Драконът

117.

Беше късна есен. В някои сутрини вече се образуваше мъгла. Но тази събота грееше слънце, а температурата се беше покачила чак до дванайсет градуса. Сутринта хората се стекоха по Акер Брюге, за да се насладят на последните топли лъчи, преди есенният мрак и студът да ги обгърнат в Хладната си прегръдка.

Случаят беше отшумял заедно със смъртта на Дракона. Според слуховете той се беше удушил в собствения си апартамент. Министърът на развитието Кристер Холтедал трябваше да си подаде оставката само няколко дни по-късно, поради прекалено близките и лични връзки между него и Дракона. Политолозите допускаха, че Холтедал беше жертвеното агне, което министър-председателят е бил принуден да даде. Въздухът излезе от балона и медиите признаха в един странен момент на самоосъзнаване, че за пореден път са ловували на групи и са принудили едно човешко същество да извърши самоубийство, а след това са се отдръпнали тихомълком и унило назад. Истина беше, че имаше кръг от нетърпеливи дебатиращи в редакцията на "ЕнЕрКо" и "Таблоид", които обсъждаха липсата на контрол върху средствата за подпомагане от страна на Норад и министерството, но този въпрос също отшумя относително бързо. Операция "Дракон" никога не беше спомената където и да е, а и нови събития изместиха медийното внимание. Имаше времена, когато Йоаким вярваше, че операция "Дракон" е съществувала единствено в обърканото съзнание на Ингер Холмсбю. Той не я беше виждал, откакто я беше оставил в Лилехамер, но и нямаше никакво желание повече да се среща с нея.

Йоаким все още ползваше адвокатските услуги на Лисбет Дал. Но тя така и не беше стигнала до някакво решение. Анжелика упорито отказваше да позволи на Йоаким да се среща с Хенрик. Беше окончателно. Анжелика му нямаше доверие. Тя се аргументираше посредством своя адвокат, че Йоаким беше въвлякъл Хенрик в жестоки ситуации, че това можеше да се случи отново и че по тази причина на момчето ще му бъде по-добре извън компанията на баща си.

– За съжаление, не можем да направим друго, освен да използваме времето за свой съюзник – каза Лисбет. – Не му остава още много, преди да е пораснал достатъчно, за да решава сам.

Затова мъжът трябваше да се примири с това, че щеше да мине доста време, преди отново да види Хенрик. Нито пък щеше да се опита да се свърже с него. Адвокатката му го посъветва възможно най-настоятелно да не го прави – това само щеше да затвърди позицията на противниковата страна. Ето защо той не можеше да направи много повече от това – просто да чака.

В късното лято, когато търсенето на лодки беше слабо и цените бяха наполовина, Йоаким си купи една почти нова и добре оборудвана платноходка, "Жано Сън Одисей 42". Успя да смъкне цената до 1.4 милиона. Реши да заживее на лодката – мечта, която отдавна беше имал. И късметът му проработи. Нае място за лодката на "Херберн Марина" на Акер Брюге от първи октомври до петнайсети април. Взе само няколко лични принадлежности със себе си на платноходката. Останалото разпродаде на битпазар.

Засега се справяше със спестяванията си. Работата щеше да почака. Следващата година от живота си той щеше да оползотвори, за да си върне обратно живота, да се опита отново да си стъпи на краката. Пролетта и лятото щеше да посвети на плаването. Мечтата му беше да преплува Атлантическия океан през Карибите, може би заедно с Хенрик. Но това беше далеч в бъдещето.

Седеше на палубата под слънчевите лъчи и шиеше едно скъсано място от платното, когато внезапно забеляза две момчета, които се насочваха към кея. Йоаким се усмихна широко и се изправи, помаха.

Мартин се усмихна свенливо, когато го видя.

Йоаким скочи долу на кея в момента, в който момчетата наближиха платноходката. Носеше работнически гащеризон и му беше станало горещо след работата на слънце. Не беше виждал Мартин, откакто момчето се бе барикадирало в павилиона.

Мартин изглеждаше добре, все още със слънчев загар на кожата и с още по-дълга коса.

– Здрасти – поздрави Йоаким. Той сложи ръка върху рамото на Мартин и го придърпа към себе си. Двамата се прегърнаха приятелски. – Толкова е хубаво, че те виждам! – Йоаким се обърна към другото момче, което беше застанало малко по-назад. Момче на възрастта на Мартин, с бледо лице и дълга, светла коса, която падаше пред лицето му. – А това е твой приятел ли?

