Драконът

26.

Йоаким чуваше звънтене в ушите си, но продължи да лежи със затворени очи и се надяваше скоро то да спре. Имаше толкова много нови и необикновени звуци в този апартамент. Форсирането на автомобилни двигатели, тракането на твърди подметки по още по-твърдия паркет на горния етаж, тичане по стъпалата, от време на време той можеше дори да долови писъци на чайки, ако прозорецът беше открехнат. Но поне притежаваше контрола над себе си. Вече никой не решаваше кога той да става, да се храни, да почиства, да излиза, да учи, да бъде заключен.

Обърна се на другата страна и зави ухото си със завивката.

Но звънтенето не спираше.

Изправи се в седнало положение, огледа се, хвърли поглед към ръчния си часовник. Девет и пет. И тогава се сети – мобилният телефон, неспирният, ритмичен рингтон, с който той все още не беше свикнал. Намери го на пода до леглото, опита се да прочисти гласа си, но беше пресипнал, подобно на приглушено, оплакващо се прорязване, когато изрече:

– Ало?

Беше бракоразводната адвокатка.

– Имам добра новина. Имаш позволение да го виждаш, сина си.

Йоаким усети ужилване в коремната област. Очакването – това, че той се страхуваше толкова, колкото се и радваше. Хенрик.

– О – възкликна той, – кога?

– Съвсем скоро ще се реши, но ние ще сграбчим шанса веднага щом го получим. След три часа, в дванайсет часа. Наред ли е всичко при теб?

Ние беше всичко, за което Йоаким можеше да мисли, откъде го измъкна това ние?

– Да, да. В дванайсет? – Той отново погледна часовника. Девет и десет. Покашля се, пробва да прочисти гласа си. – Откъде? Откъде да го взема?

– Пред училището. Днес той свършва рано. И трябва да го върнеш обратно у дома в три часа. Ще го оставиш недалеч от къщата му. Това е договорката. Тя... предпочита да не те вижда.

Анжелика бе дала ясен знак. Бе получил позволение да се среща със сина си.

– Как си? – чу я да казва. – Добре ли си?

– Да, разбира се. – Той отметна завивката и стана. Отново се покашля. – Просто ми дойде изневиделица.

– Тъкмо получих обаждане от нейния адвокат. Ще можеш ли?

– Естествено, че ще мога – потвърди Йоаким и запристъпва към кухнята. Внезапно усети силна болка, която се появи зад слепоочията му. Стомахът му изкъркори.

– Благодаря – промърмори той и приключи разговора.

Йоаким отиде до кухнята и изпи две чаши вода от чешмата. Ръцете му трепереха.

Не беше разказал на Ингер Холмсбю нищо съществено по време на вечерята. Предимно тя беше тази, която говореше. Той забеляза, че беше раздразнена, когато се разделяха. Напълно невъзможно беше тя да е очаквала от него да ѝ се изповяда като разкаял се грешник пред католически свещеник. Но беше възможно тя да бъде използвана. По-късно.

След вечеря бе поел към апартамента на Мортен в Майорстюа[13]. Бяха прекарали твърде малко часове на обичайното му място наблизо, в една кафява кръчма. Първо няколко бутилки вино, след това бяха завършили с неизвестен брой чаши коняк и черно като катран кафе, което миришеше на кисело. Йоаким не стигна до леглото преди три часа. Бе извървял пеша целия път до вкъщи с надеждата да остави зад себе си най-лошото. Но нямаше усещането, че е било успешно. Главата го болеше, а стомахът му беше разбъркан. Не беше свикнал на това.

Йоаким замръзваше и се обгърна с ръце, поглеждайки през прозореца. Беше само по боксерки.

Виждат ли ме сега?

Пусна душа в банята. После бързо го спря, когато усети, че съдържанието на стомаха му е на път да излезе навън. Повърна, застанал на колене пред тоалетната чиния, и продължи да повръща многократно, докато вече не остана само слуз. Когато позивите за повръщане най-сетне престанаха, той допълзя до ваната и пусна душа, остави горещата вода да се стича по тялото му, докато седеше приведен напред с глава между коленете и ръце около краката си.

