Странникът

48.

Лорънс Такава постави дясната си ръка върху кухненската маса и се загледа в малката подутина, която показваше къде точно под кожата му се намира защитният чип. Вдигна бръснача с лявата си ръка и се загледа в острието му. Направи го, каза си. Баща ти не би се уплашил. Задържа дъха си и направи малък, но дълбок прорез. От раната бликна кръв и закапа на масата.

Нейтан Бун беше разгледал внимателно снимките, направени от охранителните камери на рецепцията на хотел „Ню Йорк — Ню Йорк“ в Лас Вегас. Ясно беше, че русата жена, която се регистрира с кредитната карта на Майкъл Кориган, е Мая. В хотела незабавно беше изпратен наемник, но арлекинът беше избягал. След двайсет и четири часа един от екипите на Бун откри мотора на Гейбриъл на паркинга пред хотела. С нея ли пътуваше Гейбриъл? Или всичко беше само за заблуда на врага?

Бун реши да хване самолета до Невада и да разпита всички, които се бяха натъкнали на арлекина. Докато караше към летището на Уестчестър Каунти, му се обади Саймън Лютнър, старшият администратор на подземния компютърен център на Братството в Лондон.

— Добро утро, сър. Лютнър се обажда.

— Какво става? Откри ли Мая?

— Не, сър. За друго става дума. Миналата седмица ни наредихте да проверим всички служители на фондация „Евъргрийн“. Освен стандартната проверка на всички телефонни обаждания и кредитни карти се опитахме да видим дали някой не е използвал кода си за достъп, за да влезе в системата ни.

— Логичен ход.

— Компютърът проверява кодовете за достъп на всеки двайсет и четири часа. Току-що разбрахме, че служител трето ниво Лорънс Такава е влязъл в сектор с данни, в който няма право на достъп.

— Работя с господин Такава. Сигурен ли си, че няма някаква грешка?

— Абсолютно. Използва кода за достъп на генерал Наш, но информацията отива директно в компютъра на Такава. Предполагам, че не знае, че миналата седмица сме въвели допълнителна система за сигурност.

— И какво е търсел Такава?

— Специални пратки от Япония до административния ни център в Ню Йорк.

— Къде се намира Такава в момента? Проверихте ли местоположението на защитния му чип?

— В къщата си в Уестчестър Каунти. Според лог файловете е заявил, че е болен от грип и днес няма да ходи на работа.

— Кажете ми, ако излезе от къщата си.

Обади се на пилота, който го чакаше на летището, и отложи полета. Ако Лорънс Такава помагаше на арлекините, значи сигурността на Братството беше сериозно застрашена. Предателят беше като тумор. Беше нужен хирург — човек като Бун, — който да не се страхува да изреже злокачественото образувание.

Фондация „Евъргрийн“ притежаваше цялата офис сграда на Четирийсет и четвърта и Медисън Авеню в Манхатън. Две трети от сградата се използваха от служители на фондацията, които се занимаваха с публичните й дела и се грижеха за целесъобразното харчене на научните субсидии и управлението на даренията. Тези служители — с прякор „овцете“ — нямаха никаква представа за Братството и неговата дейност.

Братството използваше последните осем етажа на сградата, до които се стигаше с отделен асансьор. В указателя на сградата беше отбелязано, че там се намира централата на организация с нестопанска цел, наречена Фронт за национално обединение, която уж помагаше на Третия свят да повиши антитерористичната си защита. Преди две години на среща на Братството в Лондон, Лорънс Такава се беше запознал с младата жена от Швейцария, която отговаряше на обажданията и имейлите до Националния фронт. Тя беше експерт в отклоняването на всякакви въпроси и го правеше по наистина мил и много любезен начин. Посланикът на Того в ООН например явно беше убеден, че Националният фронт за обединение иска да отпусне на страната му голяма субсидия за закупуването на скенери за летището.

