Странникът

24.

Нейтан Бун — личният му самолет летеше на изток над квадратите и правоъгълниците на нивите в Айова — погледна Майкъл. Преди да излетят от Лонг Бийч, Майкъл изглеждаше просто заспал. Сега обаче лицето му беше отпуснато и някак безжизнено. Вероятно успокоителните бяха прекалено силни. Можеше да има трайни мозъчни увреждания.

Бун се извъртя към доктора, който седеше зад него. Доктор Потърфийлд беше поредният наемник, но се държеше така, сякаш има специални привилегии. На Бун му беше забавно да го командва.

— Провери пациента.

— Проверих го преди петнайсет минути.

— Провери го пак.

Доктор Потърфийлд коленичи до носилката, докосна сънната артерия на Майкъл и премери пулса му. Преслуша сърцето и дробовете, вдигна клепачите и погледна зениците.

— Не бих препоръчал да се държи под упойка още един ден. Пулсът му е наред, но дишането става на пресекулки.

Бун си погледна часовника.

— Още четири часа? Толкова ни трябват, за да кацнем в Ню Йорк и да го откараме до изследователския център.

— Четири часа няма да окажат никакво влияние.

— Ще си до него, когато се събуди — каза Бун. — И ако има проблем, ще поемеш пълната отговорност.

Потърфийлд — ръцете му леко трепереха — извади термометър от черната си чанта и пъхна сензора в ухото на Майкъл.

— Няма да има трайни последствия, но не очаквайте веднага да може да изкатери някой връх. Това е същото като възстановяване след пълна упойка — пациентът е объркан и слаб.

Бун се извърна към малката масичка в средата на самолета. Ядосваше се, че се бе наложило да напусне Лос Анжелис. Един от подчинените му, Денис Причет, беше разпитал ранените мотористи, пратени след Гейбриъл Кориган. Явно беше, че Мая си е намерила съюзници и е заловила младежа. Екипът в Лос Анжелис се нуждаеше от насоки, но разпорежданията бяха ясни. Проектът „Преминаване“ беше от първостепенно значение. В мига, в който се добереше до някой от братята, Бун трябваше лично да го откара до Ню Йорк.

Почти през целия полет беше ровил в интернет да търси Мая чрез центъра за наблюдение на Братството, който се намираше в едно подземие в центъра на Лондон.

Анонимността се беше превърнала в удобна измислица. Кенард Наш веднъж беше изнесъл лекция по тази тема пред група служители във Фондацията. Новото електронно наблюдение беше променило обществото и сега сякаш всички живееха в японски къщи със стени от бамбук и хартия. И въпреки че можеш да чуеш как хората кихат, говорят и се любят, се правиш, че не обръщаш внимание. Преструваш се, че стените са дебели и звукоизолирани. Чувстваш се по същия начин и когато минаваш покрай наблюдателна камера или се обаждаш по мобилен телефон. На летище „Хийтроу“ например имаше специални устройства, които виждаха през дрехите на пътниците. Смущаващо бе да знаеш, че най-различни организации те наблюдават, подслушват разговорите ти и следят покупките ти — така че повечето хора се преструваха, че не е така.

Правителствените служители, които подкрепяха Братството, бяха осигурили кодове за достъп до всички важни бази данни. Най-големият източник беше Пълната информационна система, въведена от американското правителство след приемането на Закона за патриотизма. Базата данни на ПИС обработваше и анализираше всяко извършено чрез компютър действие в страната. Щом някой използваше кредитна карта, върнеше книга от библиотека, направеше паричен превод в чужбина или отидеше на екскурзия, информацията се вкарваше в централизираната база данни. Няколко либерали се противопоставиха на това нарушаване на гражданските права, така че правителството прехвърли контрола на програмата на разузнавателните служби и промени името й на Антитерористична информационна система. След като думата „Пълна“ беше заменена с „Антитерористична“, всички критики престанаха.

Други страни приемаха нови закони за сигурност и въвеждаха собствени варианти на АИС. Освен това всевъзможни частни компании събираха и продаваха лична информация. И ако служителите на Табулата в компютърния център в Лондон не можеха да се сдобият с определени кодове за достъп, можеха да използват софтуерни програми като „Пийпхол“, „Хексоу“ и „Следжхамър“, които им позволяваха да проникват през файъруолс и да влизат във всяка база данни по света.

Според Бун най-обещаващото оръжие в битката срещу враговете на Братството бяха новите компютърни имунологични програми. Първоначално те бяха разработени, за да следят пощенската компютърна система в Англия. Програмите на Братството бяха още по-мощни и третираха целия интернет като огромно човешко тяло. Действаха като електронни лимфоцити — атакуваха опасни идеи и информация.

През последните няколко години имунологичните програми бяха пуснати в интернет от компютърните специалисти на Братството и минаваха незабелязано през хиляди компютърни системи. Понякога се задържаха като лимфоцит в нечий домашен компютър и чакаха да се появи някоя заразна идея. Ако откриеше нещо подозрително, програмата се връщаше в хоста в Лондон за инструкции.

