35.

Понякога доктор Ричардсън се чувстваше така, сякаш предишният му живот е напълно изчезнал. Мечтаеше за завръщането си в Ню Хейвън като призрака от „Коледна песен“ на Дикенс — стоиш на улицата в мразовитата вечер, докато някогашните ти колеги и приятели се веселят и пият вино в собствената ти къща.

Повече от ясно беше, че изобщо не биваше да се съгласява да живее в изследователския център в Уестчестър Каунти. Мислеше, че ще минат седмици, докато се уреди отпуската му в Йейл, но фондация „Евъргрийн“ явно разполагаше с невероятна власт. Деканът на медицинския факултет веднага се беше съгласил да му даде цяла година творчески отпуск с пълна заплата и беше попитал дали фондацията няма да иска да субсидира новата изследователска лаборатория по генетика. Лорънс Такава нае един невролог от Колумбийския университет да поеме часовете му. Пет дни след разговора му с генерал Наш двама мъже се появиха в къщата му, помогнаха му да си събере багажа и го откараха в центъра.

Новият му свят беше удобен, но много ограничен. Лорънс Такава му беше дал пропуск със защитен чип, който определяше достъпа му до различните части на сградата. Ричардсън можеше да влезе в библиотеката и в административния център, но нямаше достъп до компютрите, изследователския център по генетика и сградата без прозорци с прозвището Гробницата.

През първата седмица в центъра усъвършенстваше хирургическите си умения, като се упражняваше върху мозъци на кучета и шимпанзета, както и върху един дебел труп с бяла брада — персоналът го наричаше Крис Крингъл. Сега, когато покритите с тефлон проводници успешно бяха поставени в мозъка на Майкъл Кориган, Ричардсън прекарваше по-голяма част от времето си в малкия си апартамент в административния център или в библиотеката.

Зелената книга обобщаваше продължителните неврологични изследвания, извършвани върху странници. Нито един от докладите не беше публикуван и дебели черни линии скриваха имената на различните изследователски екипи. Китайските учени явно бяха подлагали тибетските странници на изтезания, в бележките под линия беше описано прилагането на химически препарати и електрошокове. Ако някой странник бе умрял по време на изтезанието, до номера на изследванията бе добавено дискретно кръстче.

Доктор Ричардсън си мислеше, че разбира ключовите аспекти в мозъчната дейност на странниците. Нервната система произвеждаше слаб електрически заряд. Когато странникът изпаднеше в транс, зарядът нарастваше и показваше ясен пулсиращ модел. Изведнъж главният мозък сякаш изключваше. Дихателната и сърдечносъдовата система намаляваха дейността си до минимум. Освен едва доловимата реакция в продълговатия мозък пациентът — технически погледнато — беше в мозъчна смърт. През това време нервната енергия на странника беше в друг свят.

Повечето странници имаха генетична връзка с родител или роднина, притежавал силата, но невинаги. Странник можеше да се появи насред оризовите полета в Китай, да се роди в селско семейство, което никога не е пътувало в друг свят. Изследователски екип от университета в Юта в момента изготвяше база данни за родословието на всички известни странници и техните потомци.

Доктор Ричардсън не беше сигурен коя информация е секретна и коя може да сподели с останалия персонал. Доктор Лау и операционната сестра Янг бяха долетели от Тайланд за експеримента. Когато се хранеха в кафето, разговаряха за ежедневни неща или за страстта на Янг към старите американски мюзикли.

Ричардсън не искаше да обсъжда „Звукът на музиката“ или „Оклахома“. Тревожеше се за евентуалния неуспех на експеримента. Нямаше пътевиждащ, който да ръководи Майкъл, и екипът му не беше получил никакви специални препарати, които да принудят Светлината да излезе от тялото на странника, така че той разпрати общ имейл — търсеше помощ от другите изследователски екипи, които работеха в центъра. След дванайсет часа получи лабораторен доклад от сградата за генетични изследвания.

