал от дълго пътуване. И изглежда, се радваше, че я вижда.

— Минаха девет дни — каза той. — Започнах да се тревожа за теб, когато не се появи снощи.

— Мартин Гринуолд ми изпрати съобщение по интернет. Нямал вести от София, затова смятал, че всичко е наред.

Вратата на караваната се отвори и София Бригс се появи с пластмасова кана и три чаши.

— И за момента всичко наистина е наред. Добър ден, Мая! Добре дошла! — Сложи каната на масата и погледна Гейбриъл. — Каза ли й?

— Не.

— Премина четирите прегради. Вече защитаваш странник.

Отначало Мая изпита задоволство. Саможертвата й беше оправдана. Но после в ума й започнаха да напират черни мисли. Баща й беше прав: Табулата беше станала прекалено могъща. Все някога щяха да открият Гейбриъл и да го убият. Всичко, което беше направила — открила го беше и го беше довела до пътевиждащата, — само го теглеше по-близо към собствената му смърт.

— Това е чудесно — каза Мая. — Сутринта се свързах с моя приятел в Париж. Нашият шпионин го е уведомил, че Майкъл също е прекосил.

София кимна.

— Разбрахме преди теб. Гейбриъл го е видял, преди да премине преградата на огъня.

Слънцето залязваше. Тримата седяха под парашута и пиеха лимонада на прах. София предложи да направи нещо за вечеря, но Мая отказа. Гейбриъл беше стоял тук прекалено дълго и вече беше време да си тръгва. София вдигна една заблудила се кралска змия, която се беше свила на кълбо под масата, и я отнесе до силоза. Когато се върна, изглеждаше уморена и малко натъжена.

— Довиждане, Гейбриъл. Върни се, ако можеш.

— Ще се опитам.

— В древния Рим, когато велик пълководец се завръщал след удържана победа, по улиците на града организирали парад в чест на неговия триумф. Най-отпред носели оръжието на воините, които бил убил, и пленените знамена, после вървели пленените войници и техните семейства. След тях марширувала армията на пълководеца и неговите офицери и накрая великият воин — в златна колесница. Един слуга карал конете, а друг стоял до победителя и шепнел в ухото му: „Помни, че си смъртен. Помни, че си смъртен“.

— Предупреждение ли е това, София?

— Пътуването през световете невинаги учи на състрадание. Студен странник се нарича този, който поема по грешния път. Използват силата му, за да причинят нови страдания на света.

Мая и Гейбриъл се качиха във вана и поеха през пустинята. Светлините на Финикс проблясваха на запад, но небето над тях беше ясно и можеха да видят почти пълната луна и ярката мъглявина на Млечния път.

Докато караше, Мая обясни плана си. Трябваха им пари, безопасно скривалище и най-различни фалшиви документи. Липата пращаше долари на свръзки в Лос Анжелис. Холис и Вики още били там и било добре да имат съюзници.

— Не ги наричай съюзници — прекъсна я Гейбриъл. — Те са приятели.

На Мая й се искаше да му каже, че не могат да имат приятели — не и в действителност. Дългът й беше към него. Можеше да рискува живота си само за един човек. Основното задължение на Гейбриъл беше да се пази от Табулата и да оцелее.

— Те са приятели — повтори той. — Разбираш го. Нали?

Тя реши да смени темата и попита:

— Е, и как беше? Какво усещаш, когато минаваш през преградите?

Гейбриъл описа безкрайното небе, пустинята и необятния океан. Накрая й каза как е видял брат си в горящата църква.

— Говори ли с него?

— Опитах, но вече бях влязъл в прохода. Когато се върнах, Майкъл вече го нямаше.

— Шпионинът ни твърди, че брат ти бил готов да сътрудничи на Табулата.

— Не знаем дали е истина. Просто се опитва да оцелее.

— Не е само до оцеляването. Той им помага.

— И се тревожиш да не се превърне в студен странник?

— Възможно е. Студеният странник е човек, покварен от властта. Може да причини много беди на света.

Следващите двайсетина километра изминаха в мълчание. Мая непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Никой не ги следеше.

— Арлекините защитават ли студени странници?

— Разбира се, че не.

— Убивате ли ги?

Гласът му звучеше по-различно и Мая се обърна да го погледне. Гейбриъл се беше втренчил в нея, очите му я гледаха пронизително.

— Убивате ли такива хора?

— Понякога. Стига да можем.

— Ще убиеш ли брат ми?

— Ако се наложи.

— Ами мен? Мен би ли ме убила?

— Стига, Гейбриъл. Няма смисъл да говорим за тези неща.

— Не ме лъжи. Виждам отговорите ти.

Мая стисна волана; не смееше да го погледне. На петдесетина метра пред тях тъмна сянка се стрелна през пътя и изчезна в буренаците.

— Притежавам силата, но не мога да я овладявам — прошепна Гейбриъл. — Мога да ускоря възприятията си за миг и да видя всичко съвсем ясно.

— Можеш да виждаш каквото си искаш, но аз няма да те лъжа. Ако станеш студен странник, ще те убия. Такъв е законът.

Предпазливата солидарност между двамата, удоволствието, че се виждат отново, бяха изчезнали. Мълчаливо продължиха по пустия път.