Лорънс знаеше, че сградата има едно слабо място: охраната на партера се състоеше от „овце“, които изобщо не подозираха за мащабните планове на Братството. Остави колата си на паркинга на Четирийсет и осма улица и тръгна по Медисън към сградата. Влезе във фоайето. Макар че навън беше студено, беше оставил палтото и сакото си в колата. Нямаше куфарче, носеше само картонена чаша кафе и картонена папка. Това влизаше в плана.

Показа пропуска си на пазача, усмихна се и каза:

— Отивам до Фронта за национално обединение на двайсет и трети етаж.

— Стъпете на жълтия квадрат, господин Такава.

Лорънс застана с лице към ирисовия скенер, огромна сива машина, монтирана върху бюрото на охраната. Пазачът натисна едно копче и обективът засне очите на Лорънс, после сравни ирисите му с данните от системата за сигурност. Светна зелена светлина. Пазачът кимна на младия латиноамериканец, който стоеше до бюрото.

— Енрике, придружи господин Такава до двайсет и трети етаж.

Латиноамериканецът поведе Лорънс към асансьорите, плъзна картата си през охранителния сензор и остави Лорънс сам. Докато асансьорът се издигаше нагоре, той отвори папката, така че листовете в нея да се виждат.

Ако носеше палто или куфарче, хората по коридора можеха да го спрат и да го питат къде отива. Но спретнато облечен и уверен на вид младеж с папка в ръка явно трябваше да е колега. Можеше да е от новите в компютърния отдел например. Крадците не носят кафе по коридорите.

Бързо откри склада с пратките и промуши пропуска си, за да влезе. По стените имаше кутии, пощата вече беше пусната в процепите им. Разносвачът явно буташе количката по коридора и щеше да се върне всеки момент. Лорънс трябваше по най-бързия начин да открие пратката и да напусне сградата.

Когато Кенард Наш му спомена, че трябва да се сдобият с меч-талисман, Лорънс кимна покорно и обеща да измисли нещо. Обади се на генерала след няколко дни и му каза, без да споделя излишни подробности, че в базата данни има арлекин на име Врабеца, убит в схватка в хотел „Осака“. И че има вероятност японските членове на Братството да са се сдобили с меча на мъртвеца.

Кенард Наш обеща да се свърже с приятелите си в Токио. Повечето от тях бяха влиятелни бизнесмени, които смятаха, че странниците подкопават стабилността на японското общество. След четири дни Лорънс използва кода за достъп на Наш и влезе във файла с пощата на генерала.

Лорънс заобиколи ниската преградна стена и видя в ъгъла пластмасова кутия за пратки. На етикета имаше японски йероглифи, а до него митническа декларация, която описваше съдържанието като самурайски реквизит за филмова премиера. Нямаше нужда да се казва на правителството, че изпращат меч от тринайсети век, национално съкровище, създадено от майстор от школата Джитецу.

На бюрото имаше макетен нож и Лорънс разряза лепенките и пощенските марки. Отвори капака и с разочарование откри доспехи от фибростъкло за самурайски филм. Нагръдник. Шлем. Ръкавици. И накрая, почти на дъното на кашона, видя увит в амбалажна хартия меч.

Вдигна оръжието и разбра, че е прекалено тежко, за да е направено от фибростъкло. Бързо разкъса хартията, с която беше обвита дръжката, и видя, че е инкрустирана със злато. Мечът на баща му. Талисманът.

Бун винаги ставаше подозрителен, когато някой непокорен служител решеше да не дойде на работа, така че пет минути след разговора си с персонала в Лондон изпрати човек от охраната до къщата на Лорънс Такава. Когато стигна там, ванът за наблюдение вече беше паркиран от другата страна на улицата. Той се качи. Техникът Дорфман хрупаше пуканки и зяпаше екрана на термоскенера.

— Такава е в къщата, сър. Обадил се в изследователския център и казал, че бил болен от грип.

Бун огледа изображението. Бледи линии показваха стените и тръбите. В спалнята имаше ярко цветно петно.

— Това е спалнята — каза Дорфман. — Ето го болния ни служител. Защитният чип си работи.

