Драконът

104.

Не отне много време да го открият.

Много хора, живеещи в блоковете около футболното игрище, бяха чули изстрели и бяха забелязали човек, който да нахлува в близкия павилион.

Будката отдавна беше нападана многократно от крадци, дори зееше от всички страни, затова ѝ бяха сложили подсилена врата. И почти известно беше, че нощем там не се оставяше на съхранение нищо ценно. Но въпреки това нападенията продължаваха. Все още се намираха групички от младежи, които се опитваха да проникнат вътре. Но преди никой от съседите не беше чувал някой да се е опитвал да влезе вътре, като стреля по ключалката.

Затова мнозина се бяха обадили на 112, номера за спешни случаи на полицията. Само секунди по-късно централата за спешни случаи уведоми оперативното управление за акцията по търсене на Мартин Тьонесен.

Минути след това първите полицейски коли и Аварийната служба бяха на място. Районът така беше обграден, че никакви наблюдатели да нямат възможност да стигнат до мястото на стрелбата, в случай че отново започнеше да се стреля от будката. Освен това сред обитателите на блоковете наоколо се осъществи акция "От врата до врата" и хората бяха помолени да седят вътре и надалеч от прозорците, които гледаха към футболното игрище.

Един брониран автомобил от Аварийната служба се появи на чакълестия двор и паркира на около трийсет метра от павилиона. Много облечени в черно, въоръжени полицаи с каски, бронирани жилетки и щитове се скриха зад колата. Освен това двама стрелци бяха разположени да пазят задната страна.

Вътре в павилиона беше напълно тъмно и нямаше никакъв признак на движение.

Един мъж с мегафон отиде вдясно от бронираната кола на игрището. Пред него застана един човек, който пазеше и двамата с щит. Мъжът доближи мегафона до устата си.

– Мартин – проехтя гласът му. – Знаем, че си там. Много бих искал да поговорим. Включи мобилния си телефон и ще намерим някакво решение.

Телефонът звънна. Йоаким вдигна, преди да се чуе вторият телефонен сигнал.

Първоначално Йоаким дочу учестено дишане.

– Те, те... – Беше Мартин.

Йоаким вдигна ръка нагоре, за да даде знак на останалите двама да пазят тишина.

– Само спокойно – каза той. – Какво се е случило?

– Аз... аз стрелях! – Той заплака. – Той може би е мъртъв!

– Къде си, Мартин?

– Застанали са ей там. – Той захълца. – Мамка му, мамка му. Аз... – той не можа да каже повече. После зави като ранено животно.

– Мартин, чуваш ли ме?

– Дааа! – извика младежът. – Мамка му! – И после додаде по-тихо:

– Мамка му, мамка му...

– Къде си?

Изведнъж Йоаким чу на заден план някакъв мегафон:

– ...бъдеш така добър да излезеш, без да... – На преден план се чуваше още по-забързаното дишане на Мартин.

– Карай! – просъска Йоаким и посочи към предното стъкло. Ингер включи на скорост и даде газ, потегляйки извън района.

– Ще стрелям – разхълца се Мартин. – Ще ги застрелям, проклет да съм!

– Не го прави – спря го Йоаким. – Веднага идвам. Говори с мен. Сега идвам, всеки момент.

Йоаким хвърли поглед към задната седалка. Хенрик седеше и го гледаше с широко ококорени очи, полуотворена уста и с ръце, притиснати от двете си страни.

"Той чува какво казва Мартин – помисли си Йоаким. – Хенрик чува всяка думичка."

– Не прави нищо глупаво, Мартин. Аз съм на път – каза той и се обърна към Хенрик, опита се да му се усмихне успокояващо.

Ингер караше колкото можеше по-бързо, като чистачките бяха пуснати на максимална скорост.

Вече можеха да видят къде се намираше Мартин. Един хеликоптер кръжеше във въздуха със силен прожектор, насочен към хълма.