Докладът описваше експеримент, свързан с възстановяването на клетки. Ричардсън беше изучавал тази възможност преди много години в курса по биология в университета. Двамата с колегата му бяха срязали един плосък червей на дванайсет части. След няколко седмици разполагаха с дванайсет напълно еднакви копия на първоначалния червей. Някои земноводни, като саламандрите например, можеха да изгубят крак и да им порасне нов. Изследователската агенция към министерството на отбраната на Съединените щати беше похарчила милиони долари за регенериращи експерименти с бозайници. От министерството твърдяха, че искали да отгледат нови пръсти и ръце за осакатените ветерани, но се носеха слухове за по-амбициозни опити. Един правителствен учен беше казал на един симпозиум, че в бъдеще американският войник ще може да издържа на сериозна огнестрелна рана, да се излекува сам и да продължи да се бие.

Явно фондация „Евъргрийн“ беше отишла доста по-далеч от първоначалните изследвания на регенерацията. Лабораторният доклад описваше как животно хибрид, наречено „снадка“, може да спре кървенето от сериозна рана за една, максимум две минути и може да възстанови нарушен гръбначен нерв за по-малко от седмица. Как учените бяха постигнали тези резултати не се казваше никъде. Ричардсън тъкмо четеше доклада за втори път, когато в библиотеката влезе Лорънс Такава.

— Току-що разбрах, че сте получили неразрешена информация от нашия генно изследователски екип.

— Данните са много обещаващи — каза Ричардсън.

— Кой ръководи програмата?

Вместо да му отговори, Лорънс извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и каза:

— Изпратете човек в библиотеката. Да, благодаря.

— Какво има? — попита Ричардсън.

— Фондация „Евъргрийн“ не е готова да публикува откритията си. Ако споменете на някого за този доклад, господин Бун ще го приеме за нарушаване на сигурността.

В библиотеката влезе човек от охраната и Ричардсън го сви стомахът. Лорънс каза студено:

— Компютърът на доктор Ричардсън трябва да се смени.

Мъжът веднага разкачи компютъра и го изнесе от библиотеката. Лорънс си погледна часовника и добави:

— Наближава един, доктор Ричардсън. Защо не идете да обядвате?

Ричардсън си поръча сандвич с пилешко, салата и ечемичена супа, но беше прекалено напрегнат, за да ги изяде. Когато се върна в библиотеката, на мястото му беше поставен нов компютър. На новия харддиск лабораторния доклад го нямаше, но компютърджиите на фондацията бяха свалили шахматен симулатор за напреднали. Неврологът се опита да не мисли за негативните последствия, но му беше трудно. До края на деня нервно разиграва финални партии.



Една вечер, след като се нахрани, Ричардсън остана в кафенето за персонала и реши да прочете една статия в „Ню Йорк Таймс“ за нещо, наречено „нова духовност“. Неколцина млади програмисти седяха на съседната маса и се шегуваха на висок глас за някаква порнографска видеоигра.

Някой го докосна по рамото, той се обърна и видя Лорънс Такава и Нейтан Бун. Не беше виждал шефа на охраната от няколко седмици и беше решил, че страховете му са неоснователни. Сега, когато Бун го гледаше, страхът се върна. Този мъж излъчваше нещо много заплашително.

— Имам чудесни новини — каза Лорънс. — Току-що се обади един от нашите контакти за препарат, който търсехме. Нарича се 3В3. Мислим, че може да помогне на Майкъл Кориган да премине.

— Кой е разработил препарата?

Лорънс вдигна рамене, сякаш това нямаше никакво значение.

— Мога ли да прочета лабораторните доклади?

— Няма лабораторни доклади.

— Кога мога да получа препарата?

— Идвате с мен — каза Бун. — Ще го потърсим заедно. Трябва да направите бърза оценка.

Тръгнаха незабавно с джипа на Бун към Манхатън. Бун имаше слушалка в ухото и отговори на серия обаждания — без нито веднъж да каже нещо конкретно или да спомене име. Докато слушаше отговорите му, Ричардсън заключи, че хората на Бун търсят някого в Калифорния и че бодигардът на въпросното лице е жена, и то много опасна.

— Ако я откриете, гледайте я в ръцете и не й позволявайте да се доближи до вас — каза Бун на някого. — Безопасното разстояние е около два метра.

