Странникът

40.

Гейбриъл седеше под нощното небе и се взираше в смачканата снимка на баща си. Най-много от всичко му се искаше Майкъл да е тук сега с него. Двамата бяха стояли до овъглените останки на къщата в Южна Дакота. Бяха обикаляли заедно из страната, бяха си шепнали нощем, докато майка им спеше. Дали татко е жив? Дали ги търси?

Бяха продължили да го търсят, очакваха да го видят седнал на някоя автобусна спирка или загледан през прозореца на някое кафе. Понякога, когато влизаха в нов град, се споглеждаха, обзети от напрежение и вълнение. Може би баща им живееше тук. Може би беше близо — много близо, — трябваше само да минат още две пресечки на изток и да завият наляво. Чак когато стигнаха в Лос Анжелис, Майкъл заяви, че слага край на спекулациите. Баща ни е мъртъв или си е отишъл завинаги. Да загърбим миналото и да продължим напред.

Звездите над тях проблясваха. Гейбриъл разпитваше четиримата членове на Нова хармония. Антонио и останалите му съчувстваха, но не можеха да му кажат кой знае какво. Не знаеха как да открият странника. Не се беше свързвал с тях, нито беше оставил някакъв адрес.

— Споменавал ли е, че има семейство? Жена? Двама сина?

Ребека постави ръка на рамото на Гейбриъл.

— Не, никога нищо не е казвал.

— Какво ви каза, когато се сбогува?

— Прегърна ни поред и застана на вратата. — Гласът на Майкъл беше напрегнат и развълнуван. — Каза, че властимащите ще се опитат да ни уплашат и да ни изпълнят с омраза. Ще се опитат да контролират живота ни и да ни разсейват…

— … с лъскави илюзии — продължи Джоун.

— Да. С лъскави илюзии. Но че никога не бива да забравяме, че Светлината е в сърцата ни.

Снимката — и реакцията на Гейбриъл — решиха поне един проблем. Антонио вече не мислеше, че двамата с Мая са шпиони на Табулата. Когато допиха виното, Антонио обясни, че комуната пазела един пътевиждащ — живеел изолирано на трийсет мили на север. Ако искали да отидат, утре сутринта щял да ги заведе.

По пътя към Синята къща Мая мълчеше. Влезе първа. В действието й имаше нещо агресивно — сякаш на всяко ново място можеха да бъдат нападнати. Не запали лампите — явно беше запомнила разположението на всички мебели. Бързо провери къщата, после двамата се изправиха един срещу друг във всекидневната.

— Спокойно, Мая. Тук сме в безопасност.

Тя поклати глава, сякаш беше изтърсил абсолютна глупост. „Безопасност“ беше измамна дума. Поредната илюзия.

— Никога не съм виждала баща ти и не знам къде е — каза Мая. — Но исках да ти кажа само, че може би го е направил, за да ви предпази. Къщата ви е била разрушена. Семейството ти е минало в нелегалност. Според нашия шпионин Табулата ви е мислила за мъртви. Щели сте да бъдете в безопасност, ако Майкъл не се беше върнал в Мрежата.

— Възможно е и това да е причината. Но аз още…

— Искаш да го видиш.

Гейбриъл кимна.

— Може да го намериш някой ден. Ако притежаваш силата да станеш странник, можеш да го срещнеш в някой друг свят.

Гейбриъл се качи по стълбата да си легне. Опита се да заспи, но не можа. От каньона задуха студен вятър и заблъска по капаците на прозорците, Гейбриъл седна в леглото и се опита да стане странник. Нищо от това не беше истинско. Тялото му не беше истинско. И можеше да го напусне. Просто. Ей. Така.

Повече от час спори сам със себе си. Да предположим, че притежавам силата, трябва само да приема факта. А плюс В е равно на С. Когато логиката не свърши работа, той затвори очи и се поддаде на напора на чувствата. Можеше да открие баща си и да говори с него, ако успееше да се освободи от клетката на плътта. В съзнанието си се опита да излезе от тъмно на светло, но когато отвори очи, продължаваше да си седи на леглото. Ядосан и отчаян, заби юмрук в матрака.

