Странникът

44.

Отвори очи и видя, че пада през синьо небе. Погледна надолу, настрани, навсякъде, но не видя нищо. Под него нямаше земя. Нямаше нищо. Това беше преградата от въздух. Осъзна, че винаги е знаел за съществуването й. При скачането с парашут беше опитвал да пресъздаде това чувство в собствения си свят.

Но сега беше освободен от неизбежното приземяване. Затвори очи за миг, после отново ги отвори. Изви гърба си и простря ръце, за да направлява движението си през въздуха. Търси проход! Така му беше казала София. Имало проход, който минавал през четирите прегради и водел към другите светове. Той се наклони надясно и започна да се вие надолу като ястреб, който търси плячка.

А после видя в далечината тънка черна линия, подобна на сянка, носеше се в пространството. Протегна ръце и се понесе косо надолу и наляво. Сянката стана овална и той се понесе към тъмния и център.

Отново усети светлина, движение напред и вдъхващо живот дихание. Отвори очи и видя, че стои насред пустиня; червената земя се разтвори с пукот, сякаш се мъчеше да си поеме дъх. Гейбриъл се огледа. Небето беше сапфиреносиньо. Макар че слънце нямаше, светлина струеше от всяка точка на хоризонта. Никакви скали, никакви растения. Нито долини, нито планини. Беше задържан от преградата на земята, единственото вертикално нещо в равнинния свят.

Тръгна. Вървя дълго. Спря и се огледа. Гледната му точка не се беше променила. Коленичи и докосна червената земя с пръсти. Трябваше му втора отправна точка, още нещо, което да потвърди собственото му съществуване. Зарита и зарови земята, направи купчинка пръст, висока двайсетина сантиметра.

Като малко дете, направило кофичка от пясък и така променило света, обиколи купчинката няколко пъти, за да се увери, че съществува. Тръгна пак, броеше крачките си. Петдесет. Осемдесет. Сто. Когато се обърна, купчинката беше изчезнала.

Заля го паника. Той седна, затвори очи и си почина, после стана и продължи да върви. Търсеше прохода. Чувстваше се съкрушен и изгубен. Риташе земята с ботуш. Пръст и прахоляк се вдигаха във въздуха, падаха и тази нова действителност мигновено ги поглъщаше.

Погледна назад и видя тъмно петно. Беше собствената му сянка, която го следваше в безцелното му пътуване, но образът имаше необичайна дълбочина и контраст, сякаш някой го беше изрязал в земята. Това ли беше изходът? През цялото време ли го беше следвал? Гейбриъл затвори очи, падна назад и проходът го дръпна в себе си.

Дишай, каза си, дишай пак. Беше коленичил на прашна улица насред някакъв град. Изправи се внимателно, очакваше земята да се продъни и да пропадне във въздух, вода или пустинен свят. Затропа с крака по улицата като човек, обзет от внезапен пристъп на ярост, но новата действителност се държеше и отказваше да изчезне.

Градът му заприлича на граничен пост в стар уестърн, място, където очакваш да видиш каубои, шерифи и вариететни актриси. Сградите бяха на по два или три етажа, построени от дъски, с покриви от летви. От двете страни на улицата имаше дървени тротоари, сякаш строителите бяха искали да попречат на калта да влезе през прага. Но кал нямаше, нито дъжд, никаква вода нямаше. Няколкото дървета по улицата бяха изсъхнали — със съсухрени кафяви листа.

Гейбриъл изтегли нефритения меч, стисна го здраво и тръгна по единия тротоар. Натисна дръжката на една врата — не беше заключено — и влезе в бръснарница с три стола. По стените висяха огледала и Гейбриъл видя собственото си лице и меча в ръката си. Изглеждаше уплашен, като човек, който очаква всеки миг да го нападнат. Махни се от тук. Побързай. Излезе на тротоара под ясното небе и безжизнените дървета.