Настъпи дълга пауза. Бун явно получи някаква информация и каза:

— Не смятам, че ирландката е в Америка. Европейските ми източници твърдят, че е изчезнала от хоризонта. Ако я видите, вземете екстремни мерки. Тя няма никакви задръжки. Изключително опасна е. Знаете ли какво стана в Сицилия? Да? Добре, не го забравяйте.

Изключи телефона и се съсредоточи върху пътя. Светлините на таблото се отразяваха в стъклата на очилата му.

— Доктор Ричардсън, чух, че сте се сдобили с достъп до неразрешена информация от генно изследователския екип.

— Стана случайно, господин Бун. Не съм искал да…

— Но не сте видели нищо.

— За нещастие видях, но…

Бун го погледна така, сякаш беше вироглаво дете, и повтори:

— Не сте видели нищо.

— Разбрах. Не съм видял нищо.

— Добре. — Бун се престрои в дясното платно и зави към Ню Йорк. — Значи няма проблем.

Стигнаха в Манхатън към десет вечерта. Ричардсън видя един бездомник — ровеше в кофа за боклук, и няколко млади жени — излизаха от някакъв ресторант и се смееха. След спокойната обстановка на изследователския център Ню Йорк изглеждаше шумен и размирен. Наистина ли беше идвал тук с жена си и беше ходил по театри и ресторанти?

Бун зави на изток и паркира на Двайсет и първа. Слязоха и тръгнаха към болница „Бел вю“.

— Какво ще правим тук? — попита Ричардсън.

— Ще се срещнем с един приятел на фондация „Евъргрийн“. — Бун му хвърли бърз изпитателен поглед. — Днес ще откриете колко много нови приятели имате на този свят.

Бун подаде визитка на отегчената жена на рецепцията и тя ги пусна да вземат асансьора към психиатричното отделение. На шестия етаж униформен пазач седеше зад плексигласова преграда. Изобщо не се изненада, когато Бун извади пистолета си от кобура под мишницата и го заключи в малко сиво шкафче. Влязоха в отделението. Чакаше ги нисък латиноамериканец с бяла престилка. Усмихна се и протегна ръце, сякаш идваха на рожден ден.

— Добър вечер, господа. Кой от вас е доктор Ричардсън?

— Аз.

— Много ми е приятно. Аз съм доктор Реймънд Флорес. От фондация „Евъргрийн“ ме предупредиха, че ще минете тази вечер.

Поведе ги навътре. Макар че беше късно, няколко пациенти със зелени памучни пижами и халати се мотаеха по коридорите. Изглеждаха упоени и се движеха бавно. Очите им бяха мъртви, чехлите им тихо шушнеха по плочките.

— Значи работите за фондацията? — попита Флорес.

— Да. Оглавявам специален проект — отвърна Ричардсън.

Доктор Флорес спря пред една заключена врата.

— Един човек от фондацията, Такава, ме помоли да следя за новопостъпили, прибрани под въздействието на новия уличен наркотик 3В3. Още никой не му е правил химичен анализ, но явно е много силен халюциноген. Хората, които го взимат, мислят, че виждат други светове.

Отключи вратата и влязоха. Миришеше на урина и повръщано. Единствената светлина идваше от една крушка, покрита с метална мрежа. Млад мъж в усмирителна риза лежеше на покрития със зелени плочки под. Главата му беше обръсната, но по черепа му беше започнал да се появява рус мъх.

Пациентът отвори очи и се ухили.

— Здрасти! Защо не си свалите мозъците и не се настаните удобно?

Доктор Флорес приглади престилката си и се усмихна приятелски.

— Тери, господата искат да разберат за 3В3.

Тери премигна и Ричардсън се зачуди дали изобщо ще каже нещо. А после Тери изведнъж зарита, претърколи се, седна и опря гръб на стената.

— Това не е наркотик, а откровение.

— Боцкаш се, шмъркаш, дишаш или го гълташ? — Гласът на Бун беше спокоен и умишлено безстрастен.

— Течен е, светлосин, като лятно небе. — Тери затвори очи за секунда, после ги отвори. — Глътнах го в клуба и се измъкнах от тялото си и полетях, минах през вода и огън и стигнах до една прекрасна гора. Но можах да остана само няколко секунди… — Изглеждаше разочарован. — Ягуарът беше със зелени очи.

