Драконът

20.

Мартин обичаше да кара велосипед по мръкнало. Беше наистина приятно. Сякаш тогава никога не се уморяваше, а колелото като че ли вървеше много по-бързо. Най-хубаво беше по чакъл и разкаляни пътища. Да вижда как черните дървета и храсти преминават покрай него, напразно опитвайки се да го сграбчат с костеливите си клони. Веднъж, точно след като снегът се беше стопил, бе претърпял инцидент, от който сега още имаше следи по рамката на колелото. Беше получил охлузвания и ожулвания по цялото си ляво бедро и по горната част на ръката, две порязвания по слепоочието, насинено око и бе изгубил зъб от долната челюст. За това с липсващия зъб все още не се беше осмелил да разкаже у дома. Зъбът все още го нямаше.

Само още няколко минути, докато стигне.

Андреас, най-добрият му приятел, не знаеше, че той все още се занимаваше с това колело всяка вечер. Предния път преди два месеца, когато бе паднал и се бе ударил толкова лошо, Андреас бе казал, че Мартин е сополанко, който кара колело сам нощем. Андреас очевидно имаше предвид, че когато човек стане на петнайсет, не би трябвало да се занимава повече с такива неща. Мартин не го послуша. Но въпреки това забеляза, че напоследък бе станал малко по-внимателен, когато изкарваше велосипеда си навън. Виждаше пред себе си Андреас в момента, в който отметнеше дългата си светла коса от лицето, и подигравателната усмивка, когато Мартин беше казал или направил нещо глупаво. Ако знаеше, че Мартин бе започнал да краде коректора и бронзанта от тоалетната чантичка на майка си, за да прикрива пъпките по бузите и челото си, той със сигурност щеше да се вкара в ада. Но Андреас все още не го беше забелязал. Беше приел, че от една година Мартин използваше гел, за да накара косата си да стърчи. Единственото, което Андреас искаше, беше да се занимава с дедукция. И в общи линии двамата се занимаваха основно с това.

Дърветата и храстите започнаха да избледняват, стана по-светло, а шумът от автомобилите наоколо стана по-отчетлив. Той се приведе напред и стъпи тежко на земята. Хладният вятър накара очите му да сълзят и прокараха ледени тръпки по слепоочията му. Сега виждаше пътя, светлините от двете страни и автомобилите, които профучаваха в двете посоки. Изправи гърба си, стъпи по-здраво на земята и се обърна. Продължи да кара бавно и търсеше с поглед.

Трябваше да е съвсем наблизо, мислеше си той. Автомобилният път сега беше точно пред него.

Изведнъж го видя. Част от чернобялата лента висеше на един храст на пътя, лентата, която полицията използва за отцепване на райони. Спря, слезе от колелото и го остави встрани от велоалеята.

По дяволите, колко вълнуващо. В тъмнината. Човек е изгорял до смърт.

Внимателно се приближи. Наистина му се искаше Андреас да беше с него. Тогава биха могли да се позабавляват и пошегуват. Отиде и взе в ръка червено-бялата лента. Найлонова, гладка по пръстите. Заради уличните лампи покрай пътя наоколо беше доста светло. Продължи по-нататък във високата трева, докато си проправяше път през храсти и клони.

И тогава го откри – мястото, където автомобилът и човекът бяха изгорели.

Руар, доведеният му баща му го бе разказал, когато днес си беше прибрал от работа:

– Колегата Трюлс отишъл там точно след като се е случило – беше казал той – проклетият "Ягуар" със сгъваем покрив се е блъснал фронтално в камион и се е носил сигурно сто метра, преди да се забие право в едно дърво и да изгори. Проклятие, изгорял е. А човекът още е бил вътре! Хората явно са спирали и са снимали с телефоните и фотоапаратите си. По дяволите!

Тогава Мартин бе попитал дали автомобилът е изгорял до основи.

Приближи се до изгорялото място, което бе забелязал между дърветата и храстите. Втурна се и уплашено се огледа наоколо, когато един камион изрева покрай него. Мартин извади мобилния си от джоба на черния провиснал анцуг "Чемпиън", включи вграденото фенерче и закрачи наоколо. Всичко беше заличено. Това, което той можеше да види, бяха обгорели остатъци от трева и храсти. Стволът на голямото дърво, което се намираше там, имаше огромна вдлъбнатина, големи следи от изгоряло и обгорени клони много метри нагоре.

Усети, че започва да замръзва. Зъбите му тракаха. Езикът, както обикновено, се движеше в пролуката, където липсваше зъб, докато той стоеше там, трепереше и умираше от студ. Трябваше да си облече пуловера с качулката под шушляковото яке, но той изглеждаше толкова странно, бе казал Андреас. Затова отдолу беше само по потник.

Огледа се още веднъж, светейки си с телефона, за да провери дали имаше още нещо. Раменете му затрепериха неволно. Беше отвратително да си помисли, че тук е имало обгорял труп. Освети нозете си и видя, че новите му обувки "Конвърс" са изцапани. Понечи да се върне назад към велосипеда си. Може би някой го наблюдаваше иззад дърветата. Затича се, докато си светеше с телефона пред себе си.

Когато почти бе стигнал до колелото, забеляза, че нещо блещука. Спря се и насочи светлината натам. И там отново видя просветване до някакъв храсталак. Нещо сребристо. Тръгна по посока към проблясванията. Осемдесет метра по-напред спря и приклекна, вдигна някакви тежки клони и светна под храста.

Беше някакво куфарче. Взе го. Беше метално. Много красиво, сигурно безбожно скъпо. Опита се да отвори закопчалката, но беше заключена. Вдигна го и го разтресе. Имаше много неща, които се изтърколиха вътре.

Мартин погледна под храста, за да провери дали имаше още нещо. Нямаше. Бързо се огледа и тичешком се върна при колелото. Там смъкна черното шушляково яке от себе си и уви в него куфара.

После се метна на колелото и пое колкото се може по-бързо към къщи с опакования куфар под едната си ръка и със сълзи на очите. Вече не му беше студено.