Странникът

38.

По-голяма част от остъклената галерия в Гробницата се използваше от техническия персонал, но в северната страна можеше да се влезе само през охранявана врата. Тази отделена наблюдателница беше покрита с килими, имаше меки дивани и лампиони от неръждаема стомана. Малки черни масички и тапицирани столове бяха подредени до матираните прозорци.

Кенард Наш седеше на една от масите. Бодигардът му, бивш полицай от Перу, казваше се Рамон Вега, тъкмо му наливаше шардоне. Рамон беше убил петима миньори, достатъчно глупави, за да организират стачка, но Наш го ценеше най-вече заради уменията му на прислужник и сервитьор.

— Какво имаме за вечеря, Рамон?

— Сьомга. Пюре от картофи с чесън. Зелен фасул и бадеми. Ще я донесат от административния център.

— Идеално. Погрижи се да не изстине.

Рамон излезе, а Наш отпи вино. Един от уроците, които беше научил от двайсет и две години служба в армията, беше необходимостта офицерите да останат отделени от войниците. Ти си техен водач, не техен приятел. Когато работеше в Белия дом, персоналът следваше същата процедура. През няколко седмици президентът биваше изваждан от усамотението си, за да хвърли бейзболна топка или да запали националната коледна елха, но през повечето време беше защитаван от опасната случайност на непредвидените събития. Въпреки че беше военен, Наш лично бе посъветвал президента да не ходи на войнишки погребения. Емоционално нестабилна жена можеше да хлипа и ридае. Майка можеше да се хвърли върху ковчега, а бащата да потърси обяснение за смъртта на сина си. Философията на Паноптикона учеше Братството, че истинската власт се основава на контрол и предсказуемост.

Понеже изходът на проект „Преминаване“ беше непредсказуем, Наш не беше уведомил Братството, че експериментът изобщо се провежда. Променливите бяха прекалено много, за да се гарантира успех. Всичко зависеше от Майкъл Кориган, младия мъж, чието тяло сега лежеше на операционната маса в Гробницата. Много младежи и девойки, които бяха взимали 3В3, бяха свършили в психиатрията. Доктор Ричардсън се оплакваше, че не можел да определи точната дозировка на наркотика, нито да предскаже ефекта му върху евентуален странник.

Ако това беше военна операция, Наш щеше да прехвърли цялата отговорност на по-нисш офицер и да стои далеч от битката. По-лесно е да избегнеш вината, ако не си пряк участник. Наш знаеше това основно правило — беше го следвал през цялата си кариера, — но му беше невъзможно да стои настрани от изследователския център. Създаването на квантовия компютър, построяването на Гробницата и опитът да създаде странник бяха все негови решения. Ако проектът се окажеше успешен, тъкмо той щеше да промени хода на историята.

Виртуалният паноптикон вече поемаше контрола върху работното място. Кенард Наш отпи глътка вино и си позволи удоволствието да се наслади на прозорливостта си. В Мадрид компютър броеше ударите по клавишите на уморена млада жена, която вкарваше информация за кредитни карти. Компютърната програма, която следеше работата й, правеше часови график, който показваше дали си е изпълнила нормата. Автоматични съобщения й казваха: „Браво, Мария!“ или „Загрижен съм, госпожице Санчес. Изоставате“. И младата жена щеше да почне да пише по-бързо, за да не загуби работата си.

Някъде в Лондон камера наблюдаваше лица от тълпата, превръщаше човешки същества в поредица от числа, които можеха да бъдат сравнени с цифров файл. В Мексико и Джакарта електронни уши подслушваха телефонни разговори, следяха и непрекъснатото чатене по интернет. Правителствените компютри знаеха, че еди-коя си книга е купена в Денвър, а еди-коя си е взета от библиотека в Брюксел. Кой е купил едната? Кой е прочел другата? Проследи имената. Сравни. Проследи отново. Ден след ден виртуалният паноптикон наблюдаваше затворниците си и ставаше част от техния свят.

Рамон Вега влезе и се поклони. Наш реши, че има проблем с вечерята.

— Господин Бун, генерале. Казва, че сте искали да го видите.

— Да, разбира се. Да влезе.

Кенард Наш знаеше, че ако бе в Изповедалнята, лявата страна на мозъчната му кора щеше да светне с червения цвят на измамата. Не харесваше Нейтан Бун и се изнервяше в негово присъствие. Бун беше нает от предшественика му и знаеше доста за вътрешните работи на Братството. През последните няколко години беше установил лични взаимоотношения с останалите членове на изпълнителния борд. Повечето членове на Братството смятаха господин Бун за смел и находчив: идеалният шеф на охраната. Наш се притесняваше от факта, че не разполага с пълен контрол върху действията му. Наскоро пък беше открил, че шефът на охраната не се е подчинил на пряка заповед.

Рамон въведе Бун в галерията и излезе.

— Искали сте да ме видите? — каза Бун. Стоеше леко разкрачен и с ръце зад гърба.

Наш трябваше да е ръководещият, главнокомандващият, но и двамата знаеха, че Бун може да скочи и за секунди да му строши врата.