Доктор Флорес погледна Ричардсън.

— Разказва тази история много пъти и винаги завършва с ягуара.

— Къде мога да открия 3В3? — попита Ричардсън.

Тери пак затвори очи и се усмихна смирено.

— Знаете ли колко струва една доза? Триста трийсет и три долара. Казва, че числото било магическо.

— Доста пари — каза Бун. — Та кой казвал, че числото било магическо, и ги прибира?

— Пиъс Ромеро. От „Чан Чан Рум“.

— Това е клуб в центъра — обясни доктор Флорес. — Имаме няколко пациенти със свръхдоза от там.

— Този свят е прекалено малък — прошепна Тери. — Осъзнавате ли го? Мраморно топче, хвърлено в локва.

Излязоха в коридора и Бун се отдалечи от двамата лекари, за да се обади на някого.

— Преглеждали ли сте и други пациенти, взимали същия наркотик? — попита Ричардсън.

— Това е четвъртият за последните два месеца. Предписваме им „Фонтекс“ и „Валдов“ комбинирано за няколко дни, докато излязат от кататоничното състояние. После намаляваме дозата и ги връщаме в реалността. Скоро ягуарът изчезва.

Върнаха се в джипа. На Бун му се обадиха още два пъти, той каза само „да“ и си изключи телефона.

— Какво ще правим? — попита Ричардсън.

— Следваща спирка — „Чан Чан Рум“.

Пред входа на клуба на Петдесет и трета бяха паркирани два реда лимузини. Зад кадифеното въже клиентите чакаха охранителите да ги претърсят с детектори за метал. Жените бяха с къси рокли или тесни поли с цепки отстрани.

Бун мина покрай тълпата и спря до една кола на следващата пресечка. Двама мъже слязоха от нея и се приближиха до джипа. Единият беше нисък афроамериканец със скъпо велурено палто. Партньорът му беше бял и огромен, с камуфлажно яке. Изглеждаше така, сякаш иска да сбара поне няколко пешеходци и да ги натръшка на улицата.

Чернилката се ухили.

— Здрасти, Бун! Бая време мина. — Кимна към доктор Ричардсън. — Кой е тоя приятел?

— Доктор Ричардсън. Докторе, това са детектив Мичъл и партньорът му детектив Краус.

— Получихме съобщението ти, дойдохме и поговорихме с охраната на клуба. — Гласът на Краус беше нисък и дрезгав. — Казаха, че Ромеро бил дошъл преди час.

— Чакайте ни пред аварийния изход — каза Мичъл. — Ще ви го доведем.

Бун вдигна прозореца и подкара по улицата. След две преки спря, бръкна под седалката и извади черна кожена ръкавица.

— Идвате с мен, докторе. Господин Ромеро може да има някаква информация.

Ричардсън последва Бун към задния вход на „Чан Чан Рум“. Зад металната врата гърмеше музика. След минута вратата се отвори с трясък и детектив Краус изхвърли на асфалта някакъв кльощав пуерториканец. Все така жизнерадостно усмихнат, детектив Мичъл излезе след Краус и изрита падналия в корема.

— Господа, представям ви Пиъс Ромеро. Седеше във VIP залата и пиеше нещо плодово с чадърче. Не е честно, нали? С Краус служим вярно на обществото, а никой не ни кани във VIP залата.

Пиъс Ромеро лежеше на асфалта и се мъчеше да си поеме дъх. Бун надяна черната кожена ръкавица и погледна Ромеро, сякаш беше празен кашон.

— Слушай ме внимателно, Пиъс. Не сме дошли да те арестуваме, дошли сме за информация. Ако ни излъжеш, ще боли, и то много. Разбираш ли ме? Кажи ми, че ме разбираш.

Пиъс седна и опипа ожуления си лакът.

— Не съм направил нищо.

— Кой ти доставя 3В3?

Младежът като че ли се стресна.

— Никога не съм го чувал това.

— Продал си на няколко души. На тебе кой ти го продаде?

Пиъс скочи и се опита да побегне, но Бун го хвана, блъсна го в стената и започна да го млати с дясната си ръка. Кожената ръкавица изплющяваше всеки път, когато го удареше по лицето. От устата и носа на Ромеро шурна кръв.