Емоционална реакция, мислеше си той. Това се случва. С изключение на няколко идиотски преживявания на възраст 13-14, никога не му беше ставало лошо от алкохол.

Аз съм изключително уплашен, развълнуван и изнервен само при мисълта че отново ще зърна Хенрик. И не на последно място се страхувам да остана сам с него. Какво ще му кажа, за какво ще си говорим?

Хенрик – мили Боже, какво ли си мисли той за мен?

Само след няколко часа щеше да се случи. Оставаше толкова малко време, за да се приготви.

С пръсти отброи кога за последно се бяха видели. Стигна до девет седмици. Но тогава бяха само няколко кратки минути в залата за посещение в Кроксрюд – под наблюдението на брата на Анжелика.

По повече от един начин той можеше да я разбере, да осъзнае как нещата изглеждаха от нейна гледна точка. Разбира се, че можеше да го направи. Много можеше да се каже за него, но той не беше напълно лишен от инстинкт за самосъхранение, въпреки че Анжелика най-разгорещено би оспорила това. С пътуванията и часовете работа, които положи, докато работеше за "Ханза файненшъл партнърс", тогава едва оставаше достатъчно време в денонощието за семейството му. Най-важният му приоритет беше работата, първо работата и чак след това семейството, ако не се получаваше конфликт с приоритет едно и две – във всеки случай така майка му в отчаянието си по време на развода го бе описала. Три години след като Хенрик се бе появил на бял свят, той се развеждаше – поради единствената причина, заради която един мъж се разделяше със съпругата си. Беше срещнал друга жена. Разводът беше съкрушителен, но преодолим, нещо, което не можеше да се каже за станалото по-късно.

Връзката със Синди, новата му приятелка, трая точно тринайсет месеца. През целия този период той, ако сам трябваше да го каже, беше ужасен от съвместното им съжителство – през един уикенд и всяка сряда вечер. Приоритет номер едно и две по правило изникваха, като или той беше прекалено уморен, или и двете.

Не му се искаше да знае колко пъти бе отменял нещо. Но за съжаление на него и адвокатката му, Анжелика си бе водила строго прецизен отчет. След това той се премести в Хартум и връзката му с Хенрик премина на още по-заден план. А отношенията му с Анжелика удариха дъното, когато три години по-късно той бе арестуван по обвинението в корупция. И след това получи присъдата. Именно тогава тя прекрати всякакъв контакт с него и не искаше той да се вижда с Хенрик повече.

Йоаким стана, насапуниса се и си изми косата. Почувства се малко по-добре, когато се подсуши, но не понасяше мисълта да погълне някаква стабилна храна.

В десет часа излезе и се настани в автомобила под наем. Пое по магистрала Е18 в южна посока. Искаше да е тръгнал навреме и да е напълно сигурен, че ще е стигнал на място преди дванайсет часа. Транспортно произшествие или ремонт на пътя нямаше да успеят да му попречат да стигне навреме.

Докато караше, се опитваше да измисли с какво да се занимават през тези три часа. Какво обичаше да прави едно момче на единайсет години? Колкото повече си мислеше за "Макдоналдс", въртележки, увеселителни паркове и музей на техниката, толкова по-ясно му ставаше, че това щеше да е грешка. Първо трябваше деликатно и внимателно да се опитат да се опознаят и да разговарят заедно. Трябваше да се постарае да се вслушва в желанията на единайсетгодишното момче – какво иска то да правят двамата през тези три часа.

Йоаким усети, че има киселини в устата. Преглътна много пъти, за да се опита да премахне вкуса на гадене в устата.

За щастие, трафикът се движеше безпроблемно в предобедните часове и той стигна до училище "Хегедал" в Аскер[14] малко след единайсет Направи завой и пое назад към един магазин, покрай който бе минал по пътя. Оттам купи две торби хлебчета, литър и половина "Кока-кола" за Хенрик и една бира "Фарис" за себе си. Освен това взе и няколко вестника.

Йоаким паркира автомобила така, че да има изглед към входа на училището, и заразгръща вестниците.

В "Афтенпостен" прочете за автомобилна катастрофа, