Странникът

43.

Гейбриъл нямаше представа колко време е прекарал под земята. Четири или пет дни вероятно. А може и повече. Чувстваше се откъснат от външния свят и всекидневната смяна на деня с нощта.

Стената, която беше изградил между будуването и съня, започваше да изчезва. В Лос Анжелис сънищата му бяха объркани и маловажни. Сега му се струваха като друга, различна реалност. Ако заспеше, съсредоточен върху тетраграматона, осъзнаваше сънищата си и се разхождаше из тях като посетител. Светът на сънищата беше наситен с преживявания — всепоглъщащ някак си; повечето време той гледаше в краката си, рядко вдигаше глава, за да се огледа.

В един от сънищата се разхождаше по пуст плаж и всяка песъчинка беше миниатюрна звезда. Спря и се загледа в синьо-зеления океан, чиито безшумни вълни се стелеха по брега. Друг път се озова в пуст град с брадати асирийски статуи, издигнати върху високи тухлени стени. В центъра на града имаше парк с брези, фонтан и леха със сини ириси. Всяко цвете, листо и стръкче трева беше съвършено и се виждаше съвсем ясно: идеално творение.

Когато се събуждаше, откриваше сухар, консерви риба тон и парченца плодове, оставени в пластмасови кутии до леглото му. Храната се появяваше почти магически и той не можеше да проумее как София успява да влезе толкова безшумно. Гейбриъл се наяждаше, после отиваше в големия тунел. Ако София я нямаше, взимаше газовата лампа и изучаваше подземието.

Кралските змии обикновено бягаха от електрическите крушки в главния тунел, но винаги се натъкваше на тях в страничните помещения. Понякога бяха преплетени в извиващи се купчини от глави, опашки и плъзгащи се тела. Често лежаха неподвижно и храносмилаха някой голям плъх. Никога не съскаха, нито правеха опит да го нападнат, но той откри, че му е трудно да ги погледне в очите, толкова чисти и искрящи, като малки черни скъпоценни камъни.

Змиите не бяха страшни, но силозът си беше опасен. Гейбриъл огледа изоставената командна зала, електрическия генератор и радиопредавателя. Генераторът беше покрит с плесен — стелеше се върху стоманата като пухкав зелен килим. Оборудването и пултовете в командната зала бяха разбити и окрадени. Електрически кабели висяха от тавана като коренища в пещера.

Откри тесен отвор в една от бетонните плочи, които покриваха ракетния силоз. Сигурно щеше да може да пропълзи през него и да излезе на светло, но пък ракетният силоз беше най-опасната част от подземния комплекс. Гейбриъл веднъж се беше опитал да го обиколи. Загуби се из мрачните коридори и за малко не пропадна в една дупка.

Близо до резервоарите с гориво за генератора откри брой на вестник „Аризона Рипъблик“ отпреди четирийсет и две години. Вестникът беше пожълтял и оръфан, но се четеше. Гейбриъл с часове чете статии, обяви и обявления за сватби, излегнат на походното легло. Представяше си, че е пришелец от друг свят и че вестникът, е единственият му източник на информация за човечеството.

Цивилизацията, отразена на страниците на „Аризона Рипъблик“, беше изпълнена с жестокост и насилие. Но имаше и положителни неща. Гейбриъл с наслада прочете статия за двойка от Финикс, женена вече петдесет години. Том Цимерман беше електротехник и обичаше влакчета. Жена му Елизабет беше пенсионирана учителка, активистка на Методистката църква. Излегнат на леглото, той внимателно разгледа избледнялата снимка от златната им сватба. Усмихваха се към фотоапарата, пръстите им бяха сплетени. Гейбриъл беше имал връзки с доста момичета в Лос Анжелис, но сега всичко това му изглеждаше много далече. Снимката на семейство Цимерман беше доказателство, че любовта може да надмогне лудостта на света.

Старият вестник и мислите за Мая бяха единственото му развлечение. Обикновено тръгваше по главния тунел и срещаше София Бригс. Преди година беше преброила всички змии в ракетния силоз и сега се беше заловила повторно със същата задача, за да разбере дали популацията се е увеличила. Бележеше всяка змия, която откриеше, с нетоксичен, спрей, за да се знае, че е преброена. Гейбриъл вече беше свикнал да вижда кралски змии с оранжеви неонови черти по опашките.

В един от сънищата си вървеше по дълъг коридор, после отвори очи и видя, че е на походното легло. Пи вода, хапна бисквити, излезе от спалното помещение и намери София в изоставената командна зала. Биоложката се извърна и го изгледа пронизващо. Гейбриъл се почувства почти като нов студент в някой от курсовете й по биология.

