Странникът

34.

Лорънс Такава — с хирургическа маска и престилка — стоеше в операционната. Новата сграда в центъра на изследователския четириъгълник все още не беше оборудвана за медицински процедури. Временно бяха инсталирали техниката в хранилището на библиотеката.

Наблюдаваше как Майкъл Кориган ляга на операционната маса. Госпожица Янг, сестрата, се приближи с електрическо одеяло и зави краката му. Преди час беше обръснала главата му и сега той приличаше на новобранец.

Доктор Ричардсън и доктор Лау, анестезиологът от Тайван, бяха привършили с подготовката за операцията. Майкъл беше включен на системи, бяха му направили рентгенови и магнитнорезонансни снимки на мозъка в една частна клиника в Уестчестър Каунти. Госпожица Янг ги беше защипала на осветените екрани на стената.

Ричардсън погледна пациента и попита:

— Как се чувстваш, Майкъл?

— Ще боли ли?

— Не. Използваме упойка за по-сигурно. По време на процедурата главата ти трябва да е напълно неподвижна.

— Ами ако нещо се развали и ми повредите мозъка?

— Това е съвсем лека процедура, Майкъл. Няма от какво да се притесняваш — успокои го Лорънс.

Ричардсън кимна на доктор Лау и каза:

— Започваме. Започни да броиш от сто надолу.

След десет секунди Майкъл беше упоен. Дишаше равномерно. С помощта на сестрата Ричардсън сложи черепа му в нещо като менгеме и затегна винтовете отстрани. Дори тялото му да се разтърсеше от конвулсии, главата му щеше да остане неподвижна.

— Да го разчертаем — каза Ричардсън и сестрата му подаде огъваща се метална линия и черен маркер. Двайсетина минути неврологът рисува мрежа върху темето на Майкъл. Провери работата си два пъти, после отбеляза осем места за проникване.

От няколко години невролозите поставяха постоянни електроди в мозъка на пациенти, страдащи от депресия. Това им позволяваше да вкарват по малко електричество в мозъчната тъкан и мигновено да променят настроението на човека. Една от пациентките на Ричардсън — млада сладкарка, казваше се Илейн — предпочиташе втора степен по електронната скала, когато си беше у дома и гледаше телевизия, обаче включваше мозъка си на пета, когато правеше скъпи сватбени торти. Същата технология, която помагаше на учените да стимулират мозъка, щеше да бъде използвана и за проследяването на нервната енергия на Майкъл.

— Излъгах ли го? — попита Лорънс.

Доктор Ричардсън го погледна.

— Какво имате предвид?

— Може ли процедурата да увреди мозъка?

— Ако искаме да следим нечия нервна дейност с компютър, трябва да поставим сензори в мозъка. Електроди, закачени от външната страна на черепа, не са толкова ефективни. Всъщност може да отчетат противоречиви данни.

— Проводниците няма ли да унищожат мозъчни клетки?

— Ние имаме милиони мозъчни клетки, господин Такава. Пациентът може да забрави как се произнася някоя сложна дума или да не си спомни името на момичето, което е седяло до него в първо отделение. Но това е маловажно, ако разбирате какво искам да кажа.

Доктор Ричардсън пак огледа точките за проникване, после седна на стола до операционната маса и каза:

— Светлина. — Госпожица Янг светна хирургическата лампа. Доктор Лау стоеше до тях, взряна в монитора.

— Всичко наред ли е? — попита Ричардсън.

— Можете да започвате — каза доктор Лоу.

Ричардсън внимателно проби черепа на Майкъл. Чу се пронизителен стържещ звук, като от машинка в зъболекарски кабинет.

Той извади сондата. Върху кожата изби капчица кръв и започна да се уголемява, госпожица Янг я попи с тампон. На машинка, която висеше от тавана, беше монтиран невропатичен инжектор. Ричардсън го нагласи върху миниатюрната дупчица, натисна спусъка и вкара в мозъка на Майкъл покрита с тефлон медна жица с дебелината на човешки косъм.

Жицата беше свързана с кабел, който подаваше данни на квантовия компютър. Лорънс — имаше радиопредавател с директна връзка с компютърния център — нареди на техниците:

— Започнете теста. Първият сензор е в мозъка.

Минаха пет секунди. Двайсет секунди. Техниците потвърдиха, че получават сигнали за нервна активност.

— Първият сензор работи — каза Лорънс. — Продължавайте.

Доктор Ричардсън плъзна малка електродна пластина по жицата, залепи я за кожата и отряза стърчащата жица.

След час и половина всички сензори бяха поставени в мозъка на Майкъл и захванати за пластини. Изглеждаше така, сякаш на черепа му са залепени осем сребърни монети.

Сестрата остана до Майкъл, а Лорънс и двамата лекари отидоха в съседното помещение.

— Кога ще се събуди? — попита Лорънс.

— След час.

— Ще го боли ли?

— Малко.

— Идеално. Ще попитам компютърния център кога можем да започнем експеримента.

Доктор Ричардсън изглеждаше малко нервен.

— Може би трябва да поговорим.

Излязоха и тръгнаха към административния център. Беше валяло и небето беше сиво. Розите бяха изрязани, от ирисите стърчаха само сухи стъбла. Тревата покрай алеята вече изсъхваше. Всичко изглеждаше подвластно на хода на времето — освен бялата сграда без прозорци по средата на двора. Официалното й название беше Изследователски център за неврологична кибернетика, но по-младите членове на персонала я наричаха Гробницата.