Най-накрая заспа и се събуди на разсъмване, целият усукан в грубото вълнено одеяло. Когато сенките изчезнаха от ъглите, навлече дрехите си и слезе по стълбата. В банята нямаше никого, спалнята също беше празна. Той тръгна по коридора към кухнята и надникна през открехнатата врата. Мая седеше с меча на скута си, поставила лявата си ръка върху масата, и се взираше в слънчевото петно върху покрития с червени плочки под. Заради меча и напрегнатото й изражение му се стори, че е откъсната от всякакъв човешки контакт. Съмняваше се, че може да има по-самотен живот: винаги гонена, винаги готова да се бие и да умре.

Щом Гейбриъл влезе в кухнята, Мая леко се извърна.

— Оставили ли са ни нещо за закуска? — попита той.

— В шкафа има чай и нес кафе. В хладилника — мляко, масло и хляб.

— На мен ми стига. — Гейбриъл напълни чайника и го сложи на котлона. — Ти защо не си си приготвила нещо?

— Не съм гладна.

— Знаеш ли нещо за този пътевиждащ? — попита Гейбриъл. — Млад ли е, стар ли е? От каква националност е? Снощи нищо не ни казаха.

— Пътевиждащият е тяхната тайна. Укриването му е техният акт на съпротива срещу Голямата машина, Антонио беше прав за едно: комуната може да си навлече големи беди, ако Табулата разбере, че сме били тук.

— И какво ще стане, когато се срещнем с пътевиждащия? Ще останеш ли да ме гледаш как си чупя главата?

— Имам друга работа. Не забравяй, че Табулата продължава да те търси. Трябва да ги накарам да повярват, че си някъде другаде.

— И как възнамеряваш да го направиш?

— Каза, че Майкъл ти е дал пари и кредитна карта, когато сте се разделили при шивашката фабрика.

— Понякога използвам картата му — отвърна Гейбриъл. — Нямам моя.

— Ще ми я дадеш ли?

— Ами Табулата? Няма ли да проследят номера й?

— Надявам се — отвърна Мая. — Ще използвам картата и мотора ти.

Гейбриъл не искаше да се откаже от мотора си, но знаеше, че Мая е права. Табулата знаеше регистрационния номер на мотора и имаше десетки начини да го проследи. Трябваше да остави всичко от стария живот зад гърба си.

— Добре. — Той даде на Мая кредитната карта и ключа на мотора. Мая изглеждаше така, сякаш искаше да му каже нещо важно, но стана, без да промълви нито дума, и тръгна към вратата.

— Побързай със закуската — каза от прага. — Антонио ще дойде всеки момент.

— Може да се окаже загуба на време. Може да не съм странник.

— Отчитам тази възможност.

— Така че не рискувай живота си и не върши луди работи.

Мая го погледна и се усмихна. Гейбриъл усети, че сякаш вече нещо ги свързва. Не бяха точно приятели, по-скоро войници в една и съща армия. И тогава, за пръв път, откакто я познаваше, чу Мая да се смее.

— Всичко е лудост, Гейбриъл. Но ще откриеш своя здрав разум.

Антонио Гарденас дойде след десет минути и каза, че ще ги откара до пътевиждащия. Гейбриъл взе нефритения меч и раницата си. В багажника на пикапа на Антонио имаше три брезентови торби с консерви, хляб и пресни зеленчуци.

— Когато пътевиждащият пристигна, цял месец стоях там, за да направя вятърен генератор за помпата и осветлението — каза Антонио. — Сега ходя на всеки две седмици да нося провизии.

— И какъв е той? — попита Гейбриъл. — Така и нищо не ни каза.

Докато пикапът бавно слизаше по пътя, Антонио махна на няколко деца.

— Много силна личност. Кажи истината и всичко ще е наред.