– Да – отвърна Мартин. – Андреас.

Йоаким и Андреас се здрависаха. Мъжът отново се обърна към Мартин.

– Как ме намери тук?

– Чрез пощенския ти адрес... и след това попитахме няколко души от околността. – Той посочи.

– Как върви при теб?

Мартин вдигна рамене.

– Добре.

– Много шумотевица?

Мартин завъртя очи и се усмихна.

– Полиция, "Закрила на детето", психолози...

Йоаким забеляза, че от долната челюст на Мартин липсваше един зъб.

– Заради онзи полицай ли е?

Той сведе поглед надолу.

– Посетих го в болницата. Той не беше чак толкова сърдит.

– Хубаво.

– Руар се изнесе.

– Доведеният ти баща?

Мартин кимна.

– А след това истинският ми баща се върна в Осло. От време на време живея и при него.

Йоаким усети присвиване.

– Много добре. Ще се качите ли на борда? Имам кола. – Йоаким гледаше ту единия, ту другия. – Гладни ли сте? Да отида ли да купя малко скариди?

Мартин поклати отрицателно глава.

– Има... нещо, което искаме да ти разкажем. – Той погледна към приятеля си и вдигна два пъти вежди.

Андреас ритна леко по външната страна на лодката.

– Аз бях този, който – той бързо погледна към Йоаким – запази видеата...

– ... и всички документи – добави Мартин.

– Да – отвърна Андреас. – Татко има скенер, затова направих копие на всичко.

Йоаким се вгледа с почуда в него. Това беше толкова далечно, струваше му се, че сякаш всичко се беше случило преди цяла вечност – в друго време, на друго място. Той усети, че нещо го пристяга.

– Да, ѝ?

– Разбираш ли – каза Андреас и хвърли към Мартин виновен поглед, – когато видях всичките пари, които Мартин беше намерил в куфарчето, заедно с всичко това...

– Пари ли? – учуди се Йоаким и зяпна Мартин.

– Да. Петнайсет хиляди евро – заяви Мартин и обърна очи към кея.

– Да – повтори Андреас, – петнайсет хиляди евро, затова аз си помислих, че те, тези видеа и другите неща може би са много ценни. Дяволски се уплаших и качих всичко на един CD -диск и изтрих всичко от хард диска.

– Да? – полюбопитства Йоаким.

– А след това стана така, че татко имаше среща с един свой приятел, който е журналист от "Бизнесът днес". И аз случайно дочух, че приятелят на татко разказва как са работили по случай, свързан с онзи Арве Магне Ферен, както и че има купища неща, които те не знаели за него и други такива...

Йоаким усети как косъмчетата по врата му се изправят.

– Да, затова си помислих, че той може да получи С -диска. Затова го сложих в един плик и купих пощенска марка. Адреса му открих в Интернет.

Йоаким поклати глава и се усмихна.

– Значи от теб те са...

– Ти нали няма да кажеш за това на никого? – каза нервно Андреас.

– Не, обещавам ти – успокои го Йоаким. – Но... защо ми разказвате това – сега? – Той погледна към Мартин.

Мартин вдигна рамене.

– Не знам, помислих си, че ти би искал да знаеш. Андреас ми го разказа преди няколко дни. Но ние всъщност дойдохме за нещо друго...

– Да? – Йоаким местеше очи от единия към другия. – Сигурни ли сте, че не искате кола?

Седяха мълчаливи и гледаха към кея, почти свенливо.

– Ами да, ние с удоволствие ще се качим на борда и ще пием кола – заяви Мартин. След това зяпна с раздразнение Андреас. – Ами кажи го ти тогава.

– Срещнах се със сина ти – каза Андреас – ... засякох го на един концерт в една дискотека в Аскер. След това дойде Мартин... Нали? Те се познават бегло. – Той погледна с отчаяние към Мартин. Имаше нещо, което той нямаше смелост да каже.

Йоаким усети как буца засяда в гърлото му.

– Да – продължи Мартин, – затова си помислихме, че...

Андреас се обърна към Йоаким.

– Всъщност можем да отидем на кино. – Той посочи с глава към града. – На "Сага". Майка му мисли, че той е с мен.

– Той не се осмели да дойде дотук – каза Мартин и погледна сериозно Йоаким. – Чака те там, на кея. Какво мислиш? Не трябва ли вие двамата да прекарате малко време заедно?