Странникът

39.

Мая и Гейбриъл минаха през град Сан Лукас към един на обяд и поеха на юг.

Мая се опитваше да не обръща внимание на напрежението, което се усилваше със смяната на всеки километър на километража. Съобщението на Липата в Лос Анжелис беше съвсем ясно: карай към Сан Лукас, Аризона. На юг по шосе 77. Търси зелена панделка. Име на контакта — Мартин. Като нищо бяха пропуснали панделката или пустинният вятър я беше отнесъл. Липата можеше да е изигран от интернет екип на Табулата и можеха да попаднат в засада.

Мая беше свикнала с неясни насоки, които водеха до безопасни домове или точки на достъп, но охраняването на вероятен странник като Гейбриъл променяше всичко. След боя в „Парадайз Динър“ той се бе дистанцирал от нея, казваше само по няколко думи, когато спираха на някоя бензиностанция, за да погледнат картата. Държеше се като човек, който се е съгласил да се покатери по опасен връх и е готов да се примири с препятствията.

Тя свали прозореца на вана и пустинният въздух веднага изсуши потта й. Синьо небе. Ястреб. Гейбриъл беше на километър и половина пред нея, но изведнъж обърна и се засили обратно. Посочи вляво: намерих я.

Дълга зелена панделка бе вързана около металната основа на един километричен знак. Прашен път — широк колкото да мине една кола, излизаше на магистралата на това място, но нямаше табела, която да показва къде ще ги отведе. Гейбриъл свали шлема си и го закачи на дръжката на мотора. Завиха по пътя.

Земята бе равна, безводна: с кактуси, туфи изсъхнала трева и храсталаци, които задираха вратите на вана. Имаше две отбивки, но още две зелени панделки ги поведоха на изток. Когато се изкачиха по-високо, започнаха да се появяват мескити и сив дъб, имаше и вечнозелени храсти с малки жълти цветчета, над които жужаха пчели.

Гейбриъл изкачи един нисък хълм и спря. Мая спря до него. Това, което им беше заприличало на планинска верига от магистралата, всъщност беше плато над закътана долина, в която имаше няколко къщи — отдалече приличаха на кутийки, скрити наполовина в боровете. Над тях, на ръба на платото, имаше три вятърни турбини.

Гейбриъл избърса прахта от лицето си с кърпа и подкара мотора. Караше бавно, оглеждаше се, сякаш очакваше някой да изскочи и да ги нападне.

Бойната пушка лежеше на пода на вана, покрита с одеяло. Мая я взе, зареди патрон в цевта и я сложи на седалката до себе си. Чудеше се дали тук наистина живее пътевиждащ, или всичко е клопка на Табулата.

Пътят към долината минаваше по каменен мост над тесен поток. От другата страна имаше хора и Мая намали.

Четири — не, пет — хлапета мъкнеха камъни към потока. Вероятно си правеха вир да се къпят. Спряха и загледаха мотора и вана. След двеста метра минаха покрай момче, което носеше пластмасова кофа. Махна им. Още не бяха видели нито един възрастен. За секунда Мая си представи царство от деца, които растат без несекващото влияние на Голямата машина.

Наближиха долината. Пътят тук беше павиран с червеникавокафяви тухли, малко по-тъмни от почвата. Минаха покрай три дълги оранжерии със стъклени прозорци, после Гейбриъл отби в двора на един сервиз. Четири прашни пикапа бяха паркирани в отвореното хале. Булдозер, два джипа и стар училищен автобус бяха спрени до някаква дървена барака. Тухлени стълби водеха към двор, пълен с бели пилета.

Мая зави пушката с одеялото, преметна калъфа с ножницата през рамо и слезе. Едно десетинагодишно момиченце седеше на близката тухлена ограда — азиатче с дълга черна коса, която стигаше до тесните му рамене. Също като останалите деца беше с джинси, фланелка и здрави работни обувки. От колана й висеше голям ловен нож с дръжка от рог. Оръжието и дългата коса я правеха да изглежда като оръженосец, готов да сграбчи конете на рицарите, щом пристигнат в замъка.

