Странникът

22.

Когато Виктори Син Фрейзър беше на осем, един братовчед, дошъл на гости в Лос Анжелис, и разказа за смелия арлекин, който пожертвал живота си заради Пророка. Историята беше толкова драматична, че тя начаса се почувства свързана с тази тайнствена група закрилници. Когато порасна, майка й и преподобният Джей Ти Морганфийлд се опитаха да я отклонят от верността към „Дългът не е платен“. Вики Фрейзър по принцип беше покорна последователка на църквата, но отказа да промени убежденията си в това отношение. „Дългът не е платен“ замести пиенето и измъкването през нощите — и беше единственият й акт на неподчинение.

Когато каза на майка си, че е посрещнала един арлекин на летището, тя побесня:

— Засрами се. Пророкът казва, че е грях да не се подчиняваш на родителите си.

— Пророкът също така казва, че човек може да нарушава дребни правила, когато следва по-голямата воля на Бога.

— Арлекините нямат нищо общо с Божията воля — каза Джозета. — Те ти прерязват гърлото и после се ядосват, че си им изцапал обувките с кръв.

На другия ден на улицата се появи кола на енергото. Един чернокож и двама бели започнаха да се катерят по стълбовете и да проверяват жиците. Джозета обаче не беше глупава. Мнимите работници обядваха цели два часа — май изобщо не бързаха да си свършат работата. И се редуваха да държат под наблюдение къщата й. Джозета нареди на дъщеря си да стои вътре и да не вдига телефона. Преподобният Морганфийлд и останалите членове на църквата облякоха най-хубавите си дрехи и дойдоха у тях за молитвена сбирка. Никой нямаше да разбие вратата и да отвлече божията девойка.

Вики беше загазила, защото беше помогнала на Мая, но изобщо не съжаляваше. Хората рядко я слушаха какво говори, а сега цялото паство говореше за стореното от нея и я пазеше — един ден, втори, трети. Вики мислеше за Мая. Дали беше в безопасност? Дали я бяха убили?

На третия ден — тъкмо гледаше през задния прозорец — Мая прескочи през оградата. За миг Вики се почувства така, сякаш е извикала арлекина от мечтите си.

Мая тръгна по тревата. Държеше пистолет. Вики бутна плъзгащата се врата, махна й да влезе и каза:

— Внимавай. Трима мъже работят на улицата. Правят се уж, че са от електрическата компания, но мислим, че са от Табулата.

— Влизаха ли в къщата.

— Не.

Мая влезе в кухнята и свали слънчевите си очила. Пистолетът потъна в джоба й, но дясната й ръка докосна металния тубус, който висеше на рамото й.

— Гладна ли си? — попита Вики. — Да ти направя ли закуска?

Мая стоеше до мивката, очите й проучваха всичко. И Вики изведнъж видя кухнята в различна светлина, сякаш за пръв път в живота си. Тенджерите и тиганите с цвят на авокадо. Пластмасовият стенен часовник. Сладкото малко селско девойче, застанало до порфлановия кладенец. Всичко беше обикновено и безопасно.

— Пастира се оказа предател — каза Мая. — Работи за Табулата. И ти си му помагала. Което значи, че и ти може да си предателка.

— Не съм те предала, Мая. Кълна се в името на Пророка.

Мая изглеждаше уморена и уязвима. Не спираше да се оглежда, сякаш всеки миг някой щеше да я нападне.

— Нямам ти доверие, но пък нямам и голям избор. Искам да платя за помощта ти.

— Не желая арлекински пари.

— Парите гарантират известна лоялност.

— Ще ти помогна без нищо, Мая. Просто кажи какво искаш.

Погледна я в очите и разбра, че Мая се колебае. Да поискаш помощ изисква да се унизиш до известна степен и да признаеш собствената си слабост. А арлекините се уповаваха на гордостта си и на непоклатимата си увереност.

— Трябва да открия тези двама братя, преди Табулата да ги залови — каза Мая. — Няма да ти се налага да пипаш нож или пистолет. Няма да нараниш никого. Просто ми помогни да открия наемник, който няма да ме предаде. Табулата разполага с много власт в тази страна и Пастира им помага. Няма да се справя сама.

— Вики? — Майка й беше чула гласовете им. — Кой дойде?

Джозета беше едра жена с широко лице. Беше облечена със зелен костюм с панталон и носеше медальон със снимка на покойния си съпруг. Прекрачи прага, спря и се втренчи в непознатата. Мая докосна ножницата си.

— Майко, това е…

— Зная коя е — жестока грешница, която носи смърт в живота ни.

— Опитвам се да открия двама братя — отвърна Мая. — Може да се окажат странници.