Доктор Ричардсън виждаше, че насилието е реално — съвсем реално, — но не се чувстваше свързан с това, което ставаше. Като че ли беше на крачка от действителността, като че ли гледаше филм по телевизията. Докато побоят продължаваше, той погледна двамата детективи. Мичъл се усмихваше, а Краус кимаше доволно.

Гласът на Бун беше спокоен, дори доброжелателен.

— Счупих ти носа. Сега ще те ударя и ще ти счупя костите под очите. Никога няма да зараснат напълно. Не са като крак или ръка. Цял живот ще те боли.

Пиъс Ромеро вдигна ръце и проплака като дете:

— Какво искаш? Имена? Ще ти кажа имена. Ще ти кажа всичко…



Към два след полунощ откриха адреса близо до летище „Кенеди“ в Джамайка Куинс. Мъжът, който произвеждаше 3В3, живееше в бяла дървена къща с алуминиеви столове, закачени с верига на верандата. Беше тихо работническо предградие, от местата, където хората метат сами тротоарите си и поставят бетонни статуи на Дева Мария пред къщите си. Бун спря джипа и нареди на доктор Ричардсън да слезе. Отидоха до детективите, които ги чакаха в колата си.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Мичъл.

— Стойте тук. С доктор Ричардсън ще влезем вътре. Ако има проблем, ще ви звънна.

Чувството на безучастност, което беше завладяло Ричардсън, докато Бун биеше Пиъс Ромеро, беше изчезнало и неврологът бе уморен и уплашен. Искаше да избяга от тези тримата, но знаеше, че не може. Разтреперан, той пресече улицата след Бун.

— Какво ще правите?

Бун спря на тротоара и погледна светещия прозорец на третия етаж.

— Не знам. Първо трябва да преценя проблема.

— Мразя насилието, господин Бун.

— Аз също.

— За малко не убихте онзи младеж.

— Не исках да му направя нищо лошо. — От устата на Бун излизаха облачета бяла пара. — Трябва да се учите от историята, докторе. В основата на всички велики промени лежи болката и разрухата.

Заобиколиха до задната врата. Бун я опипа, после направи крачка назад и я изрита точно над топката. Чу се трясък и вратата се отметна.

Вътре беше много топло и имаше остра неприятна миризма, сякаш някой беше разлял амоняк. Тръгнаха през тъмната кухня. Ричардсън стъпи в някаква паничка с вода. Из кухнята мърдаха тъмни сенки. Бун светна лампата и изсъска:

— Котки! Мразя котките! На нищо не можеш ги научи.

В кухнята имаше четири котки, в коридора — още две. Движеха се безшумно на меките си лапи, очите им просветваха в златисто, розово и тъмнозелено. Опашките им се извиваха като въпросителни знаци, муцунките им душеха въздуха.

— Горе свети — каза Бун. — Да видим кой ни чака.

Качиха се по дървените стъпала на третия етаж, Бун отвори вратата и влязоха в таван, превърнат в лаборатория. Имаше маси и стъкленици. Спектрограф. Микроскопи.

Възрастен мъж седеше в ракитен стол, бяла персийска котка се беше свила в скута му. Беше гладко обръснат и спретнато облечен, носеше бифокални очила, смъкнати на края на носа му. Не изглеждаше изненадан.

— Добър вечер, господа! — Произнасяше всяка сричка отчетливо. — Знаех, че ще се появите. Даже го предсказах. Третият закон на Нютон гласи, че на всяко действие има равно по големина и обратно по посока противодействие.

Бун го гледаше така, сякаш очакваше всеки момент да побегне.

— Аз съм Нейтан Бун. Вие как се казвате?

— Лъндкуист. Доктор Джонатан Лъндкуист. Ако сте от полицията, можете да си вървите. Не съм извършил нищо незаконно. Няма закон срещу 3В3, защото правителството не знае за съществуването му.

Една котка с цвят на костенурка се опита да се отърка в крака на Бун и той я ритна.

— Не сме полицаи.

Доктор Лъндкуист изглеждаше изненадан.