— Здравейте — каза момичето. — Вие ли сте хората от Испания?

— Не, ние сме от Лос Анжелис. — Гейбриъл се представи, представи и Мая. — А ти коя си?

— Алис Чен.

— Това място има ли си име?

— Нова хармония — отвърна Алис. — Избрахме го преди две години. Всички гласуваха. Дори децата.

Скочи от стената и се приближи да огледа прашния мотор на Гейбриъл.

— Чакаме двама кандидати от Испания. Кандидатите живеят тук три месеца и после ги приемаме с гласуване. — Извърна се от мотора и погледна Мая. — Щом не сте кандидати, какво правите тук?

— Търсим един човек, казва се Мартин — отвърна Мая. — Знаеш ли къде е?

— Мисля, че е по-добре да поговорите първо с мама.

— Не е необходимо…

— Елате. Тя е в комуналния център.

Поведе ги през друг мост. Потокът ромолеше над червени скали и се завихряше в малки вирчета. От двете страни на пътя имаше къщи с измазани с хоросан стени, малки прозорци и плоски покриви, на които можеше да се спи през горещите нощи. Повечето къщи бяха големи и Мая се зачуди как строителите са прекарали тонове тухли и бетон по тесния прашен път.

Алис Чен все поглеждаше през рамо, сякаш очакваше да тръгнат да бягат. Докато минаваха пред една боядисана в пастелнозелено къща, Гейбриъл тихо попита:

— Тези хора не ни ли очакват?

— Явно не.

— Кой е Мартин? Пътевиждащият ли?

— Не знам, Гейбриъл. След малко ще разберем.

Минаха през една борова горичка и стигнаха до четири бели сгради с двор по средата и каменен фонтан насред него.

— Това е комуналният център — уведоми ги Алис и дръпна една тежка дървена врата.

Последваха я по къс коридор до класна стая, пълна с играчки. Млада учителка седеше на рогозка заедно с пет деца и им четеше от книжка с картинки. Кимна на Алис и огледа Мая и Гейбриъл.

— Малките са на училище по цял ден — обясни Алис. — Аз свършвам в два следобед.

Излязоха от училището, минаха през двора и влязоха във втората сграда. В нея имаше три кабинета без прозорци, пълни с компютри и хора.

— Врътни мишката — тъкмо казваше някакъв младеж. — Не виждаш ли червената светлина? Това означава… — Спря за миг и изгледа Мая и Гейбриъл.

Влязоха в третата сграда, в която имаше още бюра и компютри. Една китайка с бяла престилка излезе да ги посрещне и Алис се затича към нея и й прошепна нещо.

— Добър ден — поздрави ги жената. — Аз съм доктор Джоун Чен, майката на Алис.

— Това е Мая, а това е Гейбриъл. Не са от Испания.

— Търсим…

— Да. Знам за какво сте дошли — отвърна Джоун. — Мартин спомена за вас на събранието на съвета. Но не стигнахме до споразумение. Не сме гласували по въпроса.

— Просто искаме да говорим с Мартин — каза Гейбриъл.

— Да, разбира се. — Джоун се обърна към дъщеря си. — Заведи ги на хълма да видят господин Гринуолд. Той помага за строежа на новата къща на семейство Уилкинс.

Излязоха от клиниката и Алис се затича пред тях.

— Не че съм очаквал тържествено посрещане — каза Гейбриъл, — но приятелите ти не изглеждат много дружелюбни.

— Арлекините нямат приятели — отвърна Мая. — Имаме задължения и съюзници. Не казвай нищо, преди да съм преценила ситуацията.

По пътя беше посипана слама. След стотина метра стигнаха до бали, наредени до оживена строителна площадка.

В бетонната основа на нова къща бяха забити метални пръти и работниците забучваха балите на тях като огромни жълти тухли. Бяха двайсетина души на различна възраст. Тийнейджъри с мокри от пот фланелки нагласяваха балите с чукове, а трима по-възрастни мъже опъваха галванизирана стоманена мрежа около външните стени. Двама дърводелци с колани с инструменти ковяха дървена рамка, която да държи подпорните греди на тавана. Мая си даде сметка, че всички сгради в долината са построени по същия прост начин. На комуната не й трябваха тухли и бетон, а само шперплат, греди, мазилка и бали слама.

Четирийсетинагодишен мускулест латиноамериканец беше коленичил в прахта и размерваше парче шперплат. Беше с шорти, изпоцапана фланелка и много износен колан с инструменти. Щом ги видя, се изправи и се приближи към тях.

— Търсите ли някого?

Преди Мая да успее да отговори, Алис излезе от вратата на къщата с едър възрастен мъж с очила с дебели стъкла. Мъжът забърза към тях и се насили да се усмихне.

— Добре дошли в Нова хармония. Аз съм Мартин Гринуолд. А това е приятелят ми Антонио Гарденас. — Той се обърна към латиноамериканеца. — Това са посетителите, за които говорихме на заседанието на съвета. С мен се свърза един приятел от Европа.

Антонио не изглеждаше щастлив, че ги вижда. Раменете му се стегнаха и той леко се разкрачи, сякаш се готвеше да се бие.

— Виждаш ли какво виси на рамото й? Знаеш ли какво означава това?

— Говори по-тихо — отвърна Мартин.

— Тя е арлекин, по дяволите! Табулата няма да се зарадва, ако разбере, че е била тук.

— Тези хора са мои гости — твърдо заяви Мартин. — Алис ще ги заведе в Синята къща. Към седем ще дойдат в Жълтата къща и ще вечеряме заедно. Ти също си поканен, приятелю. Ще поговорим на чаша вино.

Антонио се поколеба няколко секунди, после се върна при строежа. В ролята на гид, Алис Чен придружи гостите до паркинга. Мая уви оръжията си в одеялото, а Гейбриъл метна нефритения меч през рамо. Последваха Алис обратно нагоре по склона към синя къща до страничен път, близо до потока. Беше сравнително малка — кухня, спалня и всекидневна с висок таван, стълби и място за спане отгоре. Два френски прозореца се отваряха към ограден двор с розмарин и синап.

Банята беше с висок таван, старовремска вана с лъвски крака и патинирани кранчета. Мая съблече мръсните си дрехи и влезе да се изкъпе. Водата имаше лек мирис на желязо, сякаш идваше от недрата на земята. Когато ваната се напълни наполовина, тя легна в нея и се опита да се отпусне. Някой беше сложил над мивката дива роза в тъмносиня бутилка. За миг тя забрави за опасностите и се съсредоточи върху тази единствена красива точка на света.

Ако Гейбриъл се окажеше странник, щеше да продължи да го пази. Ако пътевиждащият решеше, че Гейбриъл е просто обикновена душа, щеше да се наложи да си отиде завинаги. Отпусна се и си представи как Гейбриъл остава в Нова хармония, влюбва се в някоя красива млада жена, която обича да пече хляб. Постепенно въображението й я повлече по тъмна пътека и тя си представи как стои през нощта пред къщата и гледа през прозореца как Гейбриъл и жена му приготвят вечерята. „Арлекин. Ръцете ти са изцапани с кръв. Стой далече.“

Насапуниса и изми косата си, откри в шкафа хавлия и тръгна към спалнята. Гейбриъл беше на втория етаж. След няколко минути го чу да ругае. После дървената стълба изскърца — той слизаше да се изкъпе.

По залез-слънце тя извади от сака си син потник и дълга до глезените памучна пола. Погледна се в огледалото и с радост установи, че изглежда съвсем обикновена, като всички жени, с които Гейбриъл беше излизал в Лос Анжелис. После вдигна полата и закопча двата ножа на краката си. Останалите оръжия бяха скрити под завивките на леглото.

Отиде във всекидневната. Гейбриъл седеше на тъмно. Надничаше през цепката на пердетата.

— Някой се крие в храстите на десетина метра нагоре по хълма. Наблюдават къщата.

— Сигурно е Антонио Гарденас или някой негов приятел.

— И какво ще правим?

— Нищо. Да вървим да търсим Жълтата къща.

Излязоха. Мая се опитваше да върви спокойно. Не беше сигурна дали някой ги следи. Въздухът беше топъл, мракът вече загръщаше боровете.

