Странникът

4.

Гейбриъл Кориган и по-големият му брат Майкъл бяха израснали по пътищата и се смятаха за експерти по отношение на къмпинги, хижи и крайпътни музеи с кости на динозаври. По време на дългите пътувания майка им сядаше между тях на задната седалка и им четеше книги или им разказваше истории. Една от любимите им беше за Едуард V и неговия брат — херцога на Йорк, двамата млади принцове, заключени в Лондонската кула от Ричард III. Според майка им принцовете щели да бъдат удушени от един от палачите на Ричард, но открили таен проход и избягали на свобода, като преплували рова. Предрешени в дрипи и с подкрепата на Мерлин и Робин Худ, братята преживели много приключения.

Когато бяха малки, братята Кориган си представяха, че са изгубените принцове в общинските паркове и къмпингите по магистралата. Но сега, когато пораснаха, Майкъл виждаше играта по друг начин.

— Проверих в един учебник по история — каза той. — Ричард Трети ги е убил и двамата.

— Какво значение има? — попита Гейбриъл.

— Излъгала ни е, Гейб. Поредната опашата лъжа. Мама ни разказваше купища приказки, като бяхме малки, но така и не ни каза истината.

Гейбриъл беше съгласен с Майкъл: по-добре е да знаеш всички факти. Но понякога се развличаше с една от историите на майка си. В неделя излизаше от Лос Анжелис преди зазоряване и се понасяше с мотора в мрака към град Хемет. Чувстваше се като изгубен принц, сам и предрешен, докато зареждаше гориво с намаление на бензиностанцията и закусваше в някое малко кафене. После отбиваше от магистралата. Слънцето се показваше от земята като яркооранжев балон. Откъсваше се от гравитацията и се понасяше към небето.

Летището при Хемет беше само две асфалтови писти с бурени, напиращи през пукнатините, хангар за самолетите и разнебитена колекция от каравани и временни постройки. Офисът на парашутистите се намираше в една огромна каравана близо до южния край на пистата. Гейбриъл спря, слезе от мотора и откопча каишката на каската си.

Скоковете с парашут бяха скъпи и Гейбриъл беше казал на Ник Кларк, инструктора по парашутизъм, че си отпуска по един на месец. Когато влезе в караваната, Ник му се ухили като букмейкър на някой от постоянните си клиенти.

— Не издържа, а?

— Изкарах малко мангизи — отвърна Гейбриъл — и просто не знам за какво друго да ги похарча. — Даде на Ник една пачка и отиде в съблекалнята, за да си сложи термобельото и предпазното облекло.

Когато излезе, тъкмо пристигаше група от петима корейци. Носеха еднакви зелено-бели униформи, скъпа екипировка и ламинирани картончета с написани на тях полезни английски изрази. Ник им каза, че Гейбриъл ще скача заедно с тях, и корейците се изредиха да стиснат ръката на американеца и да се снимат с него.

— Колко скока има? — попита един.

— Не си водя дневник — отвърна Гейбриъл.

Ник преведе и корейците го изгледаха изненадано.

— Водиш — каза най-възрастният. — Тогава знаеш колко.

Ник нареди на корейците да се приготвят и групата започна да отмята дълъг списък.

— Тези пичове ще скачат с парашут на седемте континента — прошепна Ник. — Това струва бая пари. Ще носят специални космически скафандри, когато скачат над Антарктида.

На Гейбриъл корейците му харесаха — приемаха скачането на сериозно, — но той предпочиташе да е сам, докато проверява екипировката си. Самата подготовка беше част от удоволствието, почти форма на медитация. Облече си гащеризона над дрехите, провери терморъкавиците, каската и очилата; после провери основния и резервния парашут, въжетата, халките и карабинките. Всичко изглеждаше съвсем обикновено на земята, но щеше да се преобрази, щом стъпеше в небето.

Корейците си направиха още няколко снимки и после всички се натъпкаха в самолета. Мъжете седнаха, сложиха си кислородните маски и ги прикачиха към конзолата. Ник каза на пилота, че са готови, самолетът излетя и започна бавното си издигане на девет хиляди метра. С кислородните маски не можеха да приказват и Гейбриъл беше благодарен за това. Затвори очи и се съсредоточи върху дишането. Кислородът тихо свистеше в маската му.

