Странникът

45.

Мая — моторът на Гейбриъл беше отзад във вана — караше на север към Лас Вегас. Билбордовете по пътя рекламираха казина, после на хоризонта изскочиха куп ярки небостъргачи. Тя мина покрай няколко мотела в покрайнините и се настани във „Фронтиър Лодж“ — десет самостоятелни стаи, построени като дървени хижи. Под крановете в банята имаше зелени петна и матракът беше продънен, но тя сложи меча до себе си и спа цели дванайсет часа.

Знаеше, че казината имат охранителни камери — някои от тях сто на сто бяха свързани с компютрите на Табулата.

Когато се събуди, извади спринцовка и инжектира серум в устните и под очите си. От серума изглеждаше дебела и отпусната, като жена, която има проблем с алкохола.

Мина през един голям магазин и си купи евтини крещящи дрехи — три четвърти панталони, розова фланелка и сандали, после мина през един магазин, в който възрастна жена с каубойски костюм продаваше гримове и перуки. Мая посочи една руса перука, поставена зад тезгяха на глава от стиропор.

— Тази е шампаненоруса, скъпа. Да я завия ли, или ще си я сложиш?

— Ще си я сложа веднага.

Продавачката кимна одобрително.

— Мъжете обожават русите коси. Направо ги побъркват.

Вече беше готова. Мина по главния булевард, зави надясно към Айфеловата кула, два пъти по-малка от оригинала, и остави вана на паркинга пред хотел „Лас Вегас“. Хотелът всъщност представляваше увеселителен парк, вдъхновен от Града на светлините. Имаше умалено копие на Триумфалната арка и боядисани фасади, които наподобяваха Лувъра и Парижката опера. Казиното на партера беше огромно, куполът му светеше с тъмносиня светлина, като безкрайния здрач над Париж. Туристи се щураха по калдъръмените улици към масите за блекджек и редиците игрални автомати.

Мая продължи към следващия хотел и видя гондолиери да возят туристи по канал, който не водеше никъде. Въпреки че всеки хотел беше посветен на различна тема, на практика всичките бяха съвсем еднакви. Нито една от залите в казината нямаше часовник или прозорци. Все едно беше някъде и никъде едновременно. Когато влезе в първото казино, изостреното й вътрешно чувство за равновесие й помогна да осъзнае нещо, което повечето туристи никога нямаше да разберат. Партерът беше леко наклонен, така че гравитацията притегляше посетителите по незабележим начин към мястото, където се намираха игралните автомати и масите за блекджек.

За повечето хора Лас Вегас беше щастливо място, където можеш да пиеш колкото си искаш, да залагаш и да гледаш как непознати жени си събличат. Но този град на удоволствието всъщност бе триизмерна илюзия. Охранителните камери наблюдаваха непрекъснато, компютри следяха залаганията и цял легион охранители с американското знаме, избродирано на ръкава на униформите, се грижеха никога да не се случи нещо наистина необичайно. Това беше целта на Табулата: илюзия за свобода при действителност под контрол.

В такава подредена обстановка трудно можеше да преметнеш властите. Мая цял живот беше избягвала Голямата машина, но сега трябваше да включи всичките си сетива да избяга, преди да я хванат. Сигурна беше, че компютърните програми на Табулата претърсват Голямата машина за всевъзможни данни — включително използването на кредитната карта на Майкъл. Ако картата беше обявена за открадната, щеше да си има работа с охраната, която нямаше никаква представа за Табулата. Арлекините избягваха да нараняват граждани или зомбита, но понякога се налагаше, за да оцелеят.

Провери и останалите хотели в района и реши, че хотел „Ню Йорк — Ню Йорк“ й дава най-много възможности за бягство. Прекара следобеда в един магазин на Армията на спасението и се сдоби с два използвани куфара и мъжки дрехи. Купи тоалетна чантичка и я напълни с крем за бръснене, наполовина празна паста за зъби, четка, която изтърка на паважа пред стаята си. Последните подробности бяха най-важни: пътни карти с отбелязан с молив маршрут от единия бряг до другия, с крайна точка Ню Йорк.

Гейбриъл беше оставил шлема, ръкавиците и рокерското си яке във вана. Тя ги облече. Все едно докосваше кожата на Гейбриъл, усещаше присъствието му. Имаше скутер, когато живееше в Лондон, но този италиански мотоциклет беше огромна и мощна машина. Трудно й беше да даде газ и когато сменяше скоростите, се чуваше стържене.

Вечерта остави мотора на паркинга пред „Ню Йорк — Ню Йорк“ и се обади от уличен телефон да си резервира апартамент. След двайсет минути влезе в огромното фоайе на хотела и се приближи към рецепцията с куфарите в ръце.

— Съпругът ми е направил резервация — обясни на служителя. — Ще пристигне по-късно тази вечер.

Мъжът на рецепцията беше млад и мускулест, със светлокестенява късо подстригана коса. Приличаше на управител на летен спортен лагер в Швейцария.

— Надявам се двамата да се забавлявате през почивните дни — каза той и й поиска някакъв документ за самоличност.

Мая му подаде фалшивия си паспорт и кредитната карта на Майкъл Кориган. Цифри потекоха от компютъра на рецепцията към главния компютър на хотела и нататък по мрежата към някой голям компютър някъде по света. Мая съсредоточено наблюдаваше лицето на служителя, търсеше признаци на напрежение при евентуалната поява на думите „открадната кредитна карта“ на екрана. Беше готова да лъже, да бяга или да убива, ако се наложи — но мъжът се усмихна и й подаде пластмасова карта вместо ключ. Тя се качи в асансьора и плъзна картата в процепа, преди да натисне копчето. Така компютърът на хотела знаеше точно къде се намира: в асансьора — нагоре към четиринайсетия етаж.

В апартамента — беше с две стаи — имаше огромен телевизор. Мебелите и дори тоалетните чинии бяха по-големи от тези в английските хотели. Американците бяха доста дебели хора, помисли си Мая. Но не беше само това — желанието да се чувстваш притеснен от големите мебели беше съвсем съзнателно.

Чу писъци, после тракане. Дръпна пердетата и видя атракционно влакче на покрива на сграда, която се намираше на двеста и петдесет метра от прозореца. Без да му обръща повече внимание, пусна вода в мивката и ваната и намокри няколко хавлиени кърпи. Остави пътните карти и молива на една малка масичка във всекидневната. Книжната кесия с мазни хартии от ресторант за бързо хранене пусна до телевизора. С всеки боклук или дреха съставяше малка история, която щеше да бъде прочетена и разтълкувана от наемниците на Табулата. Вече бяха минали десет минути, откакто кредитната карта бе влязла в Голямата машина. Тя отиде в спалнята, отвори куфарите и подреди част от дрехите в чекмеджетата. Извади малкия автоматичен немски пистолет, който беше взела от гаража за авточасти „Възкресение“, и го пъхна под една сгъната риза.

Пистолетът беше най-важното доказателство, че е била в хотела. Табулата никога нямаше да повярва, че нарочно е оставила оръжие. Ако полицията откриеше пистолета, щеше да го регистрира в базата си данни и компютрите на Табулата, които претърсваха интернет, щяха веднага да го засекат.

Тъкмо разхвърляше чаршафите и одеялата, когато чу във всекидневната тихо изщракване. Някой беше пъхнал карта в ключалката на вратата и я отваряше.

Дясната й ръка докосна ножницата на меча. Обзе я арлекинското желание да атакува — винаги атака — и да унищожи заплахата за сигурността си. Но така нямаше да постигне истинската си цел: да обърка Табулата с невярна информация. Огледа се и видя плъзгащата се врата към терасата. Извади стилета и се приближи до пердетата; за секунди отряза две ленти.

Подът в предното помещение изскърца. Пред вратата на спалнята неканеният гост спря за секунди и Мая се зачуди дали събира кураж да атакува.

Стисна лентите от пердетата, отвори плъзгащата се врата и излезе на балкона. Топлият пустинен въздух я обгърна. Звездите още не се бяха появили, но зелено-червените неонови светлини проблясваха по улиците. Нямаше време да прави въже. Върза двете ленти за перилата и се прехвърли през парапета.

Пердетата бяха от тънка памучна материя и едва издържаха тежестта й. Едната се скъса. Мая увисна за миг на другата и успя да се спусне на долния етаж. Отгоре се чу глас.

Нямаше време да мисли, да чувства или да се страхува. Сграбчи железния парапет и се прехвърли на балкона. Отново извади стилета и видя, че е порязала едната си длан. Прокълнат от плътта. Спасен от кръвта. Дръпна плъзгащата се врата и се втурна през празната стая.