Странникът

37.

Като момче Майкъл имаше автоматичен отговор на безумните истории на майка си и непрактичните планове на Гейбриъл за правене на пари. Време е да идеш в Града на истината, казваше им, което значеше, че някой от семейството трябва да подходи към проблемите обективно. Майкъл се смяташе за кмета на Града на истината — не особено приятно място вероятно, но поне знаеш къде се намираш.

Сега, когато живееше в изследователския център, му беше трудно да е обективен. Нямаше никакво съмнение, че е затворник. Дори да успееше да се измъкне от заключената си стая, охраната нямаше да го пусне да излезе през портала и да хване автобуса за Ню Йорк. Беше загубил свободата си, но този факт не го притесняваше. За пръв път в живота му хората му отдаваха нужната почит и уважение.

Всеки вторник Майкъл се виждаше с Кенард Наш за по едно питие и вечеря в дъбовия кабинет. Генералът обясняваше скритите цели зад изглеждащите на пръв поглед случайни събития. Една вечер му разказа за чипа, скрит в американските паспорти, и дори му показа снимки на устройството, наречено „Скимър“ — то можеше да чете паспорти от двайсет метра. Навремето някои специалисти искали да се въведат „контактни“ паспорти, които да се прекарват през жлеб като кредитните карти, но приятелите на Братството в Белия дом настояли за новата технология и радиочип.

— Информацията кодирана ли е? — попита Майкъл.

— Разбира се, че не. Това би затруднило съвместното използване на технологията заедно с други правителства.

— Ами ако терористите започнат да използват скимъри?

— Това със сигурност ще ги улесни. Да кажем, турист се разхожда на пазара в Кайро. Скимърът може да прочете паспорта му — да разбере дали е американец и посещавал ли е Израел. Още преди да е стигнал до края на улицата, убиецът може да го гръмне от някоя врата.

— Това е глупаво — възрази Майкъл. — Правителството казва, че иска да ни защити, а създава нещо, което ни прави още по-уязвими.

Генерал Наш го изгледа така, сякаш е любимият му племенник и се е наакал.

— Да, за съжаление. Но от едната страна на везните трябва да сложиш загубата на няколко живота, а от другата властта, която ни дава тази нова технология. Това е бъдещето, Майкъл. Никой не може да го спре. След няколко години няма да са само паспортите. Всеки ще носи защитен чип, с който ще бъде следен непрекъснато.

По време на един от седмичните им разговори Наш спомена какво се е случило с Гейбриъл. Явно братът на Майкъл беше пленен от фанатичка, която работела за терористична група, наречена „Арлекините“. Беше убила няколко души, преди да избягат от Лос Анжелис.

— Хората ми продължават да търсят — каза Наш. — Не искаме никой да нарани брат ти.

— Кажете ми, когато го откриете.

— Разбира се. — Наш размаза сирене и хайвер върху една солена бисквита и изстиска отгоре лимонов сок.

— Споменавам това само защото арлекините може да подготвят Гейбриъл да стане странник. Ако и двамата притежавате способността, има вероятност да се срещнете в друг свят. Ще трябва да го попиташ къде се намира физическото му тяло. Разберем ли това, ще можем да го спасим.

— А, не — отвърна Майкъл. — Гейб би отишъл в друг свят само ако там може да се стигне с мотор. Може би арлекините ще проумеят това и ще го пуснат.

На сутринта след експеримента Майкъл се събуди рано и взе душ с плувна шапка, за да не се намокрят сребърните пластини на черепа му. Навлече фланелка, панталони с шнур на кръста и обу джапанки. Нямаше закуска — според доктор Ричардсън не беше добре да закусва. Седна на канапето и си пусна музика. Лорънс тихо почука и влезе.

— Изследователският екип е готов. Време е.

— Ами ако реша да не го правя?

Лорънс като че ли се стресна.

— Изборът си е твой, Майкъл. На Братството обаче няма да му хареса решението ти. Трябва да се обадя на генерал Наш и…

— Спокойно. Не съм променил решението си.