— Как спа? — попита тя.

— Добре.

— Намери ли храната, която ти бях оставила?

— Да.

София видя една кралска змия да се вие в сенките, пристъпи бързо напред и я пръсна по опашката, после натисна брояча в ръката си.

— Какво става с чудесната капка вода? Разсече ли я с меча си?

— Още не.

— Може би този път ще успееш, Гейбриъл. Опитай пак.

И той се върна при локвата, загледа се в тавана и прокле всичките деветдесет и девет пътя. Капката беше прекалено малка и прекалено бърза. Острието на меча — прекалено тясно. Задачата наистина беше непосилна.

В началото се опитваше да се съсредоточи върху самото действие, гледаше как капката се оформя, напрягаше мускули и стискаше меча като бейзболист в очакване на топката. За жалост, всеки път беше различно. Понякога капката не падаше в продължение на двайсет минути. Понякога две капки падаха за десет секунди. Гейбриъл замахваше и не улучваше. Изругаваше и опитваше отново. Гневът изпълваше сърцето му и той се замисляше дали да не избяга от силоза и да стигне пеш до Сан Лукас. Не беше изгубеният принц от историите на майка си, а глупав младеж, който изпълнява заповедите на една почти изгубила ума си бабичка.

Усещаше, че днешният ден ще му донесе още едно разочарование. Но като остана сам и зачака, постепенно забрави за себе си и проблемите си. Въпреки че оръжието беше в ръцете му, нямаше усещането, че го държи съзнателно. Мечът беше просто продължение на съзнанието му.

Капката падна, но този път сякаш падна на забавен каданс. Когато замахна с меча, беше на крачка назад от собственото си действие: видя как острието изсвистя към капката и я разряза на две. В този миг времето спря и той видя всичко съвсем ясно — меча в ръцете си и двете половинки на водната капка, които полетяха в различни посоки.

После времето започна да тече отново и усещането изчезна. Бяха изминали само няколко секунди, но му се струваха цяла вечност. Гейбриъл хукна по коридора.

— София! — викаше. — София! — Гласът му отекваше в бетонните стени.

Тя още беше в командната зала и пишеше в кожения си бележник.

— Какво има?

Гейбриъл запелтечи, сякаш езикът отказваше да му служи вече.

— Раз-раз-разсякох капката с нефритения меч.

— Добре. Много добре. — Тя затвори бележника. — Бележиш напредък.

— Има и още нещо, но е трудно за обясняване. Сякаш времето забави ход, докато го правех.

— Видял си го?

Гейбриъл сведе поглед към земята.

— Знам, че звучи налудничаво.

— Никой не може да спре времето — отвърна София. — Но хората могат да съсредоточат сетивата си отвъд нормалните граници. Може да имаш усещането, че светът забавя хода си, но това се случва единствено в съзнанието ти. Възприятията ти са се ускорили. От време на време големите спортисти са способни на това. Топка е хвърлена или ритната и те могат да я видят съвсем ясно. Понякога музикантите могат да чуят всеки инструмент от симфоничния оркестър едновременно. Случва се дори и на обикновени хора, когато медитират или се молят.

— Случва ли се на странници?

— Странниците се различават от всички нас, защото могат да се научат как да контролират това ускорение на възприятията. Това им дава силата да виждат света с огромна яснота. — София се взираше в лицето на Гейбриъл, сякаш отговорът се криеше в очите му. — Можеш ли да го направиш, Гейбриъл? Можеш ли да превключиш съзнанието си и да накараш света да изглежда така, сякаш се движи по-бавно и за известно време спира?

— Не. Просто се случи от само себе си.

Тя кимна.

— Значи трябва да продължим да работим. — Вдигна лампата и тръгна към изхода. — Да опитаме седемнайсетия път, за да помогнем на усета ти за равновесие и движение. Когато тялото на странника се движи леко, помага на Светлината да излезе от него.

След няколко минути стояха върху една издатина по средата на трийсетметровия силоз — на нея някога била монтирана антената на радиопредавателя, каза София. Стоманен трегер, широк десетина сантиметра, минаваше по дължината на силоза. София вдигна лампата и му показа петнайсетметровата пропаст, в дъното на която имаше камара изоставени машинарии.

— По средата на трегера има едно пени. Иди го вземи.

— Ако падна, ще се пребия.

София явно не се разтревожи особено.

— Да, може да се пребиеш. И най-вероятно ще умреш. Хайде, върви.