Жълтата къща беше близо до един от мостовете. Газени лампи горяха на плоския покрив, чуваха се човешки гласове.

Влязоха и видяха осем деца на различна възраст да вечерят на една дълга маса. Ниска жена с къдрава червена коса се въртеше в кухнята. Беше с дънкова пола и фланелка с картинка на наблюдателна камера, зачеркната с червена черта. Символ на съпротивата срещу Голямата машина. Мая беше виждала този символ на пода на един денс клуб в Берлин, както и нарисуван със спрей на една стена в Мадрид.

С лъжица в ръка, жената се приближи да ги поздрави.

— Аз съм Ребека Гринуолд. Добре дошли!

Гейбриъл се усмихна и махна към децата.

— Много деца имате.

— Само две са наши. Трите деца на Антонио се хранят с нас, плюс дъщерята на Джоун, плюс две приятелчета от други семейства. Децата в комуната непрекъснато се хранят в нечия къща. След първата година трябваше да наложим правилото: детето трябва да се обади поне на двама възрастни до четири следобед. Това е правилото, но може да стане голяма лудница. Миналата седмица правихме тухли за пътя, така че имахме седем кални деца плюс три пубера, които ядат двойно. Доста спагети наготвих.

— Къде е Мартин?

— Горе на покрива с останалите. Качвайте се, аз ще дойда след малко.

От трапезарията излязоха в оградена градина. Докато се качваха по външната стълба към покрива, Мая чу спорещи гласове.

— Не забравяй за децата в комуната, Мартин. Трябва да защитим децата.

— Мисля за децата, които растат по целия свят. Голямата машина ги учи на страх, алчност и омраза…

При появата на Мая и Гейбриъл разговорът спря. На покрива имаше дървена маса, осветена с лампи с растително масло. Мартин, Антонио и Джоун седяха около нея и пиеха вино.

— Добре дошли още веднъж! — поздрави ги Мартин. — Заповядайте, седнете.

Мая бързо прецени логичната посока на евентуална атака и седна до Джоун Чен. От мястото си можеше да види всеки, който се качваше по стълбата. Мартин се засуети около тях, сложи им прибори и наля две чаши вино от бутилка без етикет.

— Това е мерло, купуваме го директно от една изба. Когато си мислехме в началото за Нова хармония, Ребека ме попита как си я представям и аз й казах, че искам вечер да пия по чаша хубаво вино с добри приятели.

— Наистина скромна цел — обади се Гейбриъл.

Мартин се усмихна и седна.

— Но дори и скромно желание като това не се осъществява лесно. То означава общество със свободно време, група хора с достатъчни доходи, за да си купят мерло, и най-вече желание да се наслаждаваш на малките радости в живота. — Усмихна се и вдигна чашата си. — В този смисъл чашата вино се превръща в революционен призив.

Мая не разбираше от вина, но това беше приятно на вкус и й напомняше на череши. Лек ветрец подухна от каньона и пламъчетата на трите лампи потрепнаха. Над тях, в ясното небе над пустинята, имаше хиляди звезди.

— Искам да се извиня и на двама ви за негостоприемното посрещане — каза Мартин. — Искам да се извиня и на Антонио. Споменах за вас на съвета, но не гласувахме. Не мислех, че ще дойдете толкова скоро.

— Кажете ни само къде е пътевиждащият — отвърна Мая — и веднага ще си тръгнем.

— Може да няма пътевиждащ — изръмжа Антонио. — А може и вие да сте шпиони, пратени от Табулата.

— Тази сутрин се ядоса, че е арлекин — обади се Мартин. — А сега я обвиняваш, че е шпионин.

— Всичко е възможно.

Мартин се усмихна. Жена му се появи по стълбите с поднос с храна.

— Дори и да са шпиони, те са наши гости и заслужават прилична вечеря. Казвам първо да хапнем. И после да говорим на пълен стомах.

