Странникът

3.

Пред Карловия мост Мая осъзна, че следят. Тръна й беше казвал, че очите излъчват енергия. Ако си достатъчно чувствителен, можеш да усетиш вълните, които идват към теб. В Лондон, докато още беше малка, баща й наемаше джебчии да я следят от училище. Трябваше да ги забележи и да ги удари с металните топки, които държеше в ученическата си чанта.

Вече бе съвсем тъмно. Тя мина по моста и зави наляво. Реши да отиде до църквата „Дева Мария с вериги“ — дворът й беше неосветен и имаше много различни начини за бягство. Продължавай да вървиш, каза си. Не поглеждай през рамо. Самотна улична лампа грееше с тъмножълта светлина. Мая пресече улицата, върна се назад и се скри в сенките. Клекна зад един контейнер за боклук и зачака.

Десет секунди. Двайсет секунди. После малкият трол — таксиметровият шофьор, който я беше закарал до хотела — се появи на тротоара. Никога не се колебай. Действай незабавно. Щом свърна в уличката, тя извади стилета и го нападна в гръб, стисна го с лявата ръка през врата и опря острието в тила му.

— Не мърдай. Не се опитвай да избягаш. — Гласът й беше нежен, почти прелъстителен. — Сега ще се дръпнеш вдясно и не искам никакви проблеми.

Завъртя го, завлече го в сенките и го опря в контейнера. Острието вече опираше в адамовата му ябълка.

— Кажи ми всичко. Не ме лъжи. И може да не те убия. Разбра ли ме?

Ужасен, тролът кимна.

— Кой те нае?

— Един американец.

— Как се казва?

— Не знам. Приятел е на лейтенант Лутка.

— И какво ти нареди?

— Да те проследя. Само това. Да те взема с таксито и да те проследя тази вечер.

— Някой чака ли ме в хотела?

— Не знам. Кълна се — изхленчи той. — Моля те, не ме убивай.

Тръна щеше да го намушка веднага, но Мая реши, че няма да се поддаде на лудостта. Ако убиеше този глупав дребосък, щеше да съсипе собствения си живот.

— Ще продължа по улицата, а ти ще се върнеш към моста. Разбра ли?

— Да — прошепна той.

— Ако те видя пак, си мъртъв.

Мая излезе на светлото и тръгна към църквата. Изведнъж се сети за баща си. Дали тролът я беше проследил до апартамента му? Колко знаеше?

Тя бързо се върна и чу гласа на трола. Стискаше телефона си и бръщолевеше нещо на господаря си. Щом я видя, ахна и изпусна телефона на калдъръма. Мая го сграбчи за косата, дръпна го и вкара острието на стилета в лявото му ухо.

Това беше мигът, в който острието можеше да се спре. Мая добре разбираше какъв избор прави, беше наясно с тъмния път, по който, поема. Не го прави, помисли си. Все още имаш шанс. Но гордостта и гневът я тласкаха напред.

— Чуй ме — каза тя. — Това е последното, което ще научиш. Уби те арлекин.

Той се мъчеше да се освободи, искаше да се отскубне, но тя мушна ножа в ушния канал и го заби в мозъка му.

Пусна таксиметровия шофьор и той се строполи в краката й. Устата му се напълни с кръв, кръв потече и от носа му. Очите му бяха отворени, изглеждаше изненадан, сякаш някой току-що му беше съобщил неприятна новина.

Мая избърса стилета и го прибра под пуловера си. Като се криеше в сенките, издърпа трупа в уличката и го покри с торби боклук от контейнера. На сутринта някой щеше да го открие и да се обади в полицията.

Не тичай, каза си. Не показвай, че те е страх. Помъчи се да изглежда спокойна по обратния път през реката. Когато стигна до улица „Конвиктска“, се покатери по пожарната стълба до покрива на магазина за бельо и прескочи пролуката от метър и половина до сградата на Тръна. Нито капандура, нито авариен изход. Трябваше да влезе по друг начин.

Скочи на следващия покрив и откри простор, опънат между два метални стълба. Сряза въжето, върна се на къщата на баща си и го завърза около вентилационната тръба. Беше тъмно, като се изключи светлината на самотната улична лампа и луната, която приличаше на тънка жълта линийка, прорязваща небето.

Провери въжето. Щеше да я издържи. Предпазливо прекрачи ниския парапет на покрива и се спусна полека към прозореца на втория етаж. Надникна през стъклото и видя, че апартаментът е пълен със сивкав дим. Оттласна се от стената и ритна стъклото. Димът се изви през дупката и в нощта. Тя ритна пак, и още веднъж, изби стъклата по края на рамката.

Прекалено много дим, помисли си. Внимавай или ще те хванат. Оттласна се максимално назад, после скочи през прозореца. Димът се стелеше под тавана и излизаше през счупеното стъкло. На метър от пода беше чисто. Мая коленичи, мина на четири крака и видя руснака, проснат мъртъв до стъклената масичка за кафе. Прострелян. В гърдите. Лежеше в локва кръв.

— Татко! — Изправи се, мина покрай ниския плот и видя куп книги и възглавници да горят насред трапезарията. Препъна се в още един труп — здравеняк с нож в гърлото.

Бяха ли хванали баща й? Прескочи здравеняка и влезе в следващата стая. Леглото и два абажура горяха. По белите стени имаше размазани кървави отпечатъци.

До леглото лежеше мъж. Лицето му беше обърнато към стената, но тя позна дрехите на баща си и дългата му коса. Димът се виеше около тялото й, докато лазеше към него. Сгуши се като дете. Кашляше. Плачеше.

— Татко! Татко!

А после видя лицето му.