Гейбриъл си пое дълбоко дъх и стъпи на трегера странично, така че тежестта да пада върху свода на ходилата. Внимателно започна да се отдалечава от издатината.

— Не така — каза София. — Обърни се с пръстите напред.

— Така е по-безопасно.

— Не, не е. Ръцете ти трябва да са разперени перпендикулярно на трегера. Съсредоточи се върху дишането си, не върху страха си.

Гейбриъл извърна глава, за да възрази, и изгуби равновесие. Олюля се, клекна и сграбчи трегера с две ръце. Опита пак, залитна отново, спусна крака отстрани и възседна гредата. Трябваха му две минути да се върне на издатината.

— Жалка работа, Гейбриъл. Опитай пак.

— Не.

— Ако искаш да станеш странник…

— Не искам да се пребия! Престани да ме караш да правя неща, които ти самата не можеш да направиш!

София сложи лампата на земята, стъпи на гредата като циркова артистка на въже, бързо стигна до средата на гредата и вдигна пенито. Подскочи високо, завъртя се на сто и осемдесет градуса и пак стъпи на гредата. Бързо се върна на издатината и подхвърли пенито на Гейбриъл.

— Почини си, Гейбриъл. Буден си много по-дълго, отколкото предполагаш. — Вдигна лампата и тръгна към главния тунел. — Когато сляза пак, ще опитаме седемдесет и седмия път. Той е много стар, изнамерен е през дванайсети век от една монахиня в Германия — Хилдегард от Бинген.

Ядосан, Гейбриъл захвърли пенито и я последва.

— От колко време съм под земята?

— Не се тревожи за това.

— Не се тревожа. Просто искам да знам. Колко време съм прекарал тук и още колко дни трябва да остана?

— Върви да спиш и не забравяй да сънуваш.

Гейбриъл си помисли дали да не си тръгне, после реши да не го прави. Ако си отидеше по-рано, трябваше да обяснява решението си пред Мая. Ако останеше още няколко дни и се провалеше, никой нямаше да го е грижа какво е станало с него.

Спи. Още един сън. Когато отвори очи, стоеше в двора на голяма тухлена сграда. Приличаше на манастир или на училище, но нямаше жива душа. По земята имаше разхвърляни късчета хартия, вятърът ги разнасяше из въздуха.

Гейбриъл се извърна, прекрачи през отворената врата и влезе в дълъг коридор с разбити прозорци от едната страна. Нямаше трупове, нито кървави петна, но той мигновено разбра, че тук са се били хора. Вятърът духаше през празните рамки на прозорците. Лист от бележник с разчертани редове, се носеше по пода. Той стигна до края на коридора, зави и видя жена с черна коса — седеше на пода и държеше в скута си главата на някакъв мъж. Когато се приближи, видя собственото си тяло. Очите му бяха затворени и изглежда, не дишаше.

Жената вдигна глава и отметна дългата коса от лицето си. Беше Мая. Дрехите й бяха целите в кръв, строшеният й меч лежеше на пода до краката й. Тя здраво стискаше тялото му и го люлееше. Но най-страшното беше, че плачеше.

Гейбриъл се събуди в толкова непрогледен мрак, че му беше трудно да разбере жив ли е, или мъртъв.

— София! — извика той и гласът му отекна в бетонните стени. Нещо беше станало с жиците или с генератора. Всички крушки бяха угаснали и цареше пълен мрак. Гледай да не се паникьосаш! Бръкна под леглото и извади лампата с кибрита. Пламъчето на клечката го заслепи. Той запали лампата и помещението се изпълни със светлина.

Чу силно тракане отляво. Обърна глава и видя една гърмяща змия на половин метър от крака си. Беше проникнала в силоза и сега беше привлечена от топлината на тялото му. Тя вдигна глава, готова да го ухапе.

Изведнъж една огромна кралска змия се плъзна от сенките като права черна линия и захапа гърмящата змия точно зад главата. Двете се загърчиха по бетонния под, кралската змия уви тяло около жертвата си.

Гейбриъл изскочи в коридора. Светлините бяха угаснали и му трябваха пет минути, докато открие аварийната стълба, която водеше на повърхността. Ботушите му кънтяха по стъпалата. Стигна до люка и напъна с все сили. Беше заключен.

— София! — извика той. — София!

Но никой не му отговори. Гейбриъл се върна в главния тунел и спря под угасналите крушки. Всичките му опити да стане странник се бяха оказали напразни. Беше безсмислено да продължава. Щом София бе решила да затвори люка, той щеше да влезе в ракетните силози и да открие друг изход.