Плата и купи с храна се подаваха от ръка на ръка. Салата. Лазаня. Току-що изпечен хляб от пещта на комуната. Докато вечеряха, четиримата членове на Нова хармония се поотпуснаха и започнаха да си говорят по работа. Водопроводна тръба течала. На един от камионите трябвало да се смени маслото. Предстояло пътуване до Сан Лукас след няколко дни и трябвало да тръгнат много рано, защото един от тийнейджърите щял да се явява на изпит за колеж.

До тринайсет децата се обучаваха в комуналния център, но преподавателите им бяха от целия свят — най-вече студенти, които преподаваха по интернет. Няколко колежа бяха предложили пълна стипендия на момиче, завършило миналата година училището в Нова хармония — бяха впечатлени от дете, което изучава висша математика и може да превежда пиесите на Молиер, но освен това знае как да изкопае кладенец и да оправи развален дизелов двигател.

— Какъв е най-големият проблем тук? — попита Гейбриъл.

— Винаги изниква нещо, но намираме начин да се оправим — обясни Ребека. — Например повечето къщи имат поне по едно огнище и пушекът оставаше над долината. Децата кашляха. Човек не можеше да види небето. Затова се събрахме и решихме, че никой не може да пали огън, ако над комуналния център не се вее син флаг.

— Религиозни ли сте? — попита Мая.

— Аз съм християнин — отвърна Антонио. — Мартин и Ребека са евреи. Джоун е будистка. Имаме пълен спектър от вярвания, но всеки има право на собствен духовен живот.

Ребека погледна съпруга си.

— Всички сме живели в Голямата машина. Но всичко започна да се променя, след като колата на Мартин се счупи на магистралата.

— Май от там се почна — продължи Мартин. — Преди осем години живеех в Хюстън, бях брокер на недвижимо имущество за богати фамилии, които имаха търговски обекти. Имахме две къщи и три коли и…

— И той беше нещастен — прекъсна го Ребека. — Щом се прибереше от работа, слизаше в мазето с бутилка скоч, гледаше стари филми и заспиваше на дивана.

Мартин поклати глава.

— Хората са в състояние да се самозалъгват до безкрай. Можем да оправдаем тъгата, независимо колко е голяма, ако пасва на собствената ни представа за реалността. Вероятно щях да тъпча по същия път до края на живота си, но нещо се случи. Ходих в командировка във Вирджиния, беше ужасно. Новите ми клиенти бяха като ненаситни деца, без никакво чувство за отговорност. В един момент на срещата предложих да дадат процент от годишния си доход за благотворителност в техния град и те се оплакаха, че не съм достатъчно твърд, за да се справя с инвестициите им. После стана още по-лошо. На летището във Вашингтон имаше стотици полицаи, заради някаква тревога. На два пъти ме претърсиха и станах свидетел на това как един мъж получи сърдечен удар в чакалнята. Полетът ми закъсня шест часа. През цялото време пих и зяпах телевизора в бара на летището. Още смърт и разрушения. Престъпност. Замърсяване. Всички новини ми казваха, че трябва да се страхувам. Всички реклами ми казваха, че трябва да купувам неща, от които нямам нужда. Посланието беше, че хората могат да са само пасивни жертви или консуматори. Когато пристигнах в Хюстън, беше четирийсет и два градуса, а влажността на въздуха над деветдесет процента. На половината път към вкъщи колата ми се развали на магистралата. Никой не спря, разбира се. Никой не искаше да ми помогне. Излязох от колата и погледнах небето. Беше мръсно кафяво от отровните газове. Наоколо боклуци. Рев на коли. Осъзнах, че няма за какво да се тревожа за ада в отвъдното, защото ние вече сме го създали на земята. И точно тогава се случи. — Той се усмихна. — Един пикап спря зад колата ми и от него слезе мъж. Беше на моя възраст, с джинси и работна риза, и носеше стара керамична чаша — без дръжка, като тези, които използват за чайната церемония в Япония. Приближи се до мен, нито се представи, нито попита какво й е на колата ми. Погледна ме в очите и аз усетих, че сякаш ме познава, че разбира какво изпитвам в момента. После ми подаде чашата и каза: „Пийни вода, сигурно си жаден“. Изпих водата, беше студена и вкусна. Мъжът вдигна капака на колата ми, пипна нещо по двигателя и след няколко минути тя тръгна. Обикновено просто щях да му дам пари и да продължа, но в случая не вървеше, така че го поканих у дома на вечеря. След двайсет минути вече бяхме вкъщи.