— Айзак Ти Джоунс беше последният странник. Няма други.

Мая докосна ръката на Вики.

— Табулата наблюдава къщата. Разполагат с оборудване, което им позволява да виждат през стените. Не мога да остана повече тук. Опасно е за всички.

Вики беше стиснала устни. Голяма част от живота й беше изглеждала смътна и неясна до този момент, като размазана фотография, на която виждаше само неясни силуети. Но сега, точно в този момент, и предстоеше да направи истински избор. Ходенето е лесно, беше казал Пророка. Но трябва вяра, за да намериш правилния път.

— Ще й помогна.

— Не — каза Джозета. — Не ти разрешавам.

— Нямам нужда от разрешение, майко. — Вики грабна чантата си и изскочи на двора. Мая излезе след нея и каза:

— Помни едно. Работим заедно, но аз все още ти нямам доверие.

— Добре. Не ми вярвай. Какво е първото, което трябва да направим?

— Да прескочим оградата.

Томас Ходещия по земята беше дал на Мая един плимут за доставки. Нямаше странични прозорци, така че можеше да спи отзад, ако се наложи. Щом се качиха, Мая накара Вики да си свали дрехите.

— Защо?

— С майка ти само вкъщи ли стояхте тези дни?

— Не. Ходихме у преподобния Морганфийлд.

— Табулата сто на сто е влязла: у вас и е претърсила къщата. Вероятно са сложили бръмбари в дрехите и вещите ви, за да могат да ви следят.

Вики свали обувките си, блузата и панталоните. Мая извади стилет и провери всеки подгъв и шев. После попита:

— Носила ли си скоро обувките си на поправка?

— Не, те са нови.

— Някой явно е решил да ти ги оправи. — Мая тикна острието под капачето на тока и го свали. Обърна обувката и в шепата й падна малко топче.

— Вече знаят, че си напуснала къщата.

Хвърли бръмбара през прозореца и подкара към Корейския квартал на Уестърн Авеню. Отбиха се до църквата на Адвентистите от Седмия ден и взеха десетина религиозни брошури. Като се правеше на адвентистка, Вики слезе пред къщата на Гейбриъл до магистралата и потропа на вратата. В къщата нямаше никого, но тя се чувстваше така, сякаш я следят.

После спряха на паркинга пред една голяма търговска верига и Мая свърза компютъра към сателитния телефон и изписа един номер.

— Какво правиш?

— Влизам в интернет. Опасно е заради Хищника.

— Кой е той?

— Не кой, а какво. Интернет програма за следене, разработена от ФБР. Агенцията за национална сигурност е изработила още по-мощни програми, но баща ми и останалите арлекини продължиха да ги наричат Хищника. Просто името им напомня да внимават, когато използват интернет. Хищникът е търсачка, която преглежда всичко, което минава през определена мрежа. Насочена е към определени сайтове и имейл адреси, но засича и определени ключови думи и фрази.

— И Табулата знае за тази програма?

— Имат неразрешен достъп чрез наблюдаващите си операционни системи. — Мая започна да пише нещо.

— Можеш да заобиколиш Хищника, ако използваш завоалиран език и избягваш ключови думи.

Вики седеше на предната седалка на камионетката и гледаше към паркинга. От магазина излизаха хора с огромни пазарски колички, пълни с храна, дрехи и електроника, и ги бутаха към колите си като сизифовци.

След като претърси няколко сайта и изписа различни кодови думи, Мая откри Липата. Вики гледаше над рамото й, докато тя изпращаше съобщения на „завоалиран“ език. Предателят арлекин Пастира стана „внукът на овцевъда“, който „отишъл на работа в конкурентна фирма“ и унищожил „евентуалното ни бизнес сътрудничество“.

„Мина ли ти настинката?“, попита Липата.

„Да“.

„Проблеми с транспорта?“

„Два вагона месо“, написа Мая.

„Имаш ли инструменти?“

„Достатъчно“.

„Физическо състояние?“

„Само уморена“.

„Помощ?“

„Един местен служител от «Джоунс и компания». Днес наемам професионалист“.

„Добре. Има средства“.

Екранът остана празен за секунда. После Липата написа:

„Последно се чух с приятеля ми преди четирийсет и осем часа. Предлагам да потърсиш…“

Информаторът на Липата във фондация „Евъргрийн“ му беше дал шест адреса, на които да търси Майкъл и Гейбриъл Кориган. Последваха кратки съобщения от типа на:

„Играе голф с М.“ Или „Приятел на Дж.“

„Благодаря“.

„Ще опитам да събера още сведения. Успех!“

Мая си записа адресите и изключи компютъра.

— Трябва да проверим на още няколко места — каза на Вики. — Но трябва да намеря наемник — имам нужда от подкрепление.

— Познавам един човек.

— От някое племе ли е?

— Какво означава това?

— Някои от хората, които се опълчват срещу Голямата машина, се събират на групи й потъват в различни степени на нелегалност. Някои отказват храната, отглеждана от Машината. Други — музиката и модата, налагани от нея. Трети живеят според вярата си. Опълчват се срещу страха и тесногръдието.

Вики се разсмя.

— Значи Църквата на Айзак Ти Джоунс е племе.

— Точно така. — Мая запали двигателя и тръгна да излиза от огромния паркинг. — Боеспособното племе е група, която е в състояние да се защити физически от Машината. Арлекините ги използват за наемници.

— Холис Уилсън не участва в никакви групи. Но със сигурност знае как да се бие.

Докато пътуваха към южната част на Лос Анжелис, Вики обясни, че Пресветата църква си давала сметка, че младите й последователи може да се поддадат на заразата на ужасния материализъм на Новия Вавилон. Затова пращали младежите да стават мисионери в Южна Африка или на Карибите. Това било добър начин да се канализира младежката енергия.

Холис Уилсън бил от уважавано семейство, но отказал да стане мисионер и започнал да се влачи с разни бандитчета от квартала. Родителите му се молили за него и го заключвали в стаята му. Веднъж се прибрал чак в три през нощта — един свещеник го чакал, за да прогони демоните от младото му сърце. После го арестували до една крадена кола. Накрая баща му го записал на карате в местната спортна полицейска лига: решил, че спортът може да го научи на ред и дисциплина.

Дисциплинираният свят на бойните изкуства обаче окончателно откъснал Холис от църквата. След като получил четвърти дан и черен пояс, Холис последвал един от учителите си в Южна Америка. Установил се в Рио де Жанейро, живял там цели шест години и станал майстор по бразилското бойно изкуство, наречено капоейра.

— После се върна в Лос Анжелис — продължи Вики. — Запознахме се на сватбата на сестра му. Има школа по бойни изкуства в Саут Централ.

— Опиши ми го. Как изглежда? Едър? Дребен?

— Широки рамене, но иначе строен. Коса на масури.

— А по характер?

— Самоуверен и суетен. Смята, че е божи дар за жените.

Школата по бойни изкуства на Холис Уилсън се намираше на Флорънс Авеню, навряна между един магазин за алкохол и някаква видеотека. На стъклото на вратата с ярки червени и жълти букви пишеше:

Вътре биеше барабан. Звуците се засилиха, щом отвориха вратата. Холис беше преградил антрето с шперплат и беше направил приемна с бюро и сгъваеми столове. На таблото за съобщения имаше програма на занятията и плакати на местни турнири по карате. Мая и Вики минаха през две малки съблекални със стари покривала за легла, провесени вместо врати, и влязоха в дълго помещение без прозорци.

Един старец думкаше конга в ъгъла, звуците отекваха в бетонните стени. Капоейристите, с тениски и бели памучни панталони, се бяха подредили в кръг. Пляскаха с ръце в такт с барабана и наблюдаваха двама, които се биеха. Единият беше нисък латиноамериканец, отпред на тениската му пишеше: „Мисли критично“. Опитваше се да се защити от чернокож млад мъж, който му даваше инструкции между ритниците. Чернокожият ги погледна и Вики бутна Мая по ръката — явно това беше Холис Уилсън. Имаше дълги крака и мускулести ръце. Косата му стигаше до раменете. След като го наблюдава няколко минути, Мая прошепна на Вики:

— Ще свърши работа.

Капоейрата бе странна смесица от грация и насилие и приличаше на ритуален танц. След като Холис и латиноамериканецът приключиха, в кръга влязоха други двама. Започнаха спаринга, редуваха премятания, удари и ритници със завъртане. Който паднеше, се изправяше с отскок, подпирайки се на ръцете си. Тениските им за секунди подгизнаха от пот.

Изредиха се и всички останали. Холис се намесваше, като ту нападаше, ту се отбраняваше. Ритъмът се засили и всеки мина по още веднъж до последната серия двубои, която наблягаше на широки движения с крака и мълниеносни ритници. Накрая Хрлис кимна на барабаниста и тренировката приключи.

Уморените ученици седнаха на пода. Дишаха тежко. Холис изобщо не изглеждаше уморен. Крачеше пред тях и говореше като проповедник.

— Има три вида човешка реакция: съзнателна, инстинктивна и машинална. Съзнателна е, когато мислиш за действията си. Инстинктивна, когато просто реагираш. Машинална, когато правиш нещо по навик, защото вече си го правил много пъти.

Замълча и огледа учениците. Преценяваше слабостите и силните им страни.