Докато наблюдаваха, Такава скочи от леглото и сякаш пропълзя през отворената врата в коридора. Поколеба се няколко, секунди, после се върна на леглото. През цялото време не се изправи на повече от две-три стъпки над земята.

Бун ритна вратата на вана и излезе на улицата.

— Време е да се срещнем с господин Такава… или с онова, което лежи в леглото му.

Трябваха им четирийсет и пет секунди, за да разбият входната врата, и още десет, за да стигнат до спалнята на Лорънс. На леглото, сред цял куп кучешки бисквити, един помияр гризеше кокал. Изръмжа, когато Бун пристъпи към него.

— Добро куче — тихо каза той. — Добро куче.

На каишката на кучето беше прикрепено найлоново пликче. Бун го отвори и извади защитния чип — целият беше в кръв.

Лорънс подкара на юг по Второ авеню. Капка дъжд се размаза на предното стъкло на колата му. Тъмносиви облаци покриваха небето — задаваше се страшна буря. Трябваше да кара внимателно. Беше превързал раната, но го болеше. Като се мъчеше да не обръща внимание на болката, той погледна през рамо към задната седалка. Предишния ден беше купил стикове и чанта за голф, с допълнителен калъф за пътуване. Сега мечът бе напъхан между стиковете.

Да стигне с колата си до летището беше пресметнат риск. Беше си мислил дали да не купи употребявана кола без вграден джипиес, но покупката можеше да бъде засечена от системата за сигурност на Табулата. Последното нещо, което искаше, бе да го разпитва компютър: защо си купихте друга кола, господин Такава? Какво й е на колата, предоставена ви на лизинг от фондация „Евъргрийн“?

Най-доброто прикритие беше да се държи колкото се може по-нормално. Щеше да иде с колата до летище „Кенеди“, да се качи на самолета за Мексико и да пристигне в Акапулко в осем вечерта. В този момент щеше да е изчезнал от Голямата машина. Вместо да иде на хотел, щеше да наеме някой мексиканец от онези, които чакаха с колите си на летището, и да се отправи на юг към Гватемала. Щеше да сменя шофьорите на всеки сто километра, да спи в малки пансиони и после да наема нов шофьор. Докато преминаваше през Централна Америка, щеше да избягва камерите и програмите за претърсване, така наречените „хищници“, до които имаше достъп Братството.

В подплатата на дъждобрана му бяха зашити дванайсет хиляди долара в брой. Не знаеше дали ще му стигнат. Вероятно щеше да се наложи да подкупва властите или да си купи къща в някой селски район. Но това бяха парите, с които разполагаше. Чековете и кредитните карти веднага щяха да бъдат засечени от Табулата.

Западаха още дъждовни капки, по две-три наведнъж. Лорънс изчака на светофара и видя как хората с чадъри ускоряват крачка, за да се подслонят някъде преди началото на бурята. Зави наляво и се отправи на изток, към тунела „Куинс Мидтаун“. „Време е да започна нов живот, каза си. Да захвърля стария.“ Свали стъклото на прозореца и започна да хвърля кредитните си карти на улицата. Ако някой ги намереше и ги използваше, това щеше да внесе допълнително объркване.

Хеликоптерът чакаше до изследователския център на фондацията. Бун слезе от колата, мина по тревата и се качи. Докато машината се издигаше, пъхна слушалката на мобилния телефон в ухото си и чу гласа на Саймън Лютнър.

— Такава е бил в административния център в Манхатън преди двайсет минути. Влязъл е в пощенския отдел, като е използвал пропуска си, и шест минути след това е напуснал сградата.

— Можем ли да разберем какво е правил там?

— Не веднага, сър. Но проверяват по списък писмата и пратките, които са били в помещението.

— Пуснете Такава за издирване по всички информационни канали. Проследете кредитната му карта и движението по банковите му сметки.

— Вече е направено. Вчера е изтеглил спестовния си влог.

— Влезте в системата за продажба на билети на авиолиниите и проверете дали има резервация на негово име.