Всички врати бяха отключени и той претърсваше сграда след сграда. Стъпките му отекваха по дървения тротоар. Откри магазин, пълен с какви ли не топове плат. Жилището беше на втория етаж. Имаше мивка с ръчна помпа и чугунена печка. На масата бяха сложени три чинии и три чаши, но полиците и кутията за лед бяха празни. В друга сграда откри работилница с недовършени бъчви.

Градът имаше само две улици: пресичаха се на градския площад, където имаше пейки и каменен обелиск. На паметника нямаше надпис, само поредица геометрични символи, които включваха кръг, триъгълник и пентаграма. Гейбриъл продължи и стигна до края на града и до ограда от изсъхнали дървета и трънаци. Известно време търси път, после се отказа и се върна на площада.

— Ей! — извика. — Има ли някой?

Никой не му отговори. Мечът го караше да се чувства страхливец и той го прибра в ножницата.

Една постройка до площада беше с куполообразен покрив, вратата беше от тъмно дърво. Гейбриъл я бутна, влезе и се озова в църква с пейки и витражи на сложни геометрични фигури.

Липсващите обитатели на града бяха украсили олтара с рози, вече увехнали и избледнели, само загатващи за някогашните си ярки цветове. Черна свещ гореше по средата на сухите дарове към боговете. Яркият пламък потрепваше. Освен него това беше единственото нещо в целия град, което беше живо и се движеше.

Той пристъпи към олтара и издиша дълбоко, като въздишка. Черната свещ падна от месинговия свещник и пламъкът близна сухите цветчета и листа. Една роза се подпали и оранжевият пламък се спусна по стъблото към следващото цвете. Гейбриъл започна да търси бутилка вода или кофа пясък, нещо, с което да загаси пожара. Нищо. Целият олтар вече гореше. Пламъци се виеха по стълбовете и стигаха до спираловидните дърворезби.

Гейбриъл изтича навън и застана по средата на улицата. Устата му беше отворена, но не издаде нито звук. Къде можеше да се скрие? Можеше ли да се спаси? Опита се да овладее страха си. Затича по улицата, която минаваше покрай бръснарницата и магазина за платове. Стигна до края на града, спря и погледна гората. Всички дървета горяха, пушекът се виеше към небето като огромна сива стена.

Пепел докосна бузата му и той я избърса. Знаеше, че няма изход, но затича обратно към църквата. Пушек излизаше през пукнатините на тежката врата. Витражите по прозорците светеха отвътре. Върху централния прозорец се появи пукнатина и започна да се разширява, като рана от нож. Въздухът в сградата се разшири и витражът се пръсна, по улицата се посипа дъжд от стъкла. Пламъците лумнаха през прозореца, черен дим се изви над белия купол.

Той хукна към другия край на града и видя как един бор се подпали и запращя. Върни се, помисли си. Бягай. Но всички сгради горяха. Горещината предизвика вятър, който понесе пепелта като листа в есенна буря.

Някъде в огнената стихия имаше изход, тъмен проход, който щеше да го върне в света на хората. Но огънят унищожаваше всички сенки, надигащият се дим превърна деня в нощ. Прекалено горещо, помисли си той. Не се диша. Върна се на площада и коленичи до каменния обелиск. Пейките в парка и сухите бурени се бяха подпалили. Всичко беше обхванато от пламъци. Гейбриъл покри главата си с ръце и се сви на топка. Пламъците го облизаха и го подпалиха.

А после всичко свърши. Гейбриъл отвори очи и видя овъглените останки на града и гората. Някои греди продължаваха да горят, дим се виеше към тъмносивото небе.

Бавно тръгна по улицата. Църквата, работилницата и магазинът за платове бяха изгорели. След миг стигна до края на града и останките от гората. Повечето дървета лежаха повалени на земята, но няколко продължаваха да стърчат като черни дървени фигури с извити ръце.

