Странникът

26.

Мая отвори очи и видя на скрина черна котка с бяла гушка.

— Какво искаш? — прошепна й, но не получи отговор. Котката скочи на пода, плъзна се към вратата и излезе.

Мая чу гласове и надникна през прозореца. Холис и Гейбриъл стояха на алеята и оглеждаха повредения мотоциклет. Купуването на нова гума означаваше разплащане и контакт с бизнес, свързан с Голямата машина. Табулата знаеше за повредения мотор и сто на сто беше активирала търсачките си да следят продажбата на мотоциклетни гуми в района на Лос Анжелис.

Тя отиде в банята и си взе душ. Изкуствените отпечатъци, с които беше влязла в Щатите, бяха започнали да се белят от пръстите й като мъртва кожа. Облече се, нагласи двата ножа на ръцете си и провери останалите оръжия. Черната котка се появи и я поведе към коридора. В кухнята Вики миеше чиниите.

— Виждам, че си се запознала с Гарви.

— Така ли се казва?

— Да. Не обича да го пипат и не мърка. Не мисля, че е нормално.

— Не знам — каза Мая. — Никога не съм имала котка.

На плота имаше кафеварка. Мая си наля кафе в една яркожълта чаша и добави сметана.

— Направих питка. Гладна ли си?

— Да.

Вики отряза голямо парче и го сложи в чиния. Седнаха на масата. Мая намаза хляба с масло и сложи отгоре една лъжица конфитюр от боровинки. Първата хапка беше невероятно вкусна и тя се наслади за миг на неочакваното удоволствие. Всичко в кухнята беше чисто и подредено. Слънчеви петна просветваха по зеления линолеум. Въпреки че Холис се беше оттеглил от църквата, на стената до хладилника беше окачена снимка на Айзак Ти Джоунс.

— Холис ще купи части за мотора — каза Вики. — Но иска Гейбриъл да не се показва и да си остане тук.

Мая кимна, преглътна поредния залък и каза:

— Умно.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Трябва да се свържа с приятеля си в Европа.

Вики стана да доизмие чиниите.

— Дали Табулата знае, че Холис е карал вчера?

— Може би. Зависи дали тримата мотористи са ни запомнили.

— Какво ще стане, ако разберат за Холис?

Гласът на Мая беше умишлено равнодушен.

— Ще се опитат да го хванат, ще го измъчват, за да им каже каквото знае, и ще го убият.

Вики се извърна с кърпата за чинии в ръка.

— И аз така му казах, но той го обърна на шега. Каза, че винаги си търсел нови спаринг-партньори.

— Мисля, че Холис е в състояние да се защити, Вики. Той е много добър боец.

— Прекалено самоуверен е. Мисля, че трябва…

Мрежата за комари изскърца и Холис влезе с бодра крачка.

— Добре. Направих списъка за пазар. — Усмихна се на Вики. — Защо не дойдеш с мен? Ще купим нова гума и ще вземем нещо за обяд.

— Трябват ли ти пари? — попита Мая.

— Имаш ли?

Мая бръкна в джоба си и извади няколко двайсетдоларови банкноти.

— Плащай в брой. Щом купиш гумата, веднага си тръгни от магазина.

— Няма за какво да вися повече.

— Избягвай магазини с камери за наблюдение по паркингите. Могат да заснемат номера на колата.

Мая изпрати Вики и Холис с поглед. Гейбриъл още беше навън — сваляше гумата. Мая се подвоуми дали да обсъди следващата стъпка с него, но реши, че първо трябва да говори с Липата. Гейбриъл изглеждаше объркан от онова, което му беше казала вчера. Вероятно имаше нужда от време, за да го осмисли.

Тя се върна в спалнята, включи лаптопа и влезе в интернет през сателитния си телефон. Липата или спеше, или не беше на компютъра си. Отне й цял час да го открие и да го последва в безопасна чат стая. Като използваше завоалирани фрази, които нямаше да стартират Хищника, тя обясни какво се е случило.

„Конкуренцията отговори с агресивна маркетингова тактика. В момента съм в дома на мой служител, заедно с нов съдружник“.

Използва код, основан на случайни прости числа, и даде на Липата адреса на къщата.

Френският арлекин не отговори и след няколко минути тя написа:

„Разбра ли?“

„Новият ни съдружник може ли да пътува на дълги разстояния?“

„Още не“.