— Слушам, сър.

— Насочете усилията най-вече към това да засечете колата му. В момента имаме едно основно преимущество. Такава бяга неизвестно накъде, но според мен едва ли предполага, че го търсим.

Надникна през страничния прозорец на хеликоптера. Видя асфалтирания път на Уестчестър Каунти и колите, които се движеха в двете посоки. Училищен автобус. Камион на „Федерал Експрес“. Зелена спортна кола, която непрекъснато задминаваше.

В миналото хората харчеха допълнително, за да сложат на колите си джипиес, но постепенно джипиесът се беше превърнал в стандартно оборудване. Показваше ти накъде да караш и помагаше на полицията да открива крадени коли. Даваше на службите, които се занимаваха със следенето на колите, възможността да отключват врати или да святкат фаровете, ако колата е загубена на някой паркинг, но едновременно с това превръщаше всяко превозно средство в движещ се обект, който лесно можеше да бъде следен от Голямата машина.

Повечето граждани дори не знаеха, че колите им имат вградени черни кутии, които дават информация за това какво се е случило в превозното средство секунди преди сблъсъка. Производителите бяха имплантирали в гумите микрочипове, които можеха да бъдат прочетени от сензори на голямо разстояние. Сензорите свързваха гумата с регистрационния номер на колата и името на собственика.

Компютрите на Братството в Лондон вече си пробиваха път в защитените с кодове информационни системи. Като цифрови призраци, те се плъзгаха през стените и се появяваха в складовете. Външният свят изглеждаше същия, но призраците виждаха скритите кули и стените на виртуалния паноптикон.

Когато Лорънс Такава излезе от тунела „Куинс Мидтаун“, вече се изливаше истински порой. Дъждовните капки се пръскаха върху паважа и барабаняха по покрива на колата. Движението беше почти спряло, колите пъплеха сантиметър по сантиметър, като уморена армия.

Трябваше да свърши още нещо, преди да изчезне в джунглата. Без да изпуска от очи стоповете на колата отпред, Лорънс набра телефонния номер за извънредни случаи, който Липата му беше дал в Париж. Никой не вдигна. Вместо това чу реклама за ваканция в Испания: „Оставете съобщение и ще ви се обадим“.

— Обажда се американският ви приятел — каза Лорънс, после добави датата и часа. — Заминавам на много дълго пътешествие и няма да се върна. Искам да ви уведомя, че компанията ми знае, че съм работил за конкуренцията. Това означава, че ще прегледат всичките ми предишни контакти и всички търсения в системата данни. Ще съм извън Мрежата, но трябва да ви уведомя, че по-големият брат ще остане в нашия изследователски център. Експериментът върви добре… — Това беше достатъчно, помисли си. Не казвай нищо повече. Но му беше трудно да затвори. — Късмет! За мен беше чест да се запознаем. Надявам се, че вие и приятелите ви ще оцелеете.

Натисна копчето и свали стъклото. Дъждовните капки влязоха в колата, удряха лицето и ръцете му. Пусна мобилния телефон на пътя и продължи напред.

Под напора на бурята хеликоптерът продължи на юг. Дъждът барабанеше оглушително по плексигласовото стъкло на кабината, сякаш беше градушка. Бун продължаваше да набира различни телефонни номера. От време на време губеше сигнал. Хеликоптерът попадна във въздушна яма, спусна се стотина метра надолу, после си възвърна стабилността.

— Мишената току-що използва мобилния си телефон — каза Лютнър. — Установихме местоположението му. В Куинс е. На входа на магистрала „Ван Уик Експрес“. Джипиесът в колата потвърждава координатите.

— Отива към летище „Кенеди“ — каза Бун. — Ще съм там след двайсет минути. Няколко приятели да ме чакат там.

— Какво ще правите?

— Имате ли достъп до джипиеса в колата му?

— Лесна работа — гордо заяви Лютнър. — Ще ми трябват само пет минутки.