— Седнете, господин Бун. Пийнете чаша шардоне.

— Не сега. — Бун направи няколко крачки към прозореца и погледна надолу към операционната маса. Анестезиологът оправяше сърдечния сензор на гърдите на Майкъл. — Как върви?

— Майкъл е в транс. Слаб пулс. Ограничено дишане. Надявам се, че е станал странник.

— Или е полумъртъв. Наркотикът може да му е изпържил мозъка.

— Нервната енергия напусна тялото му. Компютрите следят движението доста добре.

Двамата млъкнаха, загледани през прозореца.

— Да предположим, че наистина е странник — каза Бун. — Може ли да умре в момента?

— Човекът, който лежи на операционната маса, може да преустанови биологичното си съществуване.

— А какво ще стане със Светлината му?

— Не знам — отвърна Наш. — Но не може да се върне в тялото му.

— Може ли да умре в друг свят?

— Да. Вярваме, че ако те убият в друг свят, оставаш завинаги там.

Бун се извърна от прозореца.

— Надявам се експериментът да е успешен.

— Трябва да предвидим всички възможности. Затова е толкова важно да открием Гейбриъл Кориган. Ако Майкъл умре, незабавно ще имаме нужда от негов заместник.

— Разбирам.

— Според източниците ми си изтеглил оперативните ни агенти от Калифорния. Екипа, който търсеше Гейбриъл.

Бун изобщо не изглеждаше притеснен.

— Електронното наблюдение продължава. Друг екип продължава да търси наемника на арлекина, който остави фалшивата следа в апартамента на Майкъл Кориган. Смятам, че е инструктор по бойни изкуства, в миналото свързан с църквата на Айзак Джоунс.

— Но в действителност никой не търси Гейбриъл — отвърна Наш. — Не си се подчинил на пряка заповед.

— Мое задължение е да пазя нашата организация и да помагам за постигането на целите ни.

— В този момент проект „Преминаване“ е най-важната ни цел. Няма нищо по-важно.

Бун се приближи към масата, като полицай, който се кани да притисне заподозрян.

— Може би въпросът трябва да бъде обсъден от изпълнителния борд.

Генерал Наш сведе поглед към масата и обмисли възможностите си. Не му се искаше да разкрие пред Бун всички факти за квантовия компютър, но беше невъзможно повече да пази тайната.

— Както знаеш, вече разполагаме с работещ квантов компютър. Сега не е моментът да обсъждаме технологичните аспекти на устройството, но те са свързани със задържането на елементарни частици в енергийно поле. За изключително кратък период тези частици изчезват от силовото поле и после се връщат. Къде отиват, господин Бун? Нашите учени ми казват, че преминават в друго измерение — в друг свят.

Бун явно се забавляваше.

— Пътуват със странниците.

— Тези частици се връщат в нашите компютри с послания от напреднала цивилизация. Първо получавахме прости бинарни кодове, а после все по-сложна и по-сложна информация. Тази цивилизация даде на учените ни нови открития във физиката и компютрите. Показаха ни промени при животните и как да създаваме така наречените снадки. Ако можем да научим повече от тази напреднала технология, скоро ще успеем да създадем Паноптикона. Братството най-сетне ще има властта да наблюдава и контролира огромни човешки маси.

— И какво иска тази цивилизация в замяна? — попита Бун. — Никой не дава нищо даром.

— Искат да дойдат в света ни и да се срещнат с нас. Затова ни трябват странниците — да им покажем пътя. Квантовият компютър следи Майкъл Кориган, докато минава между различните светове. Разбирате ли, господин Бун? Стана ли ви ясно всичко?

За пръв път Бун изглеждаше впечатлен. Наш си позволи да се наслади на мига, докато пълнеше чашата си.

— Затова ви помолих да намерите Гейбриъл Кориган. И не съм доволен, че отказвате да изпълнявате заповеди.

— Изтеглих агентите поради една-единствена причина — отвърна Бун. — Мисля, че в организацията има предател.

Ръката на Наш леко потрепери и той остави чашата.

— Сигурен ли сте?

— Дъщерята на Тръна, Мая, е в Щатите. Но не успях да я заловя. Арлекинът предугажда всичките ни действия.

— И смятате, че някой от оперативните агенти ни е предал?

— Философията на Паноптикона е, че всеки трябва да бъде наблюдаван и оценяван — дори и тези, които ръководят системата.

— Да не искате да кажете, че аз имам нещо общо с това?

— В никакъв случай — отвърна Бун, но изгледа генерала втренчено, сякаш обмисляше вероятността. — В момента използвам един интернет екип, който следи всички, които имат връзка с проекта.

— А кой ще следи вашите действия?

— Никога не съм имал тайни от Братството.

Не го поглеждай, помисли си Наш. Не му позволявай да види очите ти. Погледна през прозореца към Майкъл.

Доктор Ричардсън крачеше нервно до безжизнения си пациент. Една бяла пеперуда, се беше промъкнала някак си в оборудваната с климатици Гробница. Докторът се сепна, когато тя се появи от сенките и запърха ту в светлото, ту в тъмното.