Сложи на бръснатата си глава плетено вълнено кепе и последва Лорънс в коридора. Двама мъже от охраната стояха отвън с обичайните черни вратовръзки и сини блейзъри. Оформиха нещо като почетен ескорт — един отпред, един отзад. Тръгнаха към двора.

Майкъл с изненада откри, че всички работещи по проект „Преминаване“ — секретарки, химици и компютърни програмисти — са излезли да видят как влиза в Гробницата. Въпреки че повечето не разбираха истинската същност на проекта, им беше казано, че с него ще защитят Америка от враговете й и че Майкъл е важна част от плана.

Той кимна като звезда, която приветства тълпата, и тръгна към Гробницата. Всички тези сгради бяха построени и всички тези хора бяха събрани именно заради този момент. На бас, че струва маса пари, помисли си. На бас, че са дали милиони. Винаги беше усещал, че е особен, предопределен за слава, и ето че сега към него се отнасяха като към филмова звезда във високобюджетен филм, в който има само една роля, едно-единствено лице на екрана. Ако наистина можеше да отиде в друг свят, щяха да го почитат като бог. Не беше късмет, че се озова тук. Беше негово право по рождение.

Минаха през метална врата и влязоха в просторно сумрачно помещение. На пет-шест метра над гладкия бетонен под по четирите стени се точеше покрита със стъкло галерия, озарена от светлини на контролни табла и монитори. Няколко техници гледаха надолу към него. Въздухът беше студен и сух, чуваше се бръмчене.

По средата на помещението имаше стоманена операционна маса с малка възглавница за главата му. До нея стоеше доктор Ричардсън. Сестрата и доктор Лау проверяваха оборудването. На една метална стойка имаше епруветки с разноцветни течности. До малката бяла възглавница лежаха осем проводника, свързани със сребристи електроди. Излизаха от дебел черен кабел, който се спускаше от масата и изчезваше в пода.

— Добре ли си? — попита Лорънс.

— Засега.

Лорънс леко го докосна по ръката и остана до вратата заедно с двамата мъже от охраната. Държаха се така, сякаш щеше да побегне от сградата, да прескочи оградата и да избяга в гората. Майкъл тръгна към центъра на Гробницата, свали плетената шапка и я подаде на сестрата. Легна по гръб на масата само по фланелка и долнище. Помещението беше студено, но той се чувстваше готов на всичко, като спортист пред важно състезание.

Ричардсън се наведе над него и залепи осемте проводника към осемте електродни пластини на черепа му. Сега мозъкът му беше директно свързан с квантовия компютър и техниците горе, в галерията, можеха да следят нервната му дейност. Ричардсън изглеждаше неспокоен и на Майкъл му се прищя лицето на доктора да беше покрито с хирургическа маска. Да върви по дяволите! Не неговият мозък беше прободен с медни проводници. „Това е моят живот, помисли Майкъл. Моят риск.“

— Успех! — пожела му Ричардсън.

— Майната му. Да почваме и да видим какво ще стане.

Ричардсън кимна и си сложи слушалки, така че да може да говори с техниците в галерията. Той носеше отговорността за мозъка на Майкъл, а доктор Лау и сестрата щяха да се грижат за останалите части от тялото. Залепиха сензори на гърдите и врата му, за да следят жизнените му показатели. Сестрата му би местна упойка и му вкара венозно игла. Иглата беше прикачена към система и във вените му почна да се влива физиологичен разтвор.

— Хващате ли обхвата на вълните? — прошепна доктор Ричардсън в микрофона. — Добре. Да. Това е добре. — Обърна се към Майкъл. — Трябва ни отправна точка, за да започнем. Затова ще създаваме на мозъка различни стимули. Няма нищо за мислене. Само ще реагираш.

Сестрата донесе няколко епруветки. Първите бяха различни на вкус: солено, кисело, горчиво, сладко. После различни миризми: роза, ванилия и нещо, което напомни на Майкъл за изгорена гума. Ричардсън продължаваше да мърмори в микрофона — взе фенерче и започна да святка в очите на Майкъл. Светлините бяха с различен цвят. Пускаха звуци с различна сила и докосваха лицето му с перо, дървено кубче и грапаво парче метал.

