Драконът

13.

Когато сутрешното слънце най-сетне започна да пробива през тежките завеси, Далайла стана и отиде в банята, за да си вземе душ. Беше минала една безкрайно дълга и безсънна нощ. Не можеше да си представи колко време прекара, докато горещата вода течеше върху нея, като в същото време постоянно се ослушваше за звук от мобилния телефон, който бе оставила върху тоалетното шкафче. Остана там, докато не започна да ѝ става неприятно.

Когато той позвънеше, трябваше да е готова веднага да вдигне.

Хотелската стая, в която тя се намираше, ѝ изглеждаше все по-малка и по-малка с всеки изминал час. Не можеше да понесе храна и се отказа да слиза в трапезарията за закуска. Но съжали, когато мина единайсет часа и сервирането на закуската беше приключило (според информационната брошура). Едва тогава усети, че стомахът ѝ нямаше какво да смила. Всичко, което бе поела досега, беше изворна вода.

Далайла не можеше да се засеседи за дълго време, преди отново да трябва да се изправи и да направи петте крачки, които бяха необходими, за да стигне човек от прозореца до вратата, отново и отново, обиколка след обиколка, докато минутите бавно се изнизваха.

Той трябваше всеки момент да се свърже с нея, мислеше си тя. Бидерман трябва да звънне всеки момент – или да дойде. Но телефонът, който стоеше на нощното шкафче, не издаваше нито звук, както и мобилният ѝ.

Отиде до масата, провери дали мобилният беше включен, за Бог знае кой път, и след това го остави обратно на мястото му.

Часът минаваше дванайсет, а все още нямаше новини от Бидерман.

Неприятни мисли започнаха да валят. Сякаш отдавна се бе опитвала да им попречи да я обземат, но когато тя веднъж се пречупи, те не спираха. Може би адвокат Бидерман беше измамник. Може би Йостайн Конти, с когото за последната година тя бе установила толкова близка връзка, но сега се бе преместил в Марбела, не познаваше Бидерман достатъчно добре. Може би Йостайн просто мислеше, че го познава. Измамниците бяха експерти в печеленето на доверие.

Петнайсет хиляди долара бе оставила в пощенския плик за Бидерман. Беше глупаво от нейна страна. Трябваше вместо това да го попита колко иска. Може би петнайсет хиляди евро бяха прекалено много? Но какво знаеше тя всъщност? Единствените адвокати, от които бе виждала фактура, работеха в английска фирма, от която Ферен се бе възползвал, и беше главозамайващо скъпо.

Но сега беше прекалено късно. А и петнайсетте хиляди евро не бяха най-лошото. То беше, че тя му бе дала всичко, което беше събирала, всяко малко късче информация. Всичко – и нямаше други копия. Защо ѝ беше да пази копия на нещо подобно?

Седна в края на леглото и отпусна глава в ръцете си.

Как можеше да е толкова глупава, безразсъдна, такава идиотка. Ами ако на Бидерман не можеше да се разчита? Не беше ли седял да ѝ се присмива, когато беше тук?

Взе визитната му картичка от масата и за пореден път започна да я изучава – визитна картичка със златен надпис и изключителна визия, точно такава, каквато един измамник би си направил. Но това беше единственият довод, с който разполагаше, както и че Йостайн Конти настояваше, че Бидерман е честен и талантлив адвокат, на когото тя можеше да разчита на сто процента. Той се кълнеше.

Визитната картичка на Бидерман съдържаше име, адрес на кантората, имейл адрес и три телефонни номера – в офиса, факс и мобилен телефон. Тя я остави обратно на масата и отново хвърли поглед към ръчния си часовник.

Беше твърде рано да му звъни. Трябваше да почака, да бъде търпелива.

Далайла взе бързо решение – облече си яке, обу обувки, пъхна мобилния в джоба си и взе асансьора за надолу.

Когато стигна до рецепцията, спря и се загледа изненадано. Сякаш имаше някакъв карнавал, в който всички носеха едни и същи аксесоари и дрехи. Костюмите бяха поразително еднакви, мъже и момчета в тъмни костюми и жени в разноцветни национални носии. А мнозина носеха в ръка норвежкия флаг.

Внимателно се провря между хората, които се редяха, за да влязат в хотелския ресторант, и стигна до главния вход. Същият карнавал цареше и навън. Навсякъде можеха да се видят накичени хора, а норвежкият флаг бе издигнат на всички стълбове.

Трябваше да се усмихне. По някакъв начин трябваше част от радостта на тези празнично облечени хора да се предаде и на нея. Отиде по-нататък през кръговото движение пред хотела към пътя. Много момиченца бяха облечени в едни и същи разноцветни костюмчета, в каквито бяха и големите жени. В далечината можеше да се чуе звук в такт от барабани и духови инструменти.

Изведнъж тя спря. Вторачи се. Още по-нагоре, покрай тротоара вървеше едно семейство – татко, майка и две деца. Празнично облечени като всички останали в бяло и червено. Вървяха ръка за ръка. Всички бяха с черна кожа – като нея. Дишането ѝ стана по-тежко, пред очите ѝ се замая. Тя се обърна и с бързи стъпки тръгна към хотела, без да поглежда назад през стълпотворението от хора при рецепцията и обратно към асансьорите.

Две минути по-късно се заключи в стая 722. Хвърли се на леглото и покри лицето си с ръце. Раменете ѝ трепереха.

Мисълта, която внезапно я осени там, отвън, я накара да се паникьоса. Нямаше представа кое беше африканското семейство, което бе видяла на тротоара, но като нищо можеше да бъде Абдул ал-Фарук, мъжът, който бе малтретирал, насилвал и отнел живота на нейното семейство. Той обикаляше тук, в Осло, заедно с всички останали празнично облечени хора, като свободен човек.

Можеше да се натъкне на него когато и където и да е.