Лорънс си взе билетчето от машината и влезе в паркинга за продължителен престой на летището. Трябваше да остави колата. Разбереше ли Братството за предателството му, никога нямаше да може да се върне в Америка.

Продължаваше да вали и няколко, души се бяха натъпкали под козирката на — будката пред паркинга — чакаха автобуса за терминала. Лорънс намери празно място за паркиране и се плъзна между двете избледнели бели линии. Погледна си часовника: до излитането на самолета за Мексико имаше два часа и половина. Достатъчно време да чекира багажа си и стиковете за голф, да мине проверката на документите и да пие кафе в чакалнята.

Посегна към дръжката на вратата и изведнъж видя как бутонът за заключване се плъзга надолу, сякаш натиснат от невидима ръка. Силно щракане. Тишина. Той погледна и другите врати. Някой, който седеше далече на някой компютър, току-що го беше заключил в колата му.

Хеликоптерът на Бун кацна близо до частния терминал на летище „Кенеди“ и Бун се втурна в дъжда към форда, който го чакаше. Отвори със замах задната врата и скочи вътре. Мичъл и Краус бяха на предните седалки, пиеха бира и ядяха сандвичи.

— Донесете Ноевия ковчег — каза Мичъл. — Потопът започва…

— Да вървим. Джипиес локаторът показва, че колата на Такава е на паркинг едно или на паркинг две близо до терминала.

Краус погледна партньора си, после се извърна към Бун.

— Може колата да е там, но него вече да го няма.

— Съмнявам се. Току-що го заключихме вътре.

Детектив Мичъл запали двигателя и подкара към охранявания изход.

— На паркингите има хиляди коли. Ще ни отнеме часове, докато го открием.

Бун си сложи слушалката в ухото и набра някакъв номер на мобилния си телефон.

— Ще имам грижата и за това.

Лорънс Такава дърпаше бутоните и напъваше дръжката на вратата. Нищо. Чувстваше се така, сякаш е затворен в ковчег. Табулата знаеше всичко. Може би го следяха вече от часове. Разтърка лицето си с ръце. Спокойно, каза си. Опитай се да бъдеш арлекин. Още не са те хванали.

Изведнъж клаксонът на колата се включи и фаровете започнаха да премигват. Пулсиращият шум се заби в тялото му като острие на нож. Лорънс се паникьоса и заудря по стъклото с юмруци, но то беше бронирано и не можеше да го счупи.

Прехвърли се на задната седалка и отвори калъфа със стиковете за голф. Извади един метален и заудря по предното стъкло. Появиха се пукнатини като на сложен кристал, после стикът разби стъклото по средата.

Докато приближаваха към колата, двамата детективи извадиха пистолетите си, но Бун вече беше видял пръснатото стъкло и найлоновия плик в локвата.

— Нищо — каза Краус, след като надникна в купето.

— Да обиколим паркинга — предложи Мичъл.

Бун се върна в колата и пак се свърза с екипа от Лондон.

— Излязъл е от колата. Изключи алармата против крадци и почни да сканираш записите на всички охранителни камери на летището. Обърни специално внимание на зоната за пристигащи на терминала. Ако Такава вземе такси, искам да знам номера му.

Влакът се люшна напред и потегли с остро стържене на стомана. С мокра коса и подгизнало яке, Лорънс седна в единия край на вагона. Мечът беше в скута му, ножницата и златната дръжка все още бяха увити с кафява амбалажна хартия.

Знаеше, че двете охранителни камери на летището са заснели как се качва на автобуса за спирката на метрото. Наблюдателни камери имаше и на входа на метростанцията, на будката за билети и на перона. Табулата щеше да вкара изображенията от тези камери в собствените си компютри и да ги претърси, като използва технология за разпознаване на лица. Вече сигурно знаеха, че е във влак А и пътува към Манхатън.