„Виждаш ли признаци за подобни възможности?“

„Не. Обикновен гражданин е“.

„Трябва да го заведеш при учител, който да прецени силите му“.

„Не е наша грижа“ — написа Мая. Арлекините трябваше само да откриват и да пазят странниците. Не се намесваха в духовните им пътувания.

Отново последва забавяне от няколко минути — Липата явно обмисляше отговора си. Най-после думите започнаха да се появяват на екрана.

„Конкуренцията е установила контрол върху по-големия брат и го е откарала в един изследователски център близо до Ню Йорк. Възнамеряват да оценят способностите му и да го обучат. За момента не знаем каква точно е целта им. Но трябва с всички сили да им се противопоставим“.

„И новият ни съдружник е основната ни сила?“

„Да. Надпреварата започна. За момента конкуренцията печели“.

„Ами ако откаже да сътрудничи?“

„Използвай всички необходими средства, за да го убедиш. Има учител, който живее в югозападните щати, защитен от общност на приятели. Заведи съдружника там след три дни. Дотогава ще съм се свързал с нашите приятели и ще съм ги предупредил, че идвате. Мястото е…“ — Пак последва пауза и после на екрана се появи дълга поредица закодирани числа. „Потвърди приемане“ — изписа Липата.

Мая не отговори.

Думите се появиха отново, този път с главни букви, които настояваха за съгласието й.

„ПОТВЪРДИ ПРИЕМАНЕ“.

Не му отговаряй, каза си Мая. Реши да напусне къщата и да преведе Гейбриъл през границата в Мексико. Това беше най-безопасно. Минаха няколко секунди, после тя постави пръсти на клавиатурата и бавно написа:

„Информацията получена“.

Екранът остана празен — Липата прекъсна връзката. Мая разкодира числата с компютъра и откри, че трябва да отиде до град Сан Лукас в Аризона. И какво я чакаше там? Нови врагове? Пореден сблъсък? Знаеше, че Табулата ще ги търси, като използва цялата мощ на Голямата машина.

Върна се в кухнята и отвори външната врата. Гейбриъл седеше до мотора си. Беше изправил една телена закачалка и използваше този импровизиран инструмент, за да се увери, че оста на задната гума не е изкривена.

— Гейбриъл, искам да погледна меча, който носиш.

— Ами виж го. В раницата ми е. Тя е до канапето във всекидневната.

Мая остана на прага, не знаеше какво да каже. Гейбриъл явно не осъзнаваше неуважението, което демонстрираше към оръжието си.

Той я погледна и попита:

— Какво има?

— Този меч е особен. Трябва да ми го дадеш лично.

Той като че ли се изненада, после се усмихна и повдигна рамене.

— Щом казваш. Изчакай минутка.

Мая влезе във всекидневната и седна на канапето. Чу как тече вода по тръбите — Гейбриъл миеше греста от ръцете си в кухнята. После влезе във всекидневната и я погледна така, сякаш е луда и може всеки момент да се нахвърли върху него. Чак сега Мая се сети, че ножовете се очертават под ръкавите на памучния й пуловер.

Тръна я беше предупредил за особените взаимоотношения между арлекините и странниците. Това, че арлекините рискуваха живота си, за да бранят странниците, не означаваше, че се харесват. Хората, които пътуваха в различни светове, обикновено ставаха по-духовни. А арлекините винаги си оставаха земни, белязани от смъртта и насилието на Четвъртия свят.

Когато беше на четиринайсет, Мая обиколи Източна Европа с Блажената майка. В мига, в който ирландката наредеше нещо, граждани и зомбита скачаха да го изпълнят. Да, мадам. Разбира се, мадам. Надяваме се да няма проблеми. Блажената майка беше преминала някаква граница и хората веднага го долавяха. Мая си даваше сметка, че още не е достатъчно силна, за да упражнява подобна власт.

Гейбриъл отиде до раницата си и измъкна меча, без да го вади от черната лакирана ножница. Подаде го с две ръце на Мая.

Тя усети, че мечът е идеално балансиран, веднага разбра, че е специално оръжие. Под шнуровете имаше кожа от скат с инкрустиран зелен нефрит.

— Баща ми го е дал на твоя баща, когато си бил малък.

— Не си спомням — отвърна Гейбриъл.

