Странникът

27.

Вики се събуди рано и направи кафе и бисквити. След като хапнаха, излязоха на двора и Холис провери вана на Мая. Наля масло и смени регистрационните номера с тези на някаква трошка, собственост на един съсед. После прерови килерите и донесе запаси: минерална вода, още дрехи за Гейбриъл, един дълъг кашон, в който да скрият пушката, донесе и пътна карта.

Мая предложи да качат мотора във вана — поне докато не стигнат в Калифорния, — но Гейбриъл категорично отказа.

— Престараваш се. Стотици хиляди пътуват по магистралите на Лос Анжелис. Не виждам как Табулата ще ме открие.

— Те не търсят хора, Гейбриъл. Табулата има достъп до наблюдателните камери, закачени на табелите на магистралите. В момента сканираща компютърна програма сто на сто обработва записите и търси регистрационния номер на мотора ти.

След като спориха пет минути, Холис намери някаква найлонова връв в гаража и върза раницата на Гейбриъл отзад на мотора. Изглеждаше съвсем небрежно прикрепена, но пък скриваше номера напълно. Мая се качи във вана, свали страничното стъкло и кимна на Вики и Холис.

Вики вече беше свикнала с арлекинските обноски. На Мая явно й беше трудно да казва „благодаря“ и „довиждане“. Може би се дължеше на грубост или гордост, но Вики реши, че причината е друга. Арлекините се бяха нагърбили с тежък дълг: да защитават странниците с живота си. Да признаят, че са приятели с някой извън техния свят, би било допълнителен товар. Затова предпочитаха наемници, които можеха да бъдат използвани и захвърляни.

— Трябва много да внимаваш — каза Мая на Холис. — Табулата е разработила проследяваща система за електронни разплащания. Експериментират и със сплитки — генетично променени животни, които могат да се използват за убиване на хора. Най-добрата стратегия е да си дисциплиниран, но непредсказуем. На компютрите на Табулата им е трудно да изчислят уравнение, в което има случайност.

— Прати ми парите и не се тревожи за мен — отвърна Холис.

После отвори портата. Гейбриъл излезе пръв, Мая подкара след него. Завиха зад ъгъла и изчезнаха.

— Как мислиш? — попита Вики. — Ще се спасят ли?

Холис повдигна рамене.

— Гейбриъл явно е много независим. Не знам дали ще приема заповеди от един арлекин.

— А какво мислиш за Мая?

— В бойния кръг в Бразилия заставаш на ринга и когато реферът те представи, се втренчваш в очите на противника си. Някои смятат, че битката приключва в този момент. Единият просто се прави на смел, а победителят вече очаква следващия си противник.

— И Мая ли е такава?

— Мая приема вероятността да умре и това не я плаши. Това е голямо преимущество за един воин.

Вики помогна на Холис да измие чиниите и да оправи кухнята. Той я попита дали иска да отиде с него в школата и да се включи в курса по капоейра за начинаещи в пет часа, но Вики отказа. Време беше да се прибере вкъщи.

В колата не разговаряха. Холис непрекъснато поглеждаше към нея, но тя не отвръщаше на погледа му. Сутринта се беше поддала на любопитството и беше претърсила банята като детектив. В най-долното чекмедже на мивката откри чиста нощница, спрей за коса, дамски превръзки и пет нови четки за зъби. Не очакваше Холис да е монах, но петте четки за зъби, всяка в пластмасова кутийка, говореше, че доста жени си свалят дрехите и лягат в леглото му. Сутрин Холис вероятно правеше кафе, закарваше поредната жена у дома, хвърляше използваната четка за зъби и започваше отначало.

Когато стигнаха в Болдуин Хилс, Вики му каза да спре на ъгъла. Не искаше майка й да ги види в колата — Джозета щеше да си помисли най-лошото: че бунтът на дъщеря й е предизвикан от тайна връзка с този мъж.

Обърна се към него.

— Как ще убедиш Табулата, че Гейбриъл е още в Лос Анжелис?

— Нямам конкретен план, но все ще измисля нещо. Преди да тръгне, записах гласа му. Ако го чуят да говори по местен телефон, ще предположат, че е в града.

— А после какво ще правиш?

— Ще си прибера парите и ще стегна школата. Имаме нужда от климатик, а хазаинът не иска да купи.

Явно разочарованието й пролича, защото Холис се ядоса.

— Стига, Вики. Не се дръж като църковна активистка. Последните двайсет и четири часа не се държеше така.

— Как по точно?

— Все правиш забележки. Цитираш Айзак Джоунс при всеки удобен случай.

— О, забравих, че ти не вярваш в нищо.

— Вярвам в това да виждаш нещата ясно. За мен е повече от очевидно, че Табулата разполага с парите и властта. Има голяма вероятност да открият Гейбриъл и Мая. Тя е арлекин и няма да се предаде… — Холис поклати глава. — Според мен след няколко седмици ще е мъртва.

— И ти нищо ли няма да направиш?

— Не съм идеалист. Отдавна напуснах църквата. Както казах, ще си свърша работата. Но няма да се сражавам в името на изгубена кауза.

Вики пусна дръжката на вратата и попита:

— За какво са ти тези бойни изкуства, Холис? За да изкарваш пари? Само за това ли? Не трябва ли да се биеш за нещо, което помага на другите? Табулата иска да залови и да контролира всеки евентуален странник. Искат ние, останалите, да се държим като роботи, да се подчиняваме на лицата от телевизионния екран, да мразим и да се страхуваме от хора, които изобщо не познаваме.

Холис повдигна рамене.

— Не казвам, че грешиш. Но това не променя нищо.

— А ако има битка, на чия страна ще застанеш?

Отново сграбчи дръжката на вратата, готова да слезе, но Холис се пресегна и я докосна по другата ръка. Дръпна я и я привлече към себе си, после я целуна по устните. Сякаш светлина се разля през двамата и за миг се превърнаха в едно цяло. Вики се дръпна и отвори вратата.

— Харесваш ли ме? — попита той. — Признай си, че ме харесваш.

— Дългът не е платен, Холис. Дългът не е платен.

Изтича по тротоара и тръгна напряко през моравата на съседите. Не спирай, каза си. Не поглеждай назад.