Излязоха на шосето за Сан Лукас и след няколко километра отбиха по изоставен асфалтов път — права линия през пустинята. Навсякъде имаше знаци „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, някои висяха от метални стълбове, други бяха поставени направо на земята.

— Бивша ракетна установка — обясни Антонио. — Било е военна база близо трийсет години. Оградена отвсякъде. Свръх секретна. После министерството на отбраната махнало ракетите и продало земята на общината за бунище. Когато общината реши да я продаде, нашата група я купи. Черистотин акра.

— Голям пущинак — каза Мая.

— Както ще видите, има доста преимущества за пътевиждащия.

Меча трева и кактуси закачаха пикапа отстрани. Пътят се скри под пясъка за стотина метра, после пак се показа. Наклонът се увеличи и покрай тях се занизаха червени скали и горички. Дебелите пустинни дървета издигаха покритите си с копиевидни листа клони като ръце на пророк.

След двайсетина минути внимателно шофиране стигнаха до ограда от бодлива тел и разнебитена порта.

— От тук трябва да продължим пеша — каза Антонио.

Слязоха от пикапа, нарамиха торбите с храна, провряха се през една дупка в портата и тръгнаха.

Скоро Гейбриъл видя вятърния генератор. Кулата трептеше от жегата, която се вдигаше от пясъка. През пътя се стрелна змия, дълга почти метър, с кръгла глава и черно тяло с кремави ивици. Мая посегна към меча си.

— Не е отровна — каза Гейбриъл. — Освен това са доста плашливи.

— Отровна е — намеси се Антонио. — И изобщо не е плашлива.

Продължиха да вървят и видяха втора змия да пълзи из прахоляка, после трета да се припича на пътя. Всички бяха черни, но шарката и цветът на ивиците им бяха различни. Бели. Кремави. Бледожълти.

Още змии се появиха на пътя и Гейбриъл престана да ги брои. Десетки влечуги се свиваха на кълбо, плъзгаха се и ги оглеждаха с малките си черни очички. Мая изглеждаше притеснена, почти уплашена.

— Не обичаш ли змии?

Тя отвърна:

— В Англия няма много змии.

Наближиха генератора. Беше издигнат близо до една правоъгълна бетонна плоча с размерите на футболно игрище. Приличаше на огромен бункер, изоставен от военните. Южно от бетона имаше майка алуминиева каравана, която отразяваше светлината на пустинята. Един парашут беше опънат като тента над дървена маса за пикник и пластмасови кутии, пълни с инструменти и провизии.

Пътевиждащият беше коленичил до основата на генератора и заваряваше една подпора. Беше с джинси и карирана риза с дълги ръкави. Носеше кожени ръкавици. Предпазната маска скриваше лицето му. Явно се беше съсредоточил върху пламъка на електрода.

Една двуметрова змия се стрелна пред тях и почти обърса обувките на Гейбриъл. Той забеляза, че пясъкът от двете страни на пътя е осеян с хиляди едва забележими извити линии, следи от движението на влечугите по безводната земя.

На трийсетина стъпки от кулата Антонио извика и размаха ръце. Пътевиждащият го чу, изправи се и вдигна предпазната маска. Отначало Гейбриъл помисли, че е старец с побеляла коса. Когато се приближиха, видя, че е жена. Минаваше седемдесетте, имаше широко чело и правилен нос. Лицето й излъчваше огромна сила, без капчица сантименталност.

— Добро утро, Антонио! Този път си довел и приятели.

— Доктор Бригс, това е Гейбриъл Кориган. Той е син на странник и иска да разбере дали…

— Да, разбира се. Добре дошли! — Докторката свали дясната ръкавица и стисна ръката на Гейбриъл. — Аз съм София Бригс. — Пръстите й бяха здрави, а синьо-зеленикавите очи — пронизителни, критични. Гейбриъл почувства, че го преценяват. Тя се извърна от него и каза: — А ти си…

— Мая, приятелка на Гейбриъл.

Доктор Бригс кимна към металния тубус на рамото на Мая — явно знаеше какво съдържа.