Ребека поклати глава и се усмихна.

— Помислих, че Мартин е превъртял. Среща някого на магистралата и го води да вечеря у нас. Отначало го помислих за бездомник. Вероятно — престъпник. Когато се нахранихме, той събра чиниите и започна да ги мие, докато Мартин слагаше децата да си легнат. Непознатият ме разпита за живота ми и без да знам защо, му разказах всичко. Колко нещастна съм. Как се тревожа за децата и съпруга си. Как трябва да взимам хапчета, за да спя.

— Нашият гост беше странник — продължи Мартин и погледна през масата право към Гейбриъл и Мая. — Не знам какво знаете за силата им.

— Бих искал да чуя всичко, което знаете — отвърна Гейбриъл.

— Странниците напускат нашия свят и после се връщат — отвърна Мартин. — Те гледат по различен начин на всичко.

— Понеже са напускали живота, в който живеем, странниците могат да видят нещата ясно — намеси се Антонио. — Затова от Табулата се страхуват от тях. Искат от нас да повярваме, че Голямата машина е единствената истинска реалност.

— Отначало странникът не говореше много — продължи Ребека. — Но когато беше с мен, имах чувството, че може да надникне в сърцето ми.

— Взех си три дена отпуска — прекъсна я Мартин. — Двамата с Ребека разговаряхме с него, опитвахме се да обясним как сме се озовали в това положение. След като трите дни свършиха, странникът си взе хотел в центъра на Хюстън. Всяка вечер идваше вкъщи и започнахме да каним и приятели.

— Аз бях предприемачът, който построи допълнителна спалня към къщата на семейство Гринуолд — каза Антонио. — Когато Мартин ми се обади, реших, че иска да ме запознае с някакъв проповедник. Отидох една вечер и се срещнах със странника. Във всекидневната имаше много хора и аз се спотаих в ъгъла. Странникът ме погледна за две секунди и промени живота ми. Почувствах се така, сякаш най-после съм срещнал човек, който наистина разбира проблемите ми.

— Научихме за странниците много по-късно — намеси се Джоун. — Мартин се свърза с още хора по интернет и откри тайните уебстраници. Най-важното е да знаеш, че всеки странник е различен. Идват от различни религии и култури. Някои са посетили само един-два свята. Когато се връщат в нашия, тълкуват преживяното по различен начин.

— Нашият странник беше ходил във Втория свят на гладните призраци — обясни Мартин. — Видяното го беше накарало да осъзнае, че хората отчаяно се нуждаят да утолят глада в душите си. Непрекъснато търсят нови обекти на желание и преживявания, които ги задоволяват само за кратко.

— Голямата машина ни държи недоволни и уплашени — каза Антонио. — Това е просто начин да ни направи послушни. Постепенно осъзнах, че всички неща, които купувам, не ме правят по-щастлив. Децата ми имаха проблеми в училище. С жена ми бяхме пред развод. Понякога се събуждах в три през нощта, лежах и мислех какви са задълженията по кредитните ми карти.

— Странникът ни накара да почувстваме, че не сме в капан — поде Ребека. — Видя ни какви сме — група обикновени хора — и ни помогна да видим как да направим живота по-хубав. Накара ни да осъзнаем на какво сме способни сами.

Мартин бавно кимна.

— Нашите приятели говориха със своите приятели й след седмица десетина семейства започнаха да идват вкъщи всяка вечер. Двайсет и три дни след пристигането си странникът се сбогува и си тръгна.

— След като си тръгна, четири семейства престанаха да идват на срещите — продължи Антонио. — Без силата му не можеха да се откъснат от старите си навици. После други хора откриха в интернет за странниците и колко е опасно да се противопоставяш на Голямата машина. Мина още месец и останахме само пет семейства. Все хора, които искаха да променят живота си.