— Тогава трябва да сте… о, разбира се, работите за Братството.

Бун изглеждаше така, сякаш се кани да нахлузи черната си кожена ръкавица и да счупи носа на стареца. Ричардсън поклати глава. Нямаше нужда. Приближи се към стареца и седна на един сгъваем стол.

— Аз съм доктор Филип Ричардсън, невролог от Йейлския университет.

Лъндкуист изглеждаше доволен от срещата с друг учен.

— И сега работите за фондация „Евъргрийн“.

— Да, по специален проект.

— Преди много години кандидатствах за субсидии от фондацията, но те дори не отговориха на писмото ми. Това беше преди да науча за странниците от една апокрифна страница в интернет. — Лъндкуист тихо се засмя. — Реших, че ще е по-добре, ако работя сам. Никакви формуляри. Никой не ти наднича над рамото.

— Опитвате се да пресъздадете преживяването на странниците ли?

— Много повече от това, докторе. Опитвам се да отговоря на някои фундаментални въпроси. — Лъндкуист спря да гали персийската котка и тя скочи от скута му. — Допреди няколко години бях в Принстън, преподавах органична химия… Сносна заплата, никаква наука. Винаги ме е интересувала цялата картина. Не само химията, но и останалите области на познанието. Така че една сутрин отидох на семинар във физическия факултет за нещо, наречено теория на браните. В днешно време физиците имат сериозни проблеми. — Той се позасмя. — Схващанията, които обясняват вселената, като теорията на относителността на Айнщайн, са несъвместими със субатомния свят на квантовата механика. Някои физици заобикалят противоречието със струйната теория, идеята, че всичко е свързано с мънички субатомни частици, които вибрират в многоизмерното пространство. Математиката е точна наука, но струните са толкова малки, че експериментално не можеш да докажеш кой знае колко. Теорията на браните отива по-далеч и се опитва да даде космологично обяснение. „Брана“ е съкращение от „мембрана“. Теоретиците вярват, че видимата вселена се свежда до нещо като мембрана от пространство и време. Обичайната аналогия е, че галактиката ни прилича на пяна върху езеро — тънък пласт на съществуване, който се носи върху много по-голяма маса от нещо. Цялата материя, включително собствените ни тела, е хваната в капана на нашата брана, но гравитацията може да изтича в масата или недоловимо да влияе на собственото ни физическо същество. Други брани, други измерения, други светове — която и дума да използвате — може да са много близо до нас и ние изобщо да не ги забелязваме. Това е така, защото нито светлината, нито звукът, нито радиоактивността могат да се освободят от собственото си измерение.

Една черна котка се приближи до Лъндкуист и той я почеса зад ушите.

— Поне такава е теорията, и то в много опростен вид. Аз си имах собствена теория. И отидох на лекцията на един тибетски монах в Ню Йорк. Седях си и го слушах как говори за шестте различни свята в будистката космология, и осъзнах, че описва браните — различните измерения и бариерите, които ги отделят. Но има една съществена разлика: на колегите ми в Принстън не би им хрумнало да отидат на тези различни места. За един странник това е напълно вероятно. Тялото не може да го направи, но Светлината в нас може.

Лъндкуист се облегна на стола си и се усмихна.

— Тази връзка между духовност и физика ме накара да погледна на науката по нов начин. В момента разбиваме атоми и разделяме хромозоми. Стигаме до дъното на океана и гледаме в космоса. Но всъщност не изследваме ума си — освен по най-повърхностен начин. Хората използват апарати с магнитен резонанс и скенери, за да гледат мозъка, но всичко това е много малко и чисто физиологично. Явно никой не си дава сметка колко огромно е съзнанието в действителност. И че тъкмо то ни свързва с вселената.

Ричардсън се огледа. Една котка с тигрова окраска седеше върху дебела кожена папка — очевидно бележките на Лъндкуист.

— И започнахте експеримента си?

— Да. Първо в Принстън. После се пенсионирах и се преместих тук, за да пестя пари. Не забравяйте, че съм химик, а не физик. Така че реших да търся субстанция, която да освободи Светлината от тялото ни.

— И сте намерили вълшебната формула?