— Мислех, че всички арлекини са мъртви, убити след различни самоунищожителни жестове. Май си прекалено млада за този занаят.

— А ти май си прекалено стара.

— Имаш дух. Съпротива. Харесва ми. — София влезе в караваната и хвърли ръкавиците и маската в пластмасовата касетка за мляко на пода. Стреснати от шума, две големи змии изпълзяха изпод сенките на караваната и се стрелнаха към генератора.

— Добре дошли в земята на Lampropetis getula, обикновената кралска змия. Разбира се, те изобщо не са обикновени. Те са смели, умни и направо удивителни влечуги — още един Божи дар на пропадналия свят. Това, което виждате, е подвидът splendida, аризонската пустинна кралска змия. Хранят се с медни и гърмящи змии, както и с жаби, птици и плъхове. Много обичат да убиват плъхове. Особено големи и гадни.

— Доктор Бригс изучава змиите — каза Антонио.

— Аз съм биолог със специалност влечуги. Преподавах двайсет и осем години в университета в Ню Хампшир, докато не ме принудиха да напусна. Да бяхте видели как ректорът Мичъл, глупав дребен човек, който едвам се качваше по стълбите с охкане и пъшкане, ми каза, че здравето ми било прекалено крехко за аудиторията. Глупости. Няколко седмици след обяда в моя чест започнах да получавам съобщения от приятели по интернет, че Табулата е открила, че съм пътевиждаща.

Антонио пусна торбата си на масата.

— Но не се е отказала.

— И защо да го правя? Не съм страхлива. Имам три пушки и знам как да си служа с тях. После Антонио и Мартин откриха това място и ме подмамиха. Умни ученици сте вие двамата.

— Знаехме, че няма да устоиш — каза Антонио.

— Прави сте. Преди петдесет години правителството пръсна милиони за изграждането на тази абсурдна ракетна площадка. — София мина покрай караваната и посочи три огромни бетонни кръга в ръждясали стоманени рамки. — Това там са капаците на силозите. Могат да се отварят и затварят отвътре.

Обърна се и посочи една могила на около километър.

— След като ракетите били изтеглени, окръгът превърнал мястото в бунище. Двайсет сантиметра под пръстта и мушамата лежи двайсетгодишен гниещ боклук, развъдник на огромна популация плъхове. Плъховете ядат боклука и се размножават. Кралските змии ядат плъховете, живеят и се размножават в силозите. Аз изучавам вида splendida, и то доста успешно.

— И какво ще правим сега? — попита Гейбриъл.

— Ще обядваме, естествено. Хлябът трябва да се изяде, преди да е станал на камък.

София им даде задачи и те приготвиха обяд от лесно развалящата се храна. Мая трябваше да нареже хляба и явно се нервира от тъпия нож. Обядът беше семпъл, но вкусен. Пресни домати с олио и оцет. Много мазно козе сирене, нарязано на кубчета. Ръжен хляб. Ягоди. За десерт София извади парче белгийски шоколад и даде на всеки точно по две квадратчета.

Змиите бяха навсякъде. Щом й се изпречеха на пътя, София ги стискаше здраво и ги носеше до едно влажно място близо до навеса. Мая седеше като йога на стола, да не би случайно някоя змия да пропълзи в краката й. Докато се хранеха, Гейбриъл научи още малко факти за София Бригс. Нямаше деца. Никога не се беше омъжвала. Беше претърпяла операция на бедрото преди няколко години — като се изключеше това, се опитваше да стои далеч от докторите.

Когато била на четирийсет, започнала всяка година да посещава Нарсис Снейк Дене в Манитоба, за да изучава петдесетте хиляди червени жартиерни змии, които изпълзявали от варовиковите пещери по време на размножителния си период. Станала близка приятелка с един католически свещеник, който живеел там, и след години той й разкрил, че е пътевиждащ.

— Отец Мориси беше удивителен човек — каза тя. — Като повечето свещеници беше отслужил хиляди кръщенета, сватби и погребения, но наистина се беше поучил от опита си. Беше проницателен човек. Много мъдър. Понякога имах чувството, че може да ми прочете мислите.