Това, че го знаеха, нямаше да им свърши кой знае каква работа, ако останеше в метрото и продължеше да се движи. Метрото на Ню Йорк беше огромна система, многото станции имаха по няколко нива и различни коридори за изход. На Лорънс му стана забавно при мисълта, че може да остане да живее в метрото цял живот. Нейтан Бун и останалите наемници щяха да стоят безпомощно по пероните на местните станции, докато той профучаваше покрай тях.

Не можеше обаче. Накрая щяха да го засекат и да го причакат. Трябваше да намери начин да се измъкне от града, без Голямата машина да го види. Мечът и ножницата го караха да се чувства смел. Нали се беше опитал да се скрие в Третия свят, значи трябваше да открие подобни места и в Америка. Такситата в Манхатън бяха с регистрационни номера, но в предградията лесно можеха да се намерят и такива, които возеха на черно. Трудно беше да се засече такава кола. Ако шофьорът можеше да го прехвърли от другата страна на реката, в Нюарк, вероятно щеше да успее да се качи на някой автобус и да замине на юг.

Слезе на метростанция Източен Ню Йорк и се затича по стълбите да хване електричката за Манхатън. Дъждовна вода се процеждаше през решетките на тавана и във въздуха се носеше мирис на влага и плесен. Перонът беше пуст. Накрая светлините на влака се появиха от тунела. Продължавай да се движиш.

Винаги бъди в движение. Това е единственият начин да избягаш.

Нейтан Бун седеше в хеликоптера заедно с Мичъл и Краус. Дъждът продължаваше да се сипе върху циментовата площадка за кацане. И двамата детективи се подразниха, когато Бун им каза да престанат да пушат. Той не им обърна внимание, затвори очи и се заслуша в гласовете в слушалката.

Интернет екипът на Братството вече имаше достъп до наблюдателните камери на дванайсет различни правителствени и стопански организации. Докато хората бързаха по тротоарите на Ню Йорк, по коридорите на метрото, докато се спираха по ъглите на улиците и се качваха на автобусите, отличителните белези на лицата им се преработваха цифрово. Почти мигновено тези цифри се сравняваха с конкретния алгоритъм на Лорънс Такава.

Бун се наслаждаваше на представата за непрекъснатия информационен поток, който тече като тъмна студена вода през кабелите и компютърните мрежи. Това са просто числа, помисли си той. Всъщност на практика и ние сме точно това — числа. Отвори очи, когато чу гласа на Саймън Лютнър.

— Току-що пробихме системата за сигурност на Ситибанк. На Канал Стрийт има автомати с охранителна камера. Мишената току-що мина покрай камерата и се насочи към моста на Манхатън. — Говореше така, сякаш се усмихваше. — Явно не е забелязал охранителната камера. Вече са станали част от пейзажа. — Пауза. После: — В момента мишената е на тротоара на моста. Вече влязохме в охранителната система на пристанището. Камерите са монтирани на стълбовете с лампите и не се забелязват с просто око. Ще го проследим по целия мост.

— Къде отива? — попита Бун.

— В Бруклин. Върви бързо. Носи нещо като бастун или тояга в дясната си ръка. — Пауза. — Стигна до края на моста. — Пауза. — Насочва се към Флетбуш Авеню. Не. Чакай. Маха на едно измекярско такси, с багажник на покрива на колата.

Бун натисна интеркома на пилота и каза:

— Пипнахме го. Излитай.

Шофьорът беше възрастен хаитянин с найлонов дъждобран и бейзболна шапка. Покривът на колата течеше и задната седалка беше подгизнала — Лорънс усети мократа студенина по краката си.

— Къде да те карам?

— В Нюарк. Мини по Верацано. Ще платя таксата.

Шофьорът го изгледа скептично.

— Много километри без обратен курс. Никой от Нюарк не иска да ходи във Форт Грийн.

— Колко струва курсът в едната посока?

— Петдесет и пет долара.

— Ще ти там сто. Тръгвай.

Доволен от сделката, хаитянинът запали разнебитения шевролет и той се затресе по улицата. Шофьорът започна да си тананика някаква креолска песен, потропваше ритмично с пръсти по волана.

