Странникът

61.

Мая отново сънуваше същия сън. Как стои сама в тъмния тунел, как атакува тримата футболни ултраси и бяга по стълбите. Мъже се биеха на перона, опитваха се да счупят прозорците на влака, а Тръна я сграбчваше с дясната си ръка и я буташе във вагона.

Толкова пъти беше мислила за случилото се, че то се беше превърнало в неизменна част от ума й. Събуди се, каза си тя. Стига толкова. Но този път се върна към спомена. Влакът се стрелна напред и тя притисна лице към вълненото палто на баща си. Очите й бяха затворени, тя прехапа долната си устна и усети в устата си вкус на кръв.

Гневът й беше силен и гръмък, но друг глас й шепнеше в тъмното. И тогава разбра, че тайната ще бъде разбудена. Тръна винаги беше силен, смел и уверен. Беше я предал онази сутрин в Лондон, но беше станало и още нещо.

Влакът се беше стрелнал напред, спирката бе останала назад и тя беше вдигнала очи към баща си, и беше видяла, че плаче. Невъзможно — Тръна да прояви слабост. Но сега знаеше, че е вярно. Едничката сълза на бузата на арлекин беше рядко и ценно нещо.

„Прости ми. Това ли си мислеше той? Прости ми за това, което ти сторих.“

Отвори очи и видя, че Вики се е навела над нея и я гледа. Няколко секунди се носеше в призрачната страна между съня и будния свят. Продължаваше да вижда лицето на Тръна. Ръката й докосна одеялото. Издишай. И баща й изчезна.

— Чуваш ли ме? — попита Вики.

— Да, будна съм.

— Как си?

Мая пъхна ръка под чаршафа и напипа превръзката, която покриваше ранения й крак. Ако помръднеше, чувстваше силна болка, сякаш някой я пронизва с нож. Ако лежеше неподвижно, се чувстваше така, сякаш някой я е жигосал с нажежено желязо. Тръна я беше научил, че човек може да не забелязва болката: опитваш се да я сведеш до определена точка и изолираш тази точка от тялото си.

Огледа стаята и си спомни всичко. Намираха се в къща на брега на Кейп Код, извития полуостров, който се врязваше в Атлантическия океан. Вики, Гейбриъл и Холис я бяха докарали тук, след като прекараха няколко часа в частната клиника на някакъв лекар в Бостън. Лекарят беше член на църквата на Вики и използваше къщата за лятна вила.

— Искаш ли хапче?

— Никакви хапчета. Къде е Гейбриъл?

— Разхожда се по плажа. Не се тревожи, Холис го охранява.

— Колко време съм спала?

— Осем-девет часа.

— Намери Гейбриъл и Холис — каза Мая. — Събери всичкия багаж. Не бива да оставаме дълго на едно място.

— Не е необходимо. Тук сме в безопасност — поне още няколко дни. Никой не знае къде сме, освен доктор Луис, а той вярва в „Дългът не е платен“. Никога не би предал арлекин.

— Табулата ни търси.

— На плажа няма жив човек, защото е прекалено студено. Къщата до нас е празна през зимата. Повечето магазини в селото са затворени и не видяхме нито една наблюдателна камера.

Вики изглеждаше силна и уверена в себе си и Мая си спомни за скромното набожно момиче, което преди няколко седмици бе дошло да я посрещне на летището в Лос Анжелис. Всичко се беше променило, бе продължило напред — благодарение на странника.

— Трябва да видя Гейбриъл.

— Ще дойде след няколко минути.

— Помогни ми да стана, Вики. Не искам да лежа в леглото.

Надигна се на лакът. Болката я заля, но тя успя да овладее изражението си. Стъпи на здравия си крак, прегърна Вики през рамо и двете бавно излязоха от спалнята и тръгнаха по коридора.

С всяка бавна крачка Вики даваше на Мая нова информация. След като избягали от изследователския център на фондация „Евъргрийн“, доктор Ричардсън я спасил, докато Холис карал към Бостън. В момента Ричардсън пътувал към Канада, щял да отседне при стар приятел, който имал мандра в Нюфаундленд. Холис паркирал пикапа в едно бедняшко предградие и оставил ключовете на таблото. Сега използвали камионетка, собственост на друг член на църквата на Вики.

Мебелировката в къщата беше чиста и семпла. Плъзгащ се френски прозорец водеше към веранда и Мая накара Вики да я изведе навън. Когато легна на шезлонга, си даде сметка какво усилие са й коствали трийсетината крачки дотук. Цялата беше потна и трепереше.

Вики донесе одеяло, зави я хубаво и Мая се почувства по-добре. Къщата беше построена сред пясъчни дюни, осеяни с диви рози, тръстика и тъмнозелен пирен. Ветрецът люлееше сухата трева. Миришеше на море. Самотна чайка се рееше в небето.