— И защо избра вас? — попита Гейбриъл.

София размаза мекото козе сирене върху парче хляб.

— Не умея кой знае колко да общувам с хора. Даже не обичам кой знае колко хората. Те са суетни и глупави. Но съм се научила да бъда наблюдателна. Мога да се съсредоточа върху нещо и да се абстрахирам от страничните подробности. Вероятно отец Мориси е можел да намери и някой по-добър от мен, но имаше рак на лимфните възли и почина четири месеца след като му поставиха диагнозата. Взех си един семестър отпуска и седях до болничното му легло, за да ми предаде познанията си.

Когато се нахраниха, София стана и погледна Мая.

— Мисля, че е време да си вървиш, млада госпожице. Имам сателитен телефон в караваната. Ще се обадя на Мартин, щом свършим.

Антонио взе празните торби и пое по обратния път. Мая и Гейбриъл се приближиха един към друг, но и двамата мълчаха. Той се чудеше какво може да й каже. Грижи се за себе си. Приятно пътуване. До скоро. Нито едно от обичайните сбогувания на се отнасяше до арлекините.

— Довиждане! — каза тя.

— Довиждане!

Мая направи няколко крачки, после спря и се извърна да го погледне.

— Дръж нефритения меч при теб. Не забравяй. Талисман е.

И после си тръгна, тялото й се смаляваше все повече и повече и тя изчезна по пътя.

— Тя те харесва.

Гейбриъл се извърна и разбра, че София ги е наблюдавала внимателно.

— Ние се уважаваме…

— Ако една жена ми каже това, ще я помисля за изключително тъпа, но ти си просто типичен мъж. — София отиде до масата и започна да вдига чиниите. — Мая те харесва, Гейбриъл. Но това е абсолютно забранено за един арлекин. Притежават голяма сила. В замяна на тази дарба те са може би най-самотните хора на света. Не може да позволи на каквото и да е чувство да замъгли преценката й.

След като прибраха храната и измиха чиниите в един пластмасов леген, София го разпита за семейството му. Научната й подготовка си личеше от систематичния начин, по който събираше информация.

— Как разбра това? — питаше непрекъснато тя. — Какво те кара да мислиш, че е вярно?

Слънцето се спусна към хоризонта. Каменистата земя започна да изстива, вятърът се усили. Парашутът над главите им започна да плющи и да се издува. София явно се забавляваше, докато Гейбриъл описваше неуспешните си опити да стане странник.

— Някои странници могат да се научат как да минават и сами — каза тя. — Но не и в нашия безумен свят.

— Защо не?

— Сетивата ни са претоварени от всевъзможните шумове и светлини около нас. В миналото потенциалният странник се свирал в някоя пещера или търсел свято място в храм. Трябва да си на тихо място, като нашия силоз за ракети. — София затвори и последната кутия с храна и се обърна към него. — Искам да ми обещаеш, че ще останеш в силоза поне осем дни.

— Това е доста време — отвърна Гейбриъл. — Мислех, че бързо ще разбереш дали имам силата да преминавам.

— Ти трябва да го откриеш, млади момко, не аз. Или приемаш правилата, или се връщаш в Лос Анжелис.

— Добре. Осем дни. Няма проблем. — Гейбриъл отиде до масата и си взе торбата и нефритения меч. — Искам да го направя, доктор Бригс. За мен е важно. Може да се свържа с брат ми и баща ми…

— Не бих мислила за това. Няма да ти помогне. — София изтърси една кралска змия от капака на някакъв сандък и извади газова лампа. — Знаеш ли защо обичам змиите? Господ ги е създал да са чисти и красиви. Докато изучавах змиите, се вдъхнових и реших да се освободя от всичкия безпорядък и цялата глупост в живота си.

Гейбриъл огледа ракетната площадка и пустинния пейзаж. Стори му се, че се кани да напусне всичко и да поеме на дълъг път.

— Ще направя каквото е необходимо.

— Добре. Да вървим под земята.