Мая сложи ножницата на коленете си, бавно извади меча и го вдигна да огледа острието. Мечът беше тачи и се носеше надолу с върха. Формата беше съвършена, но истинската красота беше в хамона, резката между закаления ръб и незакаления метал на останалата част. Светлите места на стоманата, наречена найе, контрастираше с матираната перлена повърхност. Напомни на Мая влажна пръст, която тъмнее под топящ се пролетен сняг.

— Защо този меч е толкова важен? — попита Гейбриъл.

— Използван е от Врабеца, японски арлекин. Бил е последният арлекин в Япония, последният представител на една благородна традиция. Бил прочут с храбростта и находчивостта си. Но допуснал и проява на слабост.

— Каква?

— Влюбил се в една млада студентка. Якуза, която работела за Табулата, разбрала и отвлякла момичето. Врабеца загинал при опита си да я спаси.

— И как мечът се е озовал в Америка?

— Баща ми открил жената. Била бременна и се криела от якудза. Помогнал й да избяга в Америка и тя му позволила да вземе меча.

— Щом като е бил толкова важен, защо баща ти не го е задържал?

— Той е талисман. В смисъл, че е много стар и има собствена сила. Талисманът може да служи за амулет или огледало — или меч. Странниците могат да носят талисманите със себе си, когато преминават в друг свят.

— Значи затова го притежаваме?

— Не можеш да притежаваш талисман, Гейбриъл. Силата му съществува независимо от човешката алчност и желание. Можем да използваме талисмана или да го дадем на някой друг. — Мая отново погледна острието на меча. — Този талисман трябва да се почисти и да се смаже. Ако нямаш нищо против…

— Разбира се, давай. — Гейбриъл изглеждаше малко засрамен. — Нямах време да го лъскам, нали разбираш.

Мая носеше всичко необходимо за поддръжката на собствения си меч. Отвори куфарчето си и извади мека хартия хошо, направена от вътрешната страна на кората на черница. Липата я беше научил как да се грижи с уважение за оръжието си. Тя леко наклони меча и започна да почиства мръсотията и петната по острието.

— Имам лоши новини, Гейбриъл. Преди малко се свързах с друг арлекин по интернет. Негов шпионин в Табулата е потвърдил залавянето на брат ти.

Гейбриъл се наведе напред.

— Какво можем да направим? Къде го държат?

— Откарали са го в някакъв добре охраняван изследователски център близо до Ню Йорк. Дори да знаех къде е, трудно можем да го освободим.

— Защо не можем да се обадим в полицията?

— Обикновеният полицай може и да е честен, но това не ни помага. Враговете ни са в състояние да манипулират Голямата машина — световната, компютърна система, която следи и контролира обществото ни.

Гейбриъл кимна.

— Родителите ми я наричаха Мрежата.

— Табулата може да прониква в компютрите на полицията и да вкарва фалшиви доклади. Вероятно са пуснали съобщение, че двамата с теб сме издирвани за убийство.

— Добре, забрави за полицията. Да идем да отървем Майкъл сами.

— Аз съм сама, Гейбриъл. Наех Холис, но не знам доколко мога да разчитам на него. Баща ми наричаше воините мечове. Просто друг начин да преброиш хората на твоя страна. В момента не разполагам с достатъчно мечове, за да нападна изследователски център, защитаван от Табулата.

— Трябва да помогнем на брат ми.

— Не мисля, че ще го убият. Табулата има план да включи нещо, наречено квантов компютър, и да използва странник. Искат да обучат брат ти да преминава в други светове. Това е нещо ново. Не знам как ще го направят. Странниците обикновено се напътстват от хора, наричани пътевиждащи.

— Какво значи пък това?

— Ще ти обясня…

Мая отново провери острието и видя няколко малки драскотини и дупчици. Само японски майстор тогиши можеше да наточи оръжието. Тя можеше само да смаже острието, за да не ръждясва. Вдигна едно малко кафяво шишенце, сипа малко карамфилово масло върху памучен тампон и внимателно намаза острието. В същия миг разбра, и то със сигурност. Този меч беше много силен. Беше убивал и щеше да убива отново.

— Пътевиждащите са специални учители. Обикновено са духовници. Не са странници и не могат да преминават в други светове, но могат да помогнат на човек, който има тази дарба.

— И откъде ще намерим пътевиждащ?

— Моят приятел ми даде адреса на един в Аризона. Той ще открие дали притежаваш силата.

— Това, което наистина искам, е да си оправя мотора и да се махна от тук.

— Ще е глупаво. Без закрилата ми Табулата ще те хване.

