Странникът

46.

Една от причините, поради които на Майкъл му харесваше да живее в изследователския център, беше фактът, че персоналът явно предугаждаше нуждите му. Когато първия път се върна от преградите, се чувстваше замаян и омаломощен, не беше много уверен дали тялото му изобщо съществува. След няколко медицински изследвания доктор Ричардсън и Лорънс Такава го качиха в галерията на първия етаж, за да се срещне с генерал Наш. Майкъл поиска портокалов сок и след пет минути му донесоха кутия от сто и петдесет милилитра, вероятно взета от обяда на някой портиер.

Когато се върна от втория си опит да премине преградите, се бяха погрижили да му осигурят пълен комфорт. На една маса в галерията имаше стъклена кана с охладен портокалов сок. До нея беше сложен сребърен поднос с прясно изпечени сладки с шоколадови парченца, сякаш цял отбор майки с кухненски престилки се беше заел с приготовлението по посрещането му у дома.

Кенард Наш седеше срещу него в черен кожен стол с чаша вино в ръка. Още при първия им разговор Майкъл се зачуди, че генералът не си води бележки. Сега осъзна, че камерите за наблюдение винаги са включени. Майкъл се наслаждаваше на факта, че всичко, което каже или направи, е толкова важно, че се записва и анализира. Целият изследователски център разчиташе на неговата сила.

Наш се наведе напред и тихо каза:

— И тогава започна пожарът?

— Да. Дърветата се подпалиха. Открих пътека, която водеше към град насред пустошта. Всички сгради също избухнаха в пламъци.

— Имаше ли някой там? — попита Наш. — Или беше сам?

— Първо помислих, че градът е празен. После влязох в малката църква и видях брат ми Гейбриъл. Не си проговорихме. Той влезе в проход, който вероятно води обратно към този свят.

Наш извади мобилен телефон от джоба на сакото си, натисна едно копче и се обади на Лорънс Такава.

— Копирай последните пет секунди от разговора ни и ги изпрати на господин Бун. Информацията му трябва колкото се може по-скоро.

Затвори телефона и вдигна чашата вино.

— Брат ти още е пленник, държан от терористична група, наречена „Арлекините“. Явно го учат как да преминава.

— Гейбриъл носеше нефритения японски меч на баща ни. Как е възможно това?

— Изследванията ни сочат, че странникът може да носи със себе си определени предмети, наречени талисмани.

— Не ме е грижа как ги наричат. Намерете ми и ми донесете един. Искам да имам оръжие, когато преминавам.

Генерал Наш кимна, сякаш искаше да каже: „Както искате, господин Кориган. Няма проблем. Ще го уредим“. Майкъл се облегна на стола си. Беше достатъчно уверен, за да отправи следващото си искане.

— В случай, че реша да посетя другите светове.

— Разбира се, че ще ги посетиш — каза Наш.

— Не ме заплашвайте, генерале. Не съм на служба във вашата армия. Ако искате да ме убиете, давайте. Ще изгубите най-важния елемент от проекта.

— Ако искаш пари, Майкъл…

— Разбира се, че искам пари. Но това не е най-важното. Това, което наистина искам, е цялата информация. Първия път, когато се срещнахме, ми казахте, че ще подпомогна постигането на прелом в технологиите. Казахте, че заедно ще променим историята. Добре, сега съм странник. Защо имам жици в мозъка? Защо си правите целия този труд?

Наш отиде до масата и си взе една сладка.

— Ела, Майкъл. Трябва да ти покажа нещо.

Излязоха от галерията и тръгнаха към асансьора.

— Всичко започна преди няколко години, когато бях в Белия дом и разработвах програмата „Свобода от страха“. Всички в Америка щяха да носят защитен чип. Щеше да се сложи край на престъпността и тероризма.

— Но не се получи — каза Майкъл.

— По онова време технологията ни не беше толкова напреднала. Не разполагахме с компютър, който да е в състояние да обработва такова огромно количество информация.

Излязоха от сградата и двама мъже от охраната ги последваха през двора към центъра на изследователския комплекс. Въздухът беше студен и влажен, дъждовни облаци скриваха нощното небе. Майкъл с изненада откри, че се отправят към компютърния център. Само специални технически лица имаха достъп до съоръжението.

— Когато поех ръководството на Братството, започнах да настоявам за разработката на квантов компютър. Знаех, че ще е достатъчно мощен, за да разрешава сложни задачи и да обработва огромно количество информация. Ако разполагахме с квантови компютри, щяхме буквално да можем да следим и наблюдаваме по цял ден всеки жител на земята. Някои хора може и да се опълчат, но повечето от нас с радост ще се откажат от правото си на уединение в замяна на сигурност. Помисли си за предимствата. Без повече отклонения от нормите. Без повече неприятни изненади.

— Без повече странници — добави Майкъл.

Генерал Наш се разсмя.

— Да, признавам си. Премахването на хора като странниците беше част от плана. Но всичко това се промени. Сега ти си на наша страна.

Майкъл и Наш влязоха в празното фоайе на компютърния център. Охраната остана отвън.

— Обикновеният компютър използва бинарна система. Размерът и мощността нямат значение, има само две възможности: нула или единица. Обикновените компютри могат да работят много бързо и в мрежа един с друг, но продължават да са ограничени само до тези две възможности. Квантовият компютър се основава на квантовата механика. Изглежда логично, че атомът може да се върти нагоре и надолу: нула или единица. Ето пак бинарна система. Но според квантовата механика атомът може да е горе или долу, или в двете състояния едновременно. Поради тази причина могат да се правят различни изчисления едновременно, и то с голяма скорост. Понеже квантовият компютър използва квантови суичове, вместо обикновени, разполага с невероятна мощ.

Влязоха в капсула без прозорци и металната врата зад тях се затвори. Наш опря ръката си върху стъклен панел. Втора врата се отвори с плъзгане и се чу тихо свистене. Влязоха в слабо осветена стая.

В центъра имаше запечатан стъклен аквариум, около метър и петдесет висок и метър и двайсет широк, поставен върху масивен метален пиедестал. Дебели кабели се виеха по пода от пиедестала до десетки бинарни компютри, подредени до стената. Трима техници с бели престилки се суетяха около стъкления аквариум като дякони около олтар. Генерал Наш с един поглед ги накара да напуснат.

Аквариумът беше пълен с гъста зелена течност, която се движеше и бавно клокочеше. Малки експлозии, като миниатюрни светкавици, проблясваха непрекъснато в нея. Майкъл чуваше някакво жужене. Носеше се мирис на изгоряло, сякаш някой беше подпалил сухи листа.

— Това е нашият квантов компютър — каза Наш. — Това са електрони, които се носят в свръхохладен течен хелий. Електричеството, което тече през хелия, кара електроните да си взаимодействат и да извършват логични операции.

— Прилича на аквариум.

— Да, само че вместо риби вътре има елементарни частици. Според квантовата теория за много кратки периоди материалните частици преминават в друго измерение и после се връщат.

— Като странниците.

— Точно така и стана, Майкъл. По време на първите ни експерименти с квантовия компютър започнахме да получаваме съобщения от друг свят. Отначало не можехме да разберем какво става. Мислехме, че е грешка в софтуерната програма. Тогава един от нашите учени откри, че получаваме бинарни варианти на стандартни математически уравнения. Когато изпратихме подобни съобщения, започнахме да получаваме диаграми, които ни показваха как да създадем по-мощен компютър.

— Така ли построихте тази машина?

— Всъщност това е трето поколение. Тече непрекъснат процес на еволюция. Щом усъвършенстваме компютъра, получаваме още по-напреднала информация. Все едно да направиш серия мощни радиоприемници. С всеки нов, апарат можеш да чуеш повече думи, да получиш повече информация. Научихме нови неща не само за компютрите. Новите ни приятели ни показаха как да видоизменяме хромозомите и да създаваме различни животински хибриди.

— Какво искат? — попита Майкъл.

— Тази чужда цивилизация знае за странниците и според мен малко ни завиждат. — Наш явно се забавляваше. — Те са затворени в своя свят и искат да посетят нашия.

— Възможно ли е?

— Квантовият компютър те следеше, докато прекосяваше преградите. Затова сложихме проводници в мозъка ти. Ти си разузнавачът, който ще ни осигури пътната карта за нашите нови приятели. Ако преминеш в друг свят, обещаха да ни изпратят проект за още по-мощна машина.

Майкъл се приближи до квантовия компютър и се загледа в малките проблясващи светкавици. Наш си мислеше, че е наясно с властта във всичките й форми, но Майкъл изведнъж осъзна колко ограничено е виждането на генерала. Братството беше толкова обсебено от мисълта да контролира човечеството, че не гледаше много далече по пътя. Аз съм пазачът на портата, помисли си Майкъл. Аз съм човекът, от когото зависи какво ще се случи. Ако тази друга цивилизация наистина иска да влезе в нашия свят, аз ще реша как може да стане това.

Пое си дълбоко дъх и се отдръпна от квантовия компютър.

— Много впечатляващо, генерале. Ще постигнем велики неща заедно.