— Ти шери. Ти шери…

Над главите им се чу бучене и внезапен силен порив на вятъра заля колата с пелена дъждовна вода. Шофьорът наби спирачки и зяпна удивено напред: един хеликоптер бавно кацаше на пресечката между Флетбуш и Тилъри Стрийт.

Лорънс сграбчи меча и отвори вратата.

Бун търчеше в дъжда. Двамата детективи се задъхваха зад него и размахваха ръце. Такава имаше стотина метра преднина, тичаше по Мъртъл Авеню, зави към Сейнт Едуардс. Бун мина покрай някакво чейнджбюро с решетки по прозорците, покрай зъболекарски кабинет и малък бутик с крещящ розово-лилав надпис.

Небостъргачите на жилищния комплекс Форт Грийн се извисяваха на хоризонта като разрушена стена. Щом хората по тротоара видеха трима бели да гонят, млад азиатец, инстинктивно се дръпваха във входовете. Арестуват дилър на наркотици, мислеха си. Ченгета. Да не се бъркаме.

Бун стигна до Сейнт Едуардс. Дъждът барабанеше по тротоара и паркираните коли. Водата шуртеше в канавките и се изливаше на кръстовището. Никакво движение. Не. Само една възрастна жена с чадър. Такава беше изчезнал.

Вместо да изчака детективите, Бун продължи да тича. Мина покрай две жилищни сгради, после погледна към една малка уличка и видя Такава да се провира през една дупка в някакво хале. Бун заобиколи найлоновите торби с боклуци и един изхвърлен дюшек и стигна до дупката — лист галванизирана стомана бе огънат вероятно местните наркоманчета, за да могат да се провират. Такава беше вътре.

Мичъл и Краус го настигнаха.

— Покрийте изходите! — викна Бун. — Аз ще го пипна!

Внимателно се провря покрай металния лист и влезе в дълго помещение с бетонен под и висок таван. Пълно с боклуци. Счупени столове. Преди много години сградата явно беше използвана като гараж. Покрай едната стена имаше тезгях, а на пода — канал за колите. Беше пълен с мазна вода и на мъждивата светлина изглеждаше така, сякаш води към пещера. Бун спря до бетонните стълби и се ослуша. Чу как водата се стича по пода. Долови шум на горния етаж.

— Лорънс! Аз съм Нейтан Бун! Знам, че си горе.

Лорънс стоеше сам на втория етаж. Якето му беше подгизнало, натежало от хилядите долари, скрити в подплатата. Той бързо го свали и го захвърли настрани. Почувства се така, сякаш от плещите му е паднал огромен товар.

— Слез! — извика Бун. — Ако слезеш веднага, няма да пострадаш!

Лорънс разкъса амбалажната хартия, с която беше увит мечът на баща му, и погледна проблясващото върху острието петно. Златният меч. Джитецу меч. Кален в огън и принесен в жертва на боговете. Капка вода се стече по лицето му. Всичко свърши. Край. Беше захвърлил всичко. Работата и положението си. Бъдещето си. Единствените две неща, които наистина притежаваше, бяха мечът и собствената му храброст.

Лорънс сложи ножницата на мокрия под, после тръгна към стълбището с меча в ръка.

— Стой долу! — извика. — Идвам!

Слезе по покритата с боклуци стълба. С всяка стъпка губеше част от товара си, илюзията, която беше тежала на сърцето му. Най-сетне разбра самотата, която разкриваше снимката на баща му. Да станеш арлекин беше едновременно освобождение, но и приемане на смъртта.

Стигна до долния етаж. Бун стоеше по средата на заритото с боклуци помещение с пистолет в ръка.

— Пусни оръжието! — изкрещя Бун. — Хвърли го на земята!

След цял живот, изпълнен с маски, сега и последната беше свалена. Като стисна, здраво меча, синът на Врабеца се спусна към врага си. Чувстваше се свободен, необременен от съмнение и колебание… и Бун бавно вдигна пистолета и го простреля право в сърцето.