— Изчетох още неща за странниците — започна Ричардсън. — И очаквам известни затруднения. Имаме млад човек, който или ще може, или няма да може да премине в друг свят.

— Така е — отвърна Лорънс. — Няма как да разберем, преди да опита.

— Изследванията показват, че странниците могат да се научат как да преминават и сами. Може да стане под натиска на дълготраен стрес или внезапен шок. Но повечето имат учители, които ги подготвят.

— Наричат се пътевиждащи — отвърна Лорънс. — Търсим такъв човек, но още не сме намерили.

Спряха на входа на административния център и Лорънс забеляза, че доктор Ричардсън избягва да поглежда Гробницата: гледаше небето, бръшляна по стената — всичко, само не и бялата сграда.

— Какво ще стане, ако не успеете да откриете пътевиждащ? — попита накрая. — Как Майкъл ще разбере какво трябва да прави?

— Има и друг подход. Помощният персонал изследва различни видове упойващи средства, които могат да изпълнят ролята на неврологичен катализатор.

— Това е в моята област и мога да ви кажа, че няма такива лекарства. Няма такова нещо, което да глътнеш и да предизвика бързо увеличаване на нервна енергия.

— Фондация „Евъргрийн“ има много контакти и източници. Правим всичко, което можем.

— Явно е, че не ми казвате всичко — отвърна Ричардсън. — Ще ви кажа нещо, господин Такава. Подобно отношение няма да доведе до успешен експеримент.

— Какво още трябва да знаете, докторе?

— Не са само странниците, нали? Те са част от много по-голяма цел — нещо, свързано с квантовия компютър. Какво всъщност търсим? Можете ли да ми кажете?

— Наехме ви, за да помогнете на един странник да премине в друг свят — отвърна Лорънс. — Единственото, което трябва да знаете, е, че генерал Наш няма да приеме неуспех.

В кабинета го чакаха десетина спешни телефонни съобщения и над четирийсет имейла. Лорънс се обади на генерал Наш и потвърди, че компютърният център е доловил нервна активност от всяка област на мозъка на Майкъл. През следващите два часа внимателно подбираше думите на съобщение, което изпрати на учените, получили субсидии от фондация „Евъргрийн“. Въпреки че не можеше да споменава странниците, поиска ясна информация за психотропни вещества, които създават у хората халюцинации за други светове.

В шест вечерта защитният чип засече как Лорънс напуска изследователския център и се отправя към къщата си в града. Щом се прибра, той се преоблече в черен памучен халат и влезе в тайната стая.

Искаше да уведоми Липата за новините около проект „Преминаване“, но в момента, в който влезе в интернет, в левия ъгъл на монитора започна да премигва малко синьо квадратче. Преди две години, след като получи код за достъп към компютърната система на Братството, той бе написал специална програма, която търсеше информация за баща му. Ровеше навсякъде. Днес беше открила информация за баща му във файловете на полицейския участък в Осака.

На снимката на Врабеца имаше два меча. Единият беше със златна дръжка, а другият с инкрустиран нефрит. В Париж Липата му беше казал, че майка му дала нефритения меч на Тръна, а той го оставил на семейство Кориган. Лорънс предполагаше, че мечът е бил у Гейбриъл Кориган, когато Бун и наемниците му са атакували шивашката фабрика.

Нефритен меч. Златен меч. Вероятно имаше и други. Лорънс беше научил, че най-прочутият майстор на мечове в японската история е монахът Масамун. Ковал мечове през тринайсети век, когато монголите се опитали да завладеят Япония. Императорът наредил в будистките храмове да се извършат молитвени ритуали и много славни мечове били изковани като дар за боговете. Масамун изковал съвършен меч с диамант на дръжката, за да вдъхнови десетимата си ученици, школата джитецу. Когато се научили как да коват стоманата, всички изработили по едно специално оръжие за пред учителя си.

Компютърната програма на Лорънс беше открила уебсайта на будистки монах, който живееше в Киото. На сайта бяха качени имената на десетте джитецу и техните мечове.

Нефритен. Златен. Останалите мечове от школата джитецу бяха изчезнали — вероятно изгубени в земетресения и войни, — но обреченият род на японските арлекини беше запазил две от свещените оръжия. Сега Гейбриъл Кориган носеше едно от тези съкровища, а с другото беше убит един якудза в обляна с кръв банкетна зала.

Търсачката мина през списък с полицейски доклади и преведе японските йероглифи на английски:

Не липсва, помисли си той. Откраднат е. Братството сигурно беше взело златния меч от участъка в Осака. Беше или в Япония, или в Америка. Може да беше в изследователския център, само на метри от бюрото му.

Лорънс Такава беше готов да скочи и да се върне в центъра. Сдържа емоциите си и изключи компютъра. Когато Кенард Наш му каза за виртуалния паноптикон за пръв път, всичко беше просто философска теория, но сега той наистина живееше в невидим затвор. След едно-две поколения всеки гражданин в индустриалния свят щеше да стигне до същото заключение: че е следен и наблюдаван от Голямата машина.

Сам съм, помисли Лорънс. Да. Съвсем сам.

И си надяна маската, която го правеше да изглежда бдителен, трудолюбив и готов да се подчини.