Странникът

32.

Гейбриъл се събуди и видя, че Мая я няма. Видя му се странно, че е сгънала одеялото и е покрила двете възглавници с износената кувертюра на леглото. Сякаш искаше да изтрие всички следи от присъствието си, факта, че са прекарали нощта в една стая.

Той седна и се облегна на скърцащата табла на леглото. Откакто бяха напуснали Лос Анжелис, непрестанно мислеше какво е да си странник. Човекът просто биологична машина ли беше? Или имаше нещо вечно във всяко живо същество, искрица енергия, която Мая наричаше Светлината? Дори да беше истина, това не означаваше, че той притежава силата.

Опита се да си представи друг свят, но откри, че го връхлитат всевъзможни мисли. Не можеше да контролира ума си — той подскачаше като бъбрива маймуна в клетка, изравяше образи на стари гаджета, планински мотокросове, текстове на песни. Чу бръмчене и отвори очи. Една муха се удряше в стъклото.

Ядосан на себе си, Гейбриъл влезе в банята и си наплиска лицето. Мая, Холис и Вики бяха рискували живота си за него, но щяха да останат разочаровани. Чувстваше се като натрапник на празненство, при това натрапник, който се прави на важен. Пътевиждащият, ако съществуваше, щеше да се изсмее на претенциите му.

Върна се в стаята и видя, че пътната чанта на Мая и лаптопът й са до вратата. Което значеше, че тя е някъде наблизо. Може би беше отишла за закуска? Невъзможно. Наоколо нямаше нито ресторанти, нито бакалници.

Облече се и излезе на паркинга. Възрастната дама, която управляваше мотела, беше изключила неоновата реклама и рецепцията беше тъмна. Зазоряваше се. Небето беше с цвят на лавандула и прошарено от сребърни облаци. Гейбриъл заобиколи мотела и видя Мая върху бетонна плоча насред храсталаците — приличаше на основи на недовършена сграда.

Мая държеше някакво арматурно желязо — стискаше го като меч и го въртеше в серия ритуални движения й комбинации, подобни на тези, които Гейбриъл беше виждал в школата по кендо. Париране. Забиване. Защита. Всяко движение преливаше грациозно в следващото.

Гейбриъл знаеше, че Мая е воин, който би убил, без да се поколебае, но имаше нещо чисто и почтено в начина, по който се отнасяше към света. Докато я гледаше как тренира, се чудеше дали в сърцето й има място за нещо друго, освен за древния дълг, за насилието, което беше превзело живота й.

Видя до контейнера за боклук една проскубана метла, отчупи дръжката и тръгна към Мая. Щом го видя, тя застина и наведе импровизираното си оръжие.

— Взел съм няколко урока по кендо, но ти, изглежда, си майстор — каза той. — Имаш ли нужда от спаринг-партньор?

— Арлекините никога не се бият със странници.

— Може и да не съм странник, нали? Има и такава вероятност. — Гейбриъл развъртя дръжката на метлата. — А и това не е точно меч.

Стисна дръжката с две ръце и атакува. Мая парира с лекота и замахна отляво. Подметките на мотористките му ботуши застъргаха по бетонния правоъгълник. За пръв път почувства, че Мая се отнася с него като с равен. Дори се усмихна, когато той блокира атаката й и опита да я изненада с неочакван удар.