Доволен от резултатите на сензорите, Ричардсън накара Майкъл да брои на обратно, да събира и да описва вечерята, която му е била сервирана снощи. После потънаха навътре в паметта и Майкъл трябваше да им каже кога за пръв път е видял океана и кога за пръв път е видял гола жена. Имал ли е отделна стая като момче? Как е изглеждала? Какви са били мебелите и плакатите по стените?

Най-сетне Ричардсън престана да му задава въпроси и сестрата пръсна в устата му малко вода.

— Добре — каза Ричардсън на техниците. — Мисля, че сме готови.

Сестрата извади една система, пълна с 3В3. Кенард Наш беше обяснил на Майкъл, че 3В3 е специална бактерия, отгледана в Швейцария от супер изследователски екип. Наркотикът бил много скъп и труден за производство, но токсините, създавани от бактерията, явно увеличавали нервната енергия. Сестрата вдигна високо системата и гъстата тюркоазеносиня течност се разплиска в банката.

Сестрата махна физиологичния разтвор, прикачи банката и струйка 3В3 потече по пластмасовата тръбичка към иглата в ръката му. Ричардсън и доктор Лау го гледаха, сякаш щеше да се пренесе в друго измерение.

— Как се чувстваш? — попита Ричардсън.

— Нормално. Колко време трябва, за да подейства?

— Не знаем.

— Пулсът леко ускорен — каза доктор Лау. — Дишането непроменено.

Като се опита да скрие разочарованието си, Майкъл се втренчи в тавана, после затвори очи. Може би не беше странник — или пък новият наркотик не действаше. Всички усилия и пари бяха отишли напразно.

— Майкъл?

Той отвори очи. Ричардсън се беше вторачил в него. Стаята беше все така студена, но по челото на доктора бяха избили капчици пот.

— Започни да броиш от сто на обратно.

— Вече сме го правили.

— Искат да се върнем до стандартен неврологичен показател.

— Няма смисъл. Няма да стане…

Размърда лявата си ръка и видя нещо необичайно. Ръка и китка, съставени от малки светли точици, се появиха от ръката от плът и кръв, като призрак, който се измъква през стена. Ръката от плът и кръв тупна безжизнено на масата, докато призрачната ръка остана.

Моментално осъзна, че това нещо — тази способност — винаги е била част от него, скрита в тялото му.

Призрачната ръка му напомни за опростените рисунки на съзвездия като Близнаци или Стрелец. Ръката му беше съставена от малки звездички, свързани с тънки, почти незабележими нишки светлина. Не можеше обаче да движи тази призрачна ръка. Ако помислеше — раздвижи палеца, стисни пръстите — не се получаваше нищо. Трябваше да си представи какво иска да направи ръката и след малко тя откликваше на представата му. Беше измамно. Всичко действаше с леко забавяне, сякаш движиш тялото си под водата.

— Какво мислите? — попита той Ричардсън.

— Започни да броиш отзад напред.

— Какво мислите за ръката ми? Виждате ли какво става?

Ричардсън поклати глава.

— И двете ти ръце са отпуснати на масата. Можеш ли да опишеш това, което виждаш?

Майкъл откри, че му е трудно да говори. Не беше само движението на устните и езика, ами и странното, мъчително усилие да оформиш идеи и да ги облечеш в думи. Умът беше по-бърз от думите. Много по-бърз.

— Мисля, че… — Замълча, както му се стори, за много дълго. — Това не е халюцинация.

— Опиши го, ако обичаш.

— Винаги е било у мен.

— Опиши какво виждаш, Майкъл.

— Ти… си… сляп.

Раздразнението на Майкъл нарастваше, премина в гняв и той се надигна на лакти и седна. Усети, че си пробива път през нещо старо и крехко, капсула от жълтеникаво стъкло. После осъзна, че горната част на призрачното му тяло е изправена, а тялото от плът и кръв е останало да лежи. Защо не можеха да го видят? Всичко беше толкова ясно. Но Ричардсън продължаваше да зяпа тялото на масата, сякаш беше уравнение, което щеше само ще даде верния отговор.