Учените на Братството експериментираха и с нови интерактивни програми, които можеха наистина да наказват враговете, както белите кръвни телца се справят с инфекциите. Имунологичните програми идентифицираха хора, които споменаваха странници или арлекини в общуването си по интернет. Засечеше ли ги, програмата автоматично поставяше вирус за унищожаване на цялата информация в компютъра на жертвата. Част от най-опасните компютърни вируси в интернет беше създадена от Братството или от правителства, които му симпатизираха. Лесно беше да прехвърлят вината на някой шестнайсетгодишен хакер от Източна Европа.

Мая беше проследена чрез използването както на компютърна имунологична програма, така и на обичайното сканиране на данни. Преди три дни беше влязла в един склад за автомобилни части и беше убила двама наемници. Беше избягала пеша, някой я беше откарал, купила беше кола или беше използвала обществен транспорт. Компютърният център в Лондон беше сортирал докладите на лосанджелиската полиция, в които се споменаваха млади жени във въпросния район. Когато това не даде резултат, влязоха в компютърните системи на таксиметровите компании, за да открият кой е викал кола до четири часа след убийството. Адресите на взимане и слизане бяха сравнени с информацията, събрана от имунологичните програми. Централният компютър разполагаше с имената и адресите на хиляди хора, които може би помагаха на странници и арлекини.

Преди пет години един екип за психологична оценка на Братството се беше включил в компютърната мрежа на магазините за хранителни стоки в САЩ. Щом някой си купеше нещо и използваше картата си за намаление, покупката влизаше в основната база данни. При първоначалното изследване психолозите на Братството бяха опитали да съпоставят консумацията на храна и алкохол на даден човек с политическите му пристрастия. Бун беше виждал някои от статистическите съпоставки. Бяха удивителни. Жените от Северна Калифорния, които купуваха над три вида горчица, обикновено се оказваха либерално настроени. Мъжете в Източен Тексас, които купуваха скъпа бутилирана бира, обикновено бяха консерватори. С домашен адрес и данни от минимум двеста покупки екипът психолози можеше съвсем точно да предвиди отношението на всеки към задължителната гражданска лична карта.

На Бун му стана интересно да разбере какъв тип хора се съпротивляват на реда и дисциплината в обществото. Опозицията понякога идваше от антитехнологично настроени прегръщачи на дървета, които ядяха органични продукти и избягваха фабрично произведената от Голямата машина храна. Но не по-малко опасни групи бяха организирани и от техноманиаци, които вечеряха с марсчета и търсеха из нета слухове за странници.

Докато прелиташе над Пенсилвания, от центъра в Лондон му изпратиха следното съобщение:

Самолетът рязко се спусна — наближаваха летището до изследователския център на „Евъргрийн“. Бун изключи компютъра и пак погледна Майкъл. Братството беше открило този млад човек и го беше спасило от арлекините, но той можеше да откаже да им сътрудничи. Бун се дразнеше, че хората все още отказват да приемат истината. Защо всъщност се тревожеха за религия и философи? Истината се определя от този, който е на власт.

Самолетът кацна на летище „Уестчестър Каунти“ и рулира към частен хангар. Бун слезе по стълбичката. Небето беше сиво, във въздуха витаеше усещане за студена есен.

Лорънс Такава — чакаше до линейката, която трябваше да откара Майкъл до изследователския център на фондация „Евъргрийн“ — каза:

— Добре дошли. Как е Майкъл?

— Ще се оправи. Всичко в центъра готово ли е?

— От два дни сме готови, остава да се направят някои последни настройки. Генерал Наш се свърза с екипа за психологична оценка и те ни предоставиха нова стратегия, с която да убедим Майкъл.

В гласа на Такава се усещаше леко напрежение и Бун го погледна по-внимателно. Помощникът на Наш винаги носеше нещо, което да подчертава властта му — папка, бележник, каквото и да е. Сега беше папка.

— Нещо май те притеснява — каза Бун.

— Новата стратегия изглежда доста агресивна — отвърна Лорънс. — Не знам дали е необходимо.

Бун погледна към самолета. Доктор Потърфийлд надзираваше екипа на спешна помощ, който сваляше носилката.

— След като арлекините хванаха Гейбриъл, всичко се промени. Трябва да сме сигурни, че Майкъл ще работи за нас.

Лорънс потупа папката.

— Четох докладите за двамата братя. Изглежда, са много близки.

— Обичта е важно средство за манипулация — отвърна Бун. — Можем да я използваме наравно с омразата и страха.

Сложиха носилката на Майкъл на количка и я забутаха към линейката. Доктор Потърфийлд беше до пациента си.

— Разбираш ли целта ни, Такава?

— Да, сър.

Бун махна към самолета, линейката и всички служители, които работеха за Братството, и каза отсечено:

— Това е нашата армия. И Майкъл Кориган ще е новото ни оръжие.