От терасата към плажа водеха дървени стълби. Беше отлив и Гейбриъл стоеше на стотина метра, на ръба на вълните. Холис седеше на пясъка по средата между къщата и странника. Държеше в скута си нещо, увито в ярка плажна кърпа, и Мая реши, че вероятно е нейният автомат. Нямаше нужда от арлекин в тази спокойна усамотена къща. Вики и Холис бяха уредили всичко и без нея. От друга страна, тя трябваше да защитава Гейбриъл, а той беше рискувал живота си, за да я изнесе през тунелите.

Надвисналото небе и сиво-зелената вода се сливаха. Вълните се разбиваха с шумолене, водата се разливаше по утъпкания пясък и после се връщаше в морето. Гейбриъл беше с джинси и тъмен пуловер. Изглеждаше така, сякаш ако направи още една крачка, сивотата ще го погълне и той ще изчезне от света.

А после странникът се извърна от водата и погледна към къщата.

— Усети ни — каза Вики.

Мая се чувстваше като дете, увито в одеяло, но остана да седи кротко, докато мъжете идваха през плажа и се качваха по стълбите. Гейбриъл спря до перилата, а Холис се усмихна и се приближи.

— Как си? Мислехме, че няма да се събудиш поне още няколко дни.

— Добре съм. Трябва да се свържем с Липата.

— Вече се свързах от едно интернет кафе в Бостън. Ще изпрати пари на три различни места в Ню Ингланд.

— Само това ли каза?

— Според Липата синът на Врабеца е изчезнал. Предполагам, че Табулата е разбрала кой е…

Вики го прекъсна:

— Да направим кафе, Холис.

— Не ми се пие.

— На другите може да им се пие. — В гласа на Вики се усещаше едва доловима промяна, която напомни на Мая за лек натиск от нечия ръка. Холис явно схвана намека.

— О, да! Не е зле да пийнем по едно кафе. — Погледна Гейбриъл и влезе в къщата след Вики.

Сега бяха сами, но Гейбриъл продължаваше да мълчи. Ято морски птици се появи на хоризонта — черни петънца. Завъртяха се в небето, после започнаха да се спускат към земята.

— Доктор Луис каза, че след месец вече ще можеш да ходиш. Извадила си късмет, че куршумът не е раздробил костта.

— Не можем да останем дълго тук — отвърна Мая.

— Вики има много контакти покрай църквата си, а Холис познава доста хора от света на бойните изкуства. Мисля, че има много места, на които може да се скрием, докато си извадим фалшиви документи.

— После трябва да напуснем Щатите.

— Не съм сигурен. Хората искат да вярват, че има тропически остров или пещера в планината, където могат да се скрият, но това вече не е вярно. Независимо дали ни харесва, или не, всички сме свързани един с друг.

— Табулата ще те търси.

— Да. И брат ми ще й помага. — Гейбриъл седна до нея, изглеждаше уморен и тъжен. — Когато бяхме малки, имах чувството, че двамата с него се сражаваме с целия свят. Бих направил всичко за брат си. Имах му пълно доверие.

Мая си спомни съня от метрото — тъгата на баща си — и си позволи да усети жал към друго човешко същество. Протегна ръка и Гейбриъл я стисна здраво.

Топлата му кожа докосна студенината й — и тя се почувства преобразена. Не беше щастие. Не, щастието беше детска, мимолетна илюзия. Но болката в нея се стопи и тя усети, че те двамата създават център, нещо постоянно, едно цяло.

— Не знам дали баща ми е още жив, а пък Майкъл се обърна срещу мен — каза Гейбриъл. — Но се чувствам свързан с теб, Мая. Ти си важна за мен.

Погледна я с нарасналата сила в очите си, после пусна ръката й и бързо се изправи. Близостта им беше болезнена, все едно бяха прекрачили границата.

Сам и незащитен, Гейбриъл слезе по стълбите на плажа. Мая остана на верандата, опитваше се да овладее чувствата си. Ако искаше да защитава този странник, не можеше да си позволи да го обича. Всяко чувство щеше да я направи нерешителна и уязвима. Ако си позволеше тази слабост, можеше да го изгуби завинаги.

Помогни ми, помисли си тя. За пръв път в живота си се молеше. Моля те, помогни ми. Покажи ми какво трябва да направя.

Студен полъх докосна черната й коса и тя усети живеца в тялото си, надигащата се сила. Толкова много хора се носеха безцелно през живота си, играеха чужди роли и не виждаха истинската си съдба. Всички съмнения и колебания, които изпитваше в Лондон, бяха изчезнали. Мая знаеше коя е: арлекин. Да, щеше да е трудно, но щеше да остане с Гейбриъл.

Изправи се и погледна към океана. Ятото беше накацало по плажа и когато странникът се приближи, птиците литнаха и закрещяха пронизително — викаха се.