Мразеше гравитацията и нуждите на тялото си. Раздуването на дробовете и ударите на сърцето приличаха на механични действия на тъпа машина. Веднъж се опита да го обясни на Майкъл, но разбра, че сякаш говорят на различни езици.

— Никой не е искал да се ражда, но въпреки това сме тук, на този свят — отвърна Майкъл. — Има само един въпрос, на който трябва да си отговорим: в подножието на върха ли стоим, или на върха?

— Може би върхът няма значение.

На Майкъл явно му беше забавно.

— И двамата ще стигнем върха — каза му. — Натам съм се запътил и ще те взема с мен.

Минаха шест хиляди метра и в самолета се появиха ледени кристали. Гейбриъл отвори очи — Ник мина по тясната пътека към задната част на самолета и отвори вратата няколко сантиметра. Студеният вятър нахлу в кабината и вълнението заля Гейбриъл. Това беше. Моментът на избавлението.

Ник погледна надолу: търсеше зоната на приземяване и говореше с пилота по интеркома. Най-накрая махна на всички да се приготвят, мъжете си сложиха очилата и провериха коланите. Минаха още две-три минути. Ник махна пак и запуши маската си. На левия крак на всеки бе закачена по една малка кислородна бутилка. Гейбриъл дръпна регулатора на своята и маската му тихо изпука. Той се откачи от конзолата с кислород. Беше готов за скока.

Вече бяха на височината на Еверест и беше много студено. Вероятно корейците бяха решили да направят някакъв зрелищен скок, но Ник искаше да са в зоната на безопасност, преди да им е свършил кислородът в бутилките. Един по един те се изправяха, отиваха до вратата и падаха в небето. Гейбриъл седеше на мястото до пилота, така че щеше да е последен. Преструваше се, че затяга коланите, за да остане съвсем сам по време на полета. Когато стигна до вратата, се забави още няколко секунди, после вдигна палци към Ник, скочи от самолета и започна да пада.

Превъртя се по гръб, за да вижда само синевата горе. Небето беше тъмносиньо, по-тъмно, отколкото можеш да го видиш от земята. Среднощно синьо с една далечна светла точка. Венера. Богинята на любовта. Бузите започнаха да го парят, но той не обърна внимание на болката, а се съсредоточи върху небето, върху абсолютната чистота на света, който го заобикаляше.

На земята две минути бяха равни на прекъсването за реклами по време на някое телевизионно шоу, петстотин метра лазене през задръстване по магистралата, куплет от популярна любовна песен. Но докато падаш във въздуха, всяка секунда се раздува като гъба, накисната във вода. Гейбриъл мина през слой топъл въздух и отново се върна в студа. Беше пълен с мисли, но не мислеше. Всички съмнения и компромиси в живота му на земята се бяха стопили.

Висотомерът на китката му започна да писука. Той се превъртя и загледа скучния пейзаж на Южна Калифорния и хълмовете далече долу. Когато се приближи към земята, започна да различава коли и редици къщи, както и жълтеникавия смог, който се издигаше над магистралата. Искаше му се да пада вечно, но едно тихо гласче в главата му го изкомандва да дръпне дръжката.

Погледна нагоре към небето — опита се да запомни точно как изглежда — и парашутът се разтвори над главата му.

Гейбриъл живееше в къща в западната част на Лос Анжелис на пет метра от магистралата към Сан Диего. През нощта бяла река от фарове потичаше на север през прохода Сепулведа, а успоредна река от стопове се понасяше на юг към крайбрежните градове и Мексико. След като хазаинът му, господин Варосян, открил, че в къщата му живеят седемнайсет възрастни и пет деца, и успял да ги депортира в Ел Салвадор, пуснал обява „само за един наемател, без изключения“. Смяташе, че Гейбриъл се занимава с нещо незаконно — нощен клуб или продажба на крадени части от коли. На господин Варосян хич не му пукаше за частите, но пък имаше няколко правила: никакво оръжие, никакви наркотици, никакви котки.

Гейбриъл чуваше постоянния грохот на колите, камионите и рейсовете, които се отправяха на юг. Всяка сутрин отиваше до телената ограда, за да види какво е изхвърлила магистралата на брега му. Хората непрекъснато мятаха разни неща през прозорците на колите си: хартии от сандвичи и вестници, пластмасова Барби с проскубана коса, мобилни телефони, нахапано парче козе сирене, използвани презервативи, градински инструменти и пластмасова урна за кремация, пълна с почернели зъби и прах.

Провисналите врати на гаража бяха осеяни с бандитски графити, а моравата отпред се задушаваше от бурени, но Гейбриъл не пипаше нищо извън къщата. Това беше маскировка, като дрипите, които носеха изгубените принцове. Миналото лято на една разпродажба си беше купил от една религиозна група стикер за калника: „Обречени сме навеки, ако не беше кръвта на Нашия Спасител“. Изряза всичко и остави само „Обречени сме навеки“, и го лепна на входната врата. Когато брокерите на недвижимо имущество и търговците от врата на врата започнаха да избягват къщата, се почувства така, сякаш беше спечелил сериозна победа.

Отвътре къщата беше чиста и приятна. Всяка сутрин, когато слънцето светеше под определен ъгъл, стаите се изпълваха със светлина. Майка му казваше, че растенията прочистват въздуха и те зареждат с положителни мисли, затова той имаше повече от трийсет — висяха от тавана или растяха в саксии на пода. Спеше на футон в една от спалните и държеше всичките си вещи в няколко брезентови раници. Шлемът му за кендо и оръжията бяха сложени върху специална рамка до стойката, на която бе нагласил бамбуков меч шинай и стария японски меч на баща си. Когато нощем се събудеше и отвореше очи, имаше чувството, че някой самурай го пази докато спи.

Втората спалня беше празна, като се изключеха няколкостотинте книги, струпани на камари до стените. Вместо да си извади карта за библиотеката и да търси конкретна книга, Гейбриъл четеше всяка книга, която откриеше него. Някои клиенти му даваха своите, когато ги прочетяха, а и той събираше разни, оставени по чакалните или на мантинелата на магистралата. Имаше от масовите с меки корици, имаше с твърди корици, имаше технически описания за метални сплави и три покрити с петна от вода романа на Дикенс.

Не беше член на никой клуб или политическа партия. Вярваше най-вече в това, че трябва да продължи да живее извън Мрежата. В речника мрежа се определяше като разположени на равно разстояние хоризонтални и вертикални линии, които могат да бъдат използвани за намирането на конкретен обект или точка. Ако погледнеш на съвременната цивилизация по определен начин, изглежда, че всяко търговско дружество или правителствена програма са част от огромна мрежа. Различните линии и квадранти могат да те засекат и да определят местоположението ти; могат да разберат почти всичко за теб.

Мрежата се състоеше от прави линии върху плоска равнина, но все още беше възможно да се живее в нелегалност. Можеш да работиш в сивата икономика или да се движиш с такава скорост, че линиите да не могат да засекат точното ти местонахождение. Гейбриъл нямаше нито банкова сметка, нито кредитна карта. Използваше истинското си малко име с фалшива фамилия в шофьорската си книжка. Въпреки че имаше два телефона, един личен и един работен, и двата се водеха на компанията за недвижими имоти на брат му.

Единствената връзка на Гейбриъл с мрежата беше върху бюрото във всекидневната. Преди година Майкъл му беше подарил компютър и му беше пуснал високоскоростен интернет. От там Гейбриъл си сваляше транс музика от Германия, хипноимпровизации на диджеи, свързани с мистериозната група, наречена „Ди Нунен Примитивен“. Музиката му помагаше да заспи, когато се прибираше вечер. Когато си затвореше очите, чуваше как женски глас пее: „Ценители на лотоса, изгубени в Новия Вавилон. Самотни пилигрими, намерете пътя към своя дом“.

Потънал в съня си, той падаше в мрака през облаци от сняг и дъжд. Удряше се в покрива на къща и преминаваше през кедровите летви на покрива, мушамата с катран и дървения сачак. Ставаше отново дете, стоеше в коридора на втория етаж на фермата в Южна Дакота. А къщата гореше, леглото на родителите му, скринът и люлеещият се стол в тяхната стая запушиха и лумнаха в пламъци. Излизай, каза си. Намери Майкъл. Скрий се. Но детското му аз, малката фигурка, която вървеше по коридора, не чуваше предупрежденията му на възрастен.

Нещо избухна зад стената и се чу глух грохот. После огънят изригна по стълбите и обгърна перилата. Ужасен, Гейбриъл стоеше в коридора. Огънят се носеше към него — вълна от жега и болка.

Мобилният телефон до футона иззвъня и Гейбриъл отлепи глава от възглавницата. Беше шест сутринта и слънцето се прокрадваше през процепа на пердетата. Няма огън, успокои се той. Просто нов ден.

Вдигна телефона и чу гласа на брат си. Майкъл беше разтревожен, но това беше нормално. От деца Майкъл играеше ролята на отговорния по-голям брат. Щом чуеше за катастрофа с мотоциклет по магистралата, му се обаждаше само за да се увери, че е добре.

— Къде си? — попита Майкъл.

— У дома. В леглото.

— Вчера те търсих пет пъти. Защо не ми се обади?

— Беше неделя. Не ми се говореше с никого. Оставих телефоните тук и ходих да скачам в Хемет.

— Прави каквото искаш, Гейб, но ми казвай къде отиваш. Притеснявам се, когато не знам къде си.

— Добре де, няма вече. — Гейбриъл се обърна на една страна и видя отпред ботушите си с метални пластини и кожените си мотористки дрехи, пръснати по пода. — Ти как прекара неделята?

— Обичайното. Платих няколко сметки и играх голф с двама строителни предприемачи. Виждал ли си мама?

— Да. Минах през хосписа в събота.

— Всичко наред ли е? Все пак е на ново място.

— Удобно й е.

— Трябва да е повече от удобно.

Преди две години майка им влезе в болница за рутинна операция на пикочния мехур и докторите откриха злокачествен тумор на коремната стена. И макар че я подложиха на химиотерапия, ракът разви метастази и се разпростря по цялото тяло. Сега живееше в един хоспис в Тарзана, предградие в югозападната част на долина Сан Фернандо.

Братята си бяха поделили грижите за нея. Гейбриъл минаваше да я види през ден и говореше с персонала на хосписа. По-големият му брат се отбиваше веднъж седмично и плащаше за всичко. Майкъл винаги се отнасяше подозрително към лекарите и сестрите. Щом забележеше прояви на немарливост, веднага прехвърляше майка им на друго място.

— Не иска да я местим от там, Майкъл.

— Не съм казал, че ще я местим. Просто искам лекарите да си вършат работата.

— Лекарите нямат значение сега, когато спря химиотерапията. Сестрите и санитарите се грижат за нея.

— При най-малкия проблем веднага ме уведоми. На работа ли си днес?

— Да.

— Пожарът в Малибу се разраства, има и нов пожар на изток, близо до езеро Ероухед. Всички подпалвачи са пощурели. Сигурно е от времето.

— Сънувах пожар — отвърна Гейбриъл. — Бяхме в старата къща в Южна Дакота. Гореше долният етаж и не можех да избягам.

— Трябва да спреш да мислиш за това, Гейб. Няма смисъл.

— Не искаш ли да разбереш кой ни нападна?

— Мама ни даде хиляда обяснения. Избери си едно и си живей живота. — Втори телефон звънна в апартамента на Майкъл. — Остави си телефона включен каза той. — Ще ти се обадя следобед.

Гейбриъл взе душ, нахлузи шорти и фланелка и отиде в кухнята. Смеси прясно и кисело мляко и два банана в шейкъра. Докато отпиваше от шейка, поля всички висящи растения, после се върна в спалнята и започна да се облича. Погледна белезите от последната катастрофа с мотора: бледи бели линии по лявата ръка и левия крак. Къдравата кестенява коса и гладката кожа му придаваха момчешки вид, но това се промени, когато си обу дънките, сложи фланелка с дълги ръкави и тежки мотористки ботуши — бяха ожулени и набръчкани от дивашкия начин, по който се навеждаше на завоите. Коженото му яке също беше надрано и изпоцапано с масло по маншетите. Двата телефона на Гейбриъл бяха свързани със слушалка с вграден микрофон. Работните обаждания влизаха в лявото му ухо. Личните — в дясното. Докато караше, можеше да активира и двата телефона, като притисне с ръка външния си джоб.

Взе една от каските си и излезе в задния двор. Беше октомври и горещият вятър Санта Ана духаше от северните каньони. Небето беше ясно, но когато погледна на запад, Гейбриъл видя облак черен дим от пожара в Малибу. Във въздуха витаеше потискащо чувство, сякаш целият град се беше превърнал в стая без прозорци.

Гейбриъл отвори вратата на гаража и огледа трите си мотора. Ако имаше вероятност да спре в непознат квартал, обикновено яхваше ямахата RD400. Това беше най-малкият му мотор, очукан и темпераментен. Само наистина изпаднал крадец би тръгнал да краде такъв боклук. Другият бе „Мото Гуци“ VII, италиански, с мощен двигател. Това беше моторът за почивните дни, използваше го за дълги преходи през пустинята. Тази сутрин реши да се качи на „Хонда“ 600, средно голяма спортна машина, която лесно вдигаше над сто и шейсет. Напомпа задната гума, напръска веригата със смазваща течност и я остави да проникне хубаво. Хондата имаше проблем с веригата, така че той взе отвертка и гаечен ключ от тезгяха — можеше да му потрябват.

В момента, в който яхна мотора и запали двигателя, се отпусна. Моторите винаги го караха да се чувства така, сякаш може да напусне къщата и града завинаги, да даде газ и да изчезне в сгъстяващия се мрак на хоризонта.

Зави по булевард Санта Моника и подкара на запад. Сутрешното задръстване беше започнало. Жени в ленд роувъри пиеха от неръждаеми канчета на път за работа, училищни пазачи с ярки жилетки чакаха на пресечките. Когато светна червено, Гейбриъл се пресегна към външния си джоб и включи служебния си телефон.

Работеше за две куриерски служби: „Сър Спийди“ и конкуренцията „Блу Скай Месинджър“. „Сър Спийди“ беше собственост на Арти Дреслър, сто и осемдесет килограмов адвокат, който рядко напускаше дома си в Силвър Лейк Дистрикт. Арти се беше регистрирал в сайтове с по няколко хиксчета и вдигаше телефона, докато гледаше как голи колежанки си лакират ноктите. Мразеше конкурента си „Блу Скай Месинджър“ и собственичката му Лора Томпсън и в червата. Лора някога беше работила като филмов редактор и сега живееше в куполообразна къща в Тонга Кениън. Вярваше в чистото дебело черво и оранжевата храна.

Телефонът иззвъня, когато светна зелено, и в слушалката му се разнесе стържещият глас на Арти.

— Гейб! Аз съм. Защо си изключил телефона?

— Извинявай. Забравих.

— Гледам на живо на компютъра как две момичета се къпят заедно. Отначало беше добре, но сега парата замъглява обектива.

— Сигурно е интересно.

— Имам пратка за теб в Санта Моника Кениън.

— Близо ли е до пожара?

— Не. На километри от него. Няма проблем. Но в Сими Вали бушува нов пожар. Неудържим.

Дръжките на мотора бяха къси и стъпенките и седалката бяха под такъв ъгъл, че Гейбриъл беше постоянно наведен напред. Усещаше вибрирането на двигателя и чуваше смяната на скоростта. Когато дадеше газ, машината ставаше част от него, продължение на тялото му. Понякога краищата на дръжките бяха на сантиметри от фучащите коли. Виждаше напред стоповете, пешеходците, камионите, които бавно завиваха, и веднага разбираше дали да спре, да ускори или да заобиколи рязко препятствието.

Санта Моника беше квартал със скъпи къщи, построени близо до път с две платна, който водеше към брега. Гейбриъл взе кафявия плик, който лежеше на нечии стълби, и полетя да го занесе на някакъв брокер, който се занимаваше с ипотеки — чак в западен Холивуд. Когато стигна на адреса, свали каската и влезе в офиса. Мразеше тази част от работата. С мотора беше свободен да иде където си пожелае. Пред рецепцията тялото му се движеше мудно, натежало от тежките ботуши и коженото яке.

Обратно на мотора. Запалваш с един ритник. Политаш напред.

— Скъпи Гейбриъл, чуваш ли ме? — прозвуча милият глас на Лора в слушалката. — Надявам се, че си закусил добре. Добрата комбинация от въглехидрати стабилизира кръвната захар.

— Не се тревожи. Хапнах.

— Добре. Имам пратка за теб в Сенчъри Сити.

Гейбриъл знаеше адреса много добре. Беше излизал с няколко от момичетата на рецепцията и секретарките, с които се беше запознал, като доставяше пратките, но се беше сдобил с една-единствена истинска приятелка, адвокатката Маги Резник. Преди година беше киснал пред кабинета й, за да вземе пратка — наложи се да чака, докато секретарките търсят забутан някъде документ. Маги го беше разпитала за работата му и си говориха цял час — дълго след като документът беше намерен. Той предложи да я повози на мотора си и се изненада, когато тя прие.

Маги беше на шейсет и няколко, дребна енергична жена, влюбена в червените рокли и скъпите обувки. Арти каза, че защитавала закъсали филмови звезди и други знаменитости, но тя рядко говореше за делата си. Държеше се с Гейбриъл като с любим безотговорен племенник.

— Трябва да идеш в колеж — казваше му. — Да си отвориш банкова сметка. Да си купиш къща. — Гейбриъл никога не следваше съветите й, но му беше приятно, че се тревожи за него.

Качи се на двайсет и втория, етаж и момичето на рецепцията му махна към кабинета на Маги. Тя пушеше и говореше по телефона.

— Разбира се, че може да се срещнеш с областния прокурор, но няма сделка. Няма сделка, защото той няма доказателства. Кажи му да си гледа работата и ми се обади пак. — Затвори и изтръска пепелта от цигарата си. — Копелета! Всичките са лъжливи копелета!

— Имаш ли пратка за мен?

— Нямам. Просто исках да те видя. Ще платя на Лора за доставката.

Гейбриъл седна на дивана и си разкопча якето. На масичката имаше бутилка минерална вода и той си наля.

Маги се наведе напред и го погледна много страшно.

— Ако си наркодилър, Гейбриъл, ще те убия собственоръчно!

— Не съм.

— Разказа ми за брат си. Не се набърквай в далаверите му за правене на пари.

— Той купува имоти, Маги. Офис сгради.

— Надявам се, скъпи. Ще му отрежа езика, ако те въвлече в нещо нелегално.

— Какво е станало?

— Работя с едно бивше ченге, сега е консултант по охрана. Помага ми, когато някоя откачалка реши да досажда на клиентите ми. Вчера говорихме по телефона и изведнъж той каза: „Познаваш ли куриер на име Гейбриъл?“ Естествено, казах му, че познавам. И той каза: „Едни приятели ме разпитваха за него. Къде работи. Къде живее“.

— Кои?

— Не ми каза — отвърна Маги. — Но бъди предпазлив, скъпи. Някой с власт се интересува от теб. Катастрофа правил ли си наскоро?

— Не.

— Някакви съдебни дела?

— Разбира се, че не.

— Ами приятелки? — Тя се втренчи в него. — Някоя богата? Някоя омъжена?

— Излязох с момичето, с което се запознах на празненството ти. Андреа…

— Андреа Скофийлд? Баща й има четири винарски изби в Напа Вали. — Маги се разсмя. — Това ще да е. Дан Скофийлд те проверява дали ставаш.

— Возих я с мотора няколко пъти.

— Не се тревожи, Гейбриъл. Ще говоря с Дан и ще му кажа да не я пази толкова. А сега изчезвай. Трябва да се подготвя за едно изслушване.

Гейбриъл вървеше през подземния гараж. Беше изпълнен със страх и подозрение. Ами ако някой го наблюдаваше точно в този момент? Двамата мъже в пикапа? Жената с куфарчето, която вървеше към асансьорите? Бръкна в куриерската си чанта и напипа гаечния ключ. Ако се наложеше, можеше да го използва като оръжие.

Родителите му щяха да побягнат още щом чуеха, че някой разпитва за тях. Но той живееше в Лос Анжелис вече пет години и никой не беше тропал по вратата му. Може би трябваше да послуша съвета на Маги: да иде в колеж и да си намери истинска работа. Ако си свързан с Мрежата, животът ти става по-съдържателен.

Докато палеше мотора, приказката на майка му се върна с цялата си успокоителна сила. Двамата с Майкъл бяха изгубените принцове, предрешени в дрипи, но находчиви и смели. Избръмча по рампата към изхода и се вля в движението, като рязко изпревари един пикап. Втора скорост. Трета скорост. По-бързо. Отново беше в движение, винаги в движение, малка искрица разум, заобиколена от машини.