— Това не ви е рецепта за торта — раздразнено каза Лъндкуист. — 3В3 е живо същество. Нов вид бактерия. Когато глътнеш разтвора, той се абсорбира в нервната система.

— Не е ли опасно?

— Вземал съм го десетки пъти. И още помня да си изхвърлям боклука и да си плащам сметките за тока.

Ричардсън пристъпи към масата и посегна към папката, тигровата котка замърка.

— И 3В3 помага да се виждат други светове?

— Не. Пълен провал. Можеш да гълташ, колкото си искаш, но няма да те превърне в странник. Пътуването е много късо, кратък контакт вместо истинско пътешествие. Виждаш само един-два образа и после трябва да си вървиш.

Ричардсън отвори папката — листовете бяха пълни с графики и бележки.

— Какво ще стане, ако вземем тая ваша бактерия и я дадем на някого?

— Заповядайте. Ето я в стъкленицата пред вас. Но ще е чиста загуба на време. Както ви казах, не става. Затова започнах да я давам на онзи младеж, Пиъс Ромеро. Той ми ринеше снега пред къщата. Реших, че моето съзнание нещо не е наред. Че може другите да взимат 3В3 и да преминават в други светове. И щом Пиъс дойдеше за още, го карах да ми докладва за всичко. Хората имаха видения за други светове, но не можеха да останат там.

Ричардсън взе стъкленицата от масата. Течността в нея беше синьо-зеленикава.

— Това ли е?

— Да. Провалът. Върнете се при Братството и им кажете да идат в манастир. Да се молят. Да медитират. Да изучават Библията, Корана или Кабалата. Бърз начин да избягаш от скапания ни малък свят няма.

— Ами ако странник вземе 3В3? — попита Ричардсън. — Ще го прати на пътешествие, което може да довърши и сам.

Доктор Лъндкуист рязко се наведе напред.

— Но всички странници не умряха ли? Братството даде бая пари, за да ги затрие. Но кой знае? Може да намерите някой скрит в Мадагаскар или Катманду.

— Открихме странник, готов да ни сътрудничи.

— И ще го използвате?

Ричардсън кимна.

— Не мога да повярвам. Защо го прави Братството?

Ричардсън взе папката и стъкленицата.

— Това е чудесно откритие, доктор Лъндкуист. Възхитен съм.

— Не, търся комплименти, а обяснение. Защо Братството е променило стратегията си?

Бун пристъпи към масата и тихо каза:

— За това ли дойдохме, докторе?

— Мисля, че да.

— Няма да идваме пак. Така че трябва да сте сигурен.

— Това е всичко, от което имаме нужда. Но вижте, не искам да се случи нищо лошо на доктор Лъндкуист.

— Естествено, докторе. Знам, как се чувствате. Той не е престъпник като Пиъс Ромеро. — Бун внимателно сложи ръка на рамото на Ричардсън и го побутна към вратата. — Идете в колата и ме изчакайте. Трябва да запозная господин Лъндкуист с мерките ни за сигурност. Няма да отнеме много време.

Ричардсън се запрепъва надолу по стълбите, мина през кухнята и излезе. От студения вятър очите му се насълзиха, все едно плачеше. Спря на верандата. Чувстваше се толкова изтощен, че му се искаше само да си легне и да се свие на кълбо. Животът му се беше променил завинаги, но тялото му продължаваше да помпи кръв, да смила храна и да поема въздух. Вече не беше учен, който пише научни трудове и мечтае за Нобелова награда. Беше се смалил, беше станал съвсем незначителен, малка брънка от сложен механизъм.

Със стъкленицата в ръка Ричардсън се повлече към колата. Разговорът на Бун с доктор Лъндкуист явно не беше продължил дълго, защото той го догони само след секунди.

— Разбрахте ли се? — попита Ричардсън.

— Естествено — отвърна Бун. — Никакви проблеми. Понякога е най-добре да си ясен и директен. Без излишни приказки. И без фалшива дипломатичност. Поставих въпроса ребром и получих положителен отговор.

Бун отвори вратата на колата и направи лек подигравателен поклон.

— Сигурно сте уморен, доктор Ричардсън. Нямате нищо против да ви откарам в изследователския център, нали?

Загрузка...