— В Новия Вавилон много от хората, които познавате, си мислят, че действат съзнателно, но всъщност реакцията им е машинална. Като роботи карат колите си по магистралата, отиват на работа, взимат си чека със заплата в замяна на потта, болката и унижението, прибират се вкъщи, за да слушат фалшивия смях от телевизионния екран. Те вече са мъртви. Или умират. Но не го знаят.

— Има и друга група хора — купонджиите. Пушат трева. Пият бира. Опитват се да забършат нещо за един бърз тек. Мислят си, че следват инстинктите си, природните си сили… но знаете ли какво? И те са като машинки. Воинът е нещо друго. Той използва силата на ума си, за да действа смислено и със силата на сърцето си, за да следва инстинктите си. Воините никога не правят нищо машинално, освен когато си мият зъбите. — Холис замълча и разпери ръце. — Опитайте се да мислите. Чувствайте. Бъдете истински. — Плесна с ръце. — Това е всичко за днес.

Учениците се поклониха на учителя си, грабнаха саковете си, нахлузиха сандалите си на бос крак и излязоха от школата. Холис се обърна към Вики и се засмя.

— На това му се вика изненада. Ти си Виктори Син Фрейзър, дъщерята на Джозета Фрейзър.

— Бях още момиченце, когато напусна църквата.

— Помня. Вечерната служба в сряда. Църковното училище в петък. Социалните сбирки в неделя вечер. Винаги съм харесвал пеенето. Музиката в църквата си я бива. Но молитвите не ги понасям.

— Явно не си вярващ.

— Вярвам в много неща. Айзак Ти Джоунс е бил велик пророк, но не е последният. — Холис тръгна към вратата. — Е, защо си дошла и коя е приятелката ти? Занятията за начинаещи са в сряда, четвъртък и петък вечер.

— Не сме дошли да се учим как да се бием. Това е приятелката ми Мая.

— А ти каква си? — попита той Мая. — Бяла последователна?

— Това е тъпо — обади се Вики. — Пророкът е приемал всички раси.

— Опитвам се да стигна до фактите, госпожичке Виктори. Щом не сте дошли за уроци, значи идвате да ме каните за някое църковно мероприятие. Предполагам, че преподобният Морганфийлд е решил, че ще постигне повече, като прати две хубави мацки да ме уговарят. Може и да е вярно, но пак няма да свърши работа.

— Няма нищо общо с църквата — каза Мая. — Искам да те наема като воин. Предполагам, че имаш оръжия или достъп до оръжия.

— За каква се мислиш, по дяволите?

Вики погледна Мая, искаше разрешение. Арлекинът леко присви очи — кажи му.

— Това е Мая. Арлекин. Дошла е в Лос Анжелис да търси двама странници.

Холис се разсмя.

— Да бе! А аз съм страшният властелин на света. Стига с тези глупости, Вики. Вече няма нито арлекини, нито странници. Всички са избити.

— Дано всички да вярват в това — спокойно каза Мая. — За нас е по-лесно, ако никой не вярва в съществуването ни.

Холис се втренчи в нея, повдигна вежди, сякаш оспорваше правото й да е в залата. После зае бойна поза и замахна с юмрук. Вики писна, но Холис продължи атаката с удар към главата и висок ритник. Мая залитна, калъфът с меча се свлече от рамото й и падна на пода.

Холис направи колело, което завърши с ритник. Мая го парира. Той атакува с пълна сила и скорост и с удари и ритници притисна Мая до стената. Тя отби юмруците му с ръце, премести тежестта на десния си крак и с левия се прицели право в слабините му. Холис падна по гръб, претърколи се и скочи, готов с нова комбинация удари.

Биеха се наистина, опитваха се да се наранят. Вики им крещеше да престанат, но те явно не я чуваха. Мая беше преодоляла първоначалната изненада и лицето й беше спокойно, погледът й — напрегнат и съсредоточен.

Холис нападаше — държеше да покаже, че е и опитен, и находчив боец. С ниски удари и ритници с превъртане започна да разиграва Мая из помещението.

Тя стигна до меча си, престори се, че замахва към главата на Холис, наведе се и го сграбчи. Острието блесна. Холис отскочи и падна по гръб. Мая спря удара. Острието на меча беше на пет сантиметра от гърлото на Холис Уилсън.

— Недей! — извика Вики и магията се развали. Насилието и гневът се изпариха. Мая отпусна меча, а Холис се изправи.

— Знаеш ли, винаги съм искал да видя арлекински меч.

— Следващия път, когато се бием така, ще си мъртъв.

— Няма да се бием. Ние сме от една и съща страна. — Холис извърна глава и смигна на Вики. — Е, колко ще ми платите, красавици?