— Няма никакви жизнени показатели — каза Лау.

— Или е мъртъв, или…

— Какво?! — рязко попита Ричардсън.

— Не. Има пулс. Един удар. И дробовете му се движат. В някакъв вид летаргично състояние е, като човек, затрупан от сняг. — Лау наблюдаваше екрана на монитора. — Бавно. Всичко е много бавно. Но е жив.

Ричардсън се наведе, устните му бяха на сантиметри от лявото ухо на Майкъл.

— Чуваш ли ме, Майкъл? Можеш ли…

Толкова трудно беше да слушаш човешкия глас — натежал от съжаление, слабост и страх — че Майкъл изтръгна от плътта остатъка от призрачното си тяло и се понесе над тях. Чувстваше се странно в това състояние, като дете, което се учи да плува. Носеше се нагоре. Надолу. Гледаше света, но се беше откачил от нервната му суматоха.

Изпитваше смътното усещане, че на пода има малък черен отвор, като канал на дъното на плувен басейн. Лекичко го дърпаше надолу. Не. Стой далече. Можеше да му устои и да се задържи отгоре, ако решеше. Но какво беше това? Беше ли част от това да станеш странник?

Времето минаваше. Можеше да са секунди или минути. Когато светещото му тяло се понесе надолу, силата — притегателната сила — набра мощ и той започна да се плаши. Пред него се появи лицето на Гейбриъл и го обзе силно желание да види отново брат си. Трябваше да се изправят срещу това заедно. Всичко е опасно, когато си сам.

Близо. Много близо, сега. Отказа се да се бори и почувства, че призрачното му тяло потъва в глобуса, точката, концентрираната субстанция, която го притегляше към черната дупка. Нямаше дробове. Нямаше уста. Нямаше глас. Изчезна.

Отвори очи и откри, че се носи насред тъмнозелен океан. Над него имаше три малки слънца. Горещи бели точки в сламеножълтото небе.

Опита се да запази спокойствие и да прецени положението. Водата беше топла и имаше някакъв едва доловим мирис. Никакъв вятър. Изтласка се с крака, изскочи на повърхността като коркова тапа и огледа света. Видя тъмна мъглива линия, която отбелязваше хоризонта — и нито следа от суша.

— Ей! — извика. И за миг звукът от гласа му го накара да се чувства силен и жив. Но викът изчезна в безбрежната морска шир. — Тук съм! — извика той. — Ето ме! — Но никой не му отговори.

Спомни си протоколите от разпитите на странници, които доктор Ричардсън беше оставил в стаята му. Имаше четири препятствия, които препречваха достъпа до останалите светове: вода, огън, земя, въздух. Нямаше определен ред и странниците се сблъскваха с тях по различен начин. Трябваше да намериш изход от всяко препятствие, но странниците използваха различни думи, за да опишат изпитанието. Винаги имаше врата. Коридор. Един руски странник го беше нарекъл: „цепка в дълго черно перде“.

Всички бяха единодушни, че може да се озовеш пред следващото препятствие или да се върнеш на мястото, откъдето си тръгнал в истинския свят. Но никой не беше оставил ръководство как да се справиш с илюзията. Намираш начин, обясняваше една жена. Или той те намира. Различните обяснения го нервираха. Не можеше ли просто да кажат: правиш осем крачки и завиваш надясно. Искаше пътна карта, а не философия.

Изруга високо и цапна с ръце само за да чуе някакъв звук. Водата заля лицето му и се стече по бузата към устата му. Очакваше неприятен солен вкус, но водата беше без вкус и мирис. Гребна с шепа и се вгледа отблизо. Имаше някакви малки частички. Можеше да е пясък или водорасли, или вълшебен прах, нямаше откъде да разбере.