Върна се по стъпките си по покритите с пепел улици и видя насред руините да се издига дървен стълб от навес. Докосна го, плъзна ръка по гладката му повърхност. Възможно ли беше? Как беше оцелял? Почна да го обикаля и изведнъж видя бяла, измазана с хоросан стена само на десетина метра. Допреди миг я нямаше — или пък беше прекалено замаян, за да я забележи. Продължи да върви и откри насред пепелта бръснарски стол. Беше съвсем реален. Можеше да го докосне, да почувства кожата и дървените облегалки.

Осъзна, че градът ще се появи отново в абсолютно същата форма. Щеше да се издигне целият само за да изгори пак — това се повтаряше до безкрай. И тъкмо това беше проклятието на преградата от огън. Ако не успееше да открие прохода, щеше да остане в капана на вечния кръговрат на прераждане и унищожение.

Вместо да търси сенки, се върна на площада и се облегна на обелиска. Пред очите му се появи врата, после част от дървен тротоар. Градът започна да се оформя отново, да израства като живо същество. Димът изчезна и небето отново стана синьо. Всичко беше променено, но пак си оставаше същото, пепелта се стопяваше от слънчевите лъчи като мръсен сняг.

Най-сетне процесът беше завършен. Около него се появи град с празни улици и мъртви дървета. Съзнанието му малко се проясни. Забрави философските усуквания, каза си. Има само две форми на съществуване: равновесие и движение. Табулата изповядва идеала за политически и социален контрол, илюзията, че всичко трябва да остане същото. Но това беше студената празнота на пространството, не енергията на Светлината.

Започна да търси сянката. Като детектив, който търси улики, влизаше във всяка сграда и отваряше гардероби и долапи. Надничаше под леглата и се опитваше да погледне на всеки предмет от различен ъгъл. Може би щеше да успее да види прохода, ако застанеше на правилното място.

Навън въздухът му се стори малко по-топъл. Градът беше нов и завършен, но набираше сила за следващото избухване в пламъци. Гейбриъл започваше да се ядосва на неизбежността на кръговрата. Защо не можеше да предотврати това, което щеше да се случи? Запя някаква коледна песничка, наслаждаваше се на единствените звуци насред тишината. Отиде до църквата, отвори вратата и тръгна към дървения олтар.

Свещта се беше появила отново, все едно нищо не се беше случило, и гореше в месинговия свещник. Гейбриъл облиза палец и показалец и посегна да я загаси. В мига, в който я докосна, пламъчето политна от фитила и запърха около главата му като яркожълта пеперуда. Кацна на стъблото на една роза и сухото цвете пламна. Гейбриъл се опита да го изгаси с длан, но изхвръкнаха искри и подпалиха олтара.

Вместо да бяга от огъня, той седна на централната пейка и загледа как стихията се разпростира из църквата. Можеше ли да умре тук? Ако тялото му бъдеше унищожено, щеше ли да се появи отново, като олтара и бръснарския стол? Започна да усеща нарастващата топлина, но се опита да отхвърли новата реалност. Може би всичко това беше сън, поредното тълкувание на ума му.

Пушекът се вдигаше към тавана, после започна да се спуска надолу, притеглен от наполовина отворената врата. В мига, в който Гейбриъл стана, за да излезе, олтарът се превърна в колона от пламъци. Пушекът влезе в дробовете му. Той се закашля, погледна вляво и видя пред един от покритите с витражи прозорци да се появява сянка. Беше черна и плътна: носеше се напред-назад като потрепваща частица от нощта. Гейбриъл сграбчи една пейка и я повлече към стената. Стъпи на нея и се качи върху тесния перваз под прозореца.

Изтегли меча, замахна към сянката и дясната му ръка изчезна в мрака. Скачай, помисли си. Спасявай се. Започна да пада в тъмния проход, сякаш притеглен от пространството. В последния момент се обърна да погледне назад и видя на прага на църквата Майкъл.