Тръгна бързо по тунела и после през лабиринта коридори. Силозите бяха проектирани така, че да отклоняват пламъците при изстрелването на ракета, и той непрекъснато се натъкваше на вентилационни шахти, които не водеха никъде. Накрая спря и погледна лампата. Пламъкът потрепваше на няколко секунди и се накланяше, сякаш подухван от лек ветрец. Тръгна бавно в противоположната посока и скоро усети хладен полъх. Провря се в пролуката на разкъртена метална врата и се озова на платформа, която стърчеше от стената по средата на силоза за изстрелване.

Силозът представляваше огромна вертикална пещера с бетонни стени. Преди години правителството беше демонтирало ракетите, насочени към Съветския съюз, но той можеше да види мрачните очертания на ракетната площадка на стотина метра под краката си. И да, ето го — слънчев лъч, прокрадващ се през пукнатина в капака на силоза.

Нещо капна на бузата му. Подземна вода се процеждаше през пукнатините в бетонната стена. Гейбриъл вдигна лампата и започна да се катери по стълбата към светлината. Стъпалата се клатеха: болтовете, които ги държаха, бяха ръждясали от просмуквалата се петдесет години вода.

По-бавно, каза си той. Внимавай. Но стълбите започнаха да треперят като живи. Изведнъж един болт се изтръгна от стената и политна надолу в мрака. Гейбриъл спря и го чу как се удари в платформата. После, също като картечен откос, още десетина болта се откъртиха от бетона и стълбата започна да се отделя от стената.

Той пусна лампата и се хвана за перилата с две ръце. Горната част на стълбата се наклони към него. Още болтове се измъкнаха и той полетя надолу и си удари гърба в бетона на десетина метра под платформата. Стълбата вече се държеше само на една от подпорните скоби.

Силозът беше зейнал под него като двери към безкраен мрак. Той бавно се закатери по перилото… и изведнъж чу бученето в ушите си. Нещо не беше в ред с дясната половина на тялото му. Сякаш беше парализирана. Докато се мъчеше да се задържи, видя призрачна ръка, съставена от малки светли точици, да се появява от тялото му… а дясната му ръка висеше неподвижно отстрани. Държеше се с една ръка, но единственото, което можеше да направи, беше да се взира втренчено в светлината.

— Дръж се! — извика София. — Точно над теб съм!

Гласът на пътевиждащата накара призрачната ръка да изчезне. Гейбриъл не виждаше къде е София, но видя въже, което се спусна покрай бетонната стена. В мига, в който се пресегна и го сграбчи, скобата се откърти от бетона. Стълбата полетя покрай него и рухна далече долу.

Гейбриъл се изкатери на платформата и се просна на нея. Едва си поемаше дъх.

— Как си?

— Зле.

— Генераторът изключи. Пуснах го и веднага слязох тук.

— Заключила си ме.

— Да. Оставаше ти само още един ден.

Той се изправи и тръгна по коридора. София тръгна след него.

— Видях какво стана, Гейбриъл.

— Да. За малко не се пребих.

— Не говоря за това. Дясната ти ръка изтръпна за няколко секунди. Не можах да я видя, но знам, че Светлината излезе от тялото ти.

— Не съм сигурен ден ли е, нощ ли е, сънувам ли, или съм буден.

— Ти си странник като баща си. Не разбираш ли?

— О, стига вече. Не ща да съм странник. Искам да водя нормален живот.

Без да каже нито дума, София се приближи към Гейбриъл, сграбчи го отзад за колана и го дръпна с все сила. Гейбриъл се почувства така, сякаш нещо в него се скъса. И тогава усети как Светлината разкъса черупката си и се понесе нагоре, докато тялото му се свличаше по очи на пода. Беше ужасен, отчаяно му се искаше да се върне към познатото.

Погледна ръцете си и видя, че са се преобразили в стотици светли точици, всяка се виждаше съвсем ясно и искреше като звезда. София коленичи до празното тяло, а странникът се понесе нагоре и мина през бетонната плоча на тавана.

Звездите сякаш се събраха накуп, а той се превърна в концентрирана точка от енергия. Беше цял океан, събран в капка вода, планина, смачкана в песъчинка. И тогава частицата, която съдържаше енергията му, истинското му съзнание влезе в нещо като тунел или коридор, който го изстреля напред.

Движението можеше да е продължило хиляда години или само частица от секундата — беше загубил представа за времето. Знаеше само, че се движи много бързо; стрелкаше се в мрака по ръба на ограничено пространство. А после движението спря и дойде ред на трансформирането. Един дъх, по-живителен и проникващ от кислорода в дробовете, изпълни съществото му.

Върви. Намери пътя.