— Не искахме да живеем в стерилен свят, но не искахме да се откажем и от триста години технически напредък — поясни Мартин. — Най-доброто за нашата група беше смесица от високоразвити технологии и прости техники. Нещо като Трети път. Събрахме парите си, купихме тази земя и дойдохме тук. Първата година беше невероятно трудна. Мъчно беше да се сложат вятърните турбини, за да имаме независим източник на електричество. Но Антонио е страшен. Той измисли всичко и най-накрая генераторите проработиха.

— Тогава вече бяхме останали само четири семейства — каза Ребека. — Мартин ни убеди първо да построим комуналния център. С помощта на сателитни телефони можехме да влизаме в Мрежата. Сега оказваме техническа поддръжка на клиентите на три различни компании. Това е основният източник на доходи за комуната.

— Всички възрастни в Нова хармония трябва да работят шест часа на ден, пет дни в седмицата — поясни Мартин. — Можеш да работиш в комуналния център, да помагаш в училище или в оранжериите. Произвеждаме си около една трета от храната — наши са яйцата и зеленчуците — и купуваме останалото. В комуната няма престъпления. Нямаме ипотеки, нито дългове по кредитни карти. И имаме най-големия лукс: много свободно време.

— И какво правите с това време? — попита Мая.

Джоун си сложи очилата.

— Аз ходя да се катеря с дъщеря ми. Знае всички пътеки наоколо. Някои от тийнейджърите ме учат как да летя с делтапланер.

— Аз правя мебели — каза Антонио. — Същински произведения на изкуството, само дето можеш да седиш на тях. Аз направих тази маса на Мартин.

— Аз се уча да свиря на чело — засмя се Ребека. — Учителят ми е в Барселона. Използвам компютърна камера, може да ме гледа и слуша, докато свиря.

— Аз контактувам с други хора по интернет през свободното си време — на свой ред каза Мартин. — Някои от новите ми приятели дойдоха да живеят в Нова хармония. Вече наброяваме двайсет и едно семейства.

— Нова хармония помага за разпространяването на информация за Голямата машина — каза Ребека. — Преди няколко години Белият дом предложи нещо, наречено „лична карта с предпазен чип“. Беше отхвърлено при гласуването в Конгреса, но чухме, че се използвало вече при персонала на големи корпорации. След няколко години правителството ще предложи идеята отново и ще я гласува със закон.

— Но вие реално не сте се откъснали от модерния живот — каза Мая. — Имате компютри, електричество.

— И съвременна медицина — обади се Джоун. — Консултирам се с други лекари по интернет и имаме пълна групова застраховка в случай на сериозно заболяване. Не знам дали е заради движението, храната или липсата на стрес, но хората тук рядко се разболяват.

— Не искаме да избягаме от света и да се преструваме на средновековни фермери — каза Мартин. — Целта ни е сами да управляваме живота си и да докажем, че нашият Трети път действа. Има и други групи като Нова хармония — същата смесица от развити технологии и прости техники, — държим връзка по интернет. Нова комуна беше създадена в Канада само преди два месеца.

Гейбриъл не беше казал нищо от доста време, но не изпускаше от поглед Мартин.

— Кажи ми нещо — промълви накрая. — Как се казваше странникът?

— Матю.

— А фамилията му?

— Така и не я каза.

— Имате ли негова снимка?

— Май има една в шкафа. — Ребека се изправи. — Да я…

— Няма нужда — намеси се Антонио. — Аз имам у мен.

Бръкна в задния си джоб и извади кожен тефтер, натъпкан с листчета, стари рецепти и строителни планове. Остави го на масата и започна да прелиства страниците. Накрая извади една малка снимка.

— Жена ми я направи четири дни, преди странникът да си тръгне. Дойде на вечеря у нас.

Държеше снимката внимателно за единия край, сякаш беше безценна реликва, и я подаде на Гейбриъл през масата. Гейбриъл я взе и дълго се взира в нея.

— Кога е направена?

— Преди осем години.

Гейбриъл ги погледна. На лицето му беше изписана болка, надежда, радост.

— Това е баща ми. Мислехме го за мъртъв, загинал при пожар, но ето го — седнал до теб.