— Нямам нужда някой да ме пази, Мая. Стоял съм извън Мрежата през по-голяма част от живота си.

— Но сега те търсят с всички средства и сили. Не разбираш на какво са способни.

Гейбриъл явно се ядоса.

— Видях какво стана с баща ми. Арлекините не ни спасиха. Никой не ни помогна.

— Мисля, че трябва да дойдеш с мен.

— Защо? Какъв е смисълът?

Тя заговори бавно, мъчеше си да си спомни всичко, на което я беше учил Тръна.

— Някои хора вярват, че естествената наклонност на човечеството е да е нетолерантно, злобно и жестоко. Властниците искат да запазят властта си и са готови да унищожат всеки, който дръзне да им се противопостави.

— Това е ясно.

— Стремежът да контролираш другите е много силен, но желанието за свобода и способността да показваш състрадание винаги ще се съхранят. Мракът е навсякъде, но Светлината все още проблясва.

— И мислиш, че се дължи на странниците?

— Има ги във всяко поколение. Странниците напускат този свят и после се връщат, за да помагат на другите. Те вдъхновяват човечеството, дават му нови идеи и ни водят напред…

— Може би баща ми е бил един от тези хора, но това не означава, че двамата с Майкъл сме наследили способностите му. Няма да ходя в Аризона, за да се срещам с този учител. Искам да открия Майкъл и да му помогна да избяга.

— Може да откриеш брат си в някой друг свят.

— Глупости!

— Не са глупости. Ако и двамата сте странници, може и това да стане. Табулата ще научи Майкъл как се преминава.

Гейбриъл я гледаше право в очите и за миг тя се слиса от смелостта и силата в погледа му. После той наведе глава и отново се превърна в обикновен млад човек с джинси и избеляла тениска.

— Ами ако ме лъжеш? — попита тихо.

— Трябва да поемеш риска.

— Ако отидем в Аризона, сигурна ли си, че ще успееш да намериш този пътевиждащ?

Мая кимна и каза:

— Живее близо до град Сан Лукас.

— Добре, ще се срещна с него. После обаче сам ще реша какво да правя.

Стана и излезе. Мая остана на канапето с нефритения меч. Острието беше идеално смазано и стоманата проблесна, когато го размаха. Прибери го, каза си. Скрий силата му в мрака.

Холис и Вики се върнаха и почнаха да приготвят обяда. Говореха за църквата си. Някакви стари моми се скарали коя прави най-хубавата сватбена торта и паството се разделило на две.

— Когато братовчедка ми избра госпожица Ан да направи тортата й, госпожица Грейс се престори, че ще повърне от нея.

— Не ме изненадва. Учудва ме, че не е пъхнала някоя умряла хлебарка под глазурата.

Разсмяха се. Мая нарочно изскърца със стола, за да чуят, че е в съседната стая, изчака няколко секунди и влезе в кухнята.

— Говорих с Гейбриъл. Ще смени гумата и утре сутринта заминаваме.

— Къде? — попита Холис.

— Махаме се от Лос Анжелис. Няма нужда да знаете повече.

— Добре. Ти си решаваш. — Холис повдигна рамене. — Ще ми дадеш ли някакви инструкции?

Мая седна на кухненската маса.

— Рисковано е да използваш чекове и да правиш банкови преводи. Табулата много внимателно следи тези неща. След няколко дни ще получиш списание или каталог с немска марка на гърба. Между страниците му ще откриеш стодоларови банкноти. Може да трябват две-три пратки, но ще ти платим пет хиляди долара.

— Това е прекалено много — каза Холис. — Уговорихме се за хиляда долара на ден, а аз ти помагам само два дни.

Мая се зачуди дали Холис щеше да каже същото, ако Вики я нямаше. Когато харесваш някого, това те прави глупав и уязвим. Холис искаше да изглежда благороден пред младата жена.

— Помогна ми да открия Гейбриъл. Плащам ти за услугата.

— Това ли беше всичко?

— Да. Договорът приключи.

— Стига, Мая. Табулата няма да се откаже. Ще продължат да ви търсят. Ако наистина искаш да ги заблудиш, трябва да пуснеш фалшива информация. Да изглежда така, че все още си в Лос Анжелис.

— И как да го направя?

— Имам някои идеи. — Холис погледна Вики. — Плащате ми пет хиляди долара. Така че ще поработя за вас още три дни.