Сън ли беше това? Можеше ли наистина да се удави? Погледна към небето и се опита да си спомни вестникарски истории за корабокрушенци, плували в океана, докато не ги спасили. Колко време бяха оцелели? Три-четири часа? Ден?

Потопи главата си под повърхността, показа се отново и изплю водата, която беше нагълтал. Защо имаше три слънца в небето? Друга вселена ли беше това, с други закони за живот и смърт? Въпреки че се мъчеше да обмисли тези идеи, положението, фактът, че беше сам, без признак за суша, се наложи в ума му. Без паника, помисли си. Можеш да изкараш дълго време.

Запя стари рокендрол парчета. Брои отзад напред и заповтаря детски стихчета — всичко, което му даваше усещането, че е жив. Вдишай. Издишай. Плесни. Обърни се. Плесни пак. Но всеки път, когато спреше, малките вълнички се стапяха в неподвижната вода наоколо. Мъртъв ли беше? Може би. Може би точно в този миг Ричардсън се мъчеше над безжизненото му тяло. Може би беше почти мъртъв и ако се оставеше да потъне, последните частички живот щяха да бъдат отмити от тялото му.

Уплаши се, избра си посока и заплува. Започна с кроул, после, когато ръцете му се умориха, се обърна по гръб. Не можеше да прецени колко време е минало. Пет минути. Пет часа. Но когато спря и се извърна назад, видя същата линия на хоризонта. Същите три слънца. Жълтото небе. Остави се да потъне, после бързо изскочи, изплю водата и изкрещя.

Легна по гръб, изпъна се и затвори очи. Еднаквостта на заобикалящата го среда, статичният й характер предполагаха, че е плод на ума. Но в сънищата си винаги виждаше Гейбриъл и хора, които познаваше. Абсолютната самота на това място беше някак си странна и объркваща. Ако това беше сън, трябваше да има поне пиратски кораб или луксозна яхта, пълна с жени.

Изведнъж усети как нещо хлъзгаво го докосва по крака. Започна бясно да плува. Ритай. Хвърли се напред. Сграбчи водата. Единствената му мисъл беше да се движи колкото се може по-бързо и да се махне от нещото, което го беше докоснало. Затвори очи и заразмахва отчаяно ръце. Спри. Чакай. Какво чуваше? Собственото си дишане. Страхът отново го заля и той заплува към безкрайно далечния хоризонт.

Времето минаваше. Времето за сънуване. Космическото време. Не беше сигурен в нищо. Спря и легна по гръб, изтощен, едвам си поемаше дъх. Всички мисли изчезнаха, остана само желанието да диша. Той се съсредоточи върху това действие, което в миналия живот му се беше струвало просто и автоматично. Мина още време и долови ново усещане. Усети как се движи в определена посока, сякаш притеглян към хоризонта. Постепенно течението стана по-силно.

Чуваше как водата шуми около ушите му, после долови слаб рев, като от далечен водопад, опита да надигне глава и да види накъде го носи водата. В далечината се вдигаше лека мъгла, малки вълнички набраздяваха повърхността. Течението стана силно, ревът също се усилваше. Майкъл вдигна дясната си ръка във въздуха, сякаш някоя огромна птица или ангел можеше да се спусне и да го спаси от гибел. Течението продължаваше да го влачи — накрая морето сякаш се срина пред него.

За миг остана под водата, после се напъна да излезе нагоре към светлината. Беше на ръба на огромен водовъртеж, голям колкото лунен кратер. Зелената вода се завихряше към центъра на тъмния въртоп. И течението го влачеше и дърпаше надолу, далеч от светлината. Продължавай да се движиш, повтаряше си Майкъл. Не се предавай. Нещо в него щеше да бъде унищожено завинаги, ако позволеше на водата да изпълни устата и дробовете му.

На половината път до дъното на зеления бокал видя малка черна сянка, по размер и форма приличаше на корабен люк. Нямаше нищо общо с водовъртежа. Изчезна под пръските и пяната, като черна скала, скрита в реката, после се появи пак.

Майкъл заплува към сянката. Загуби я. Откри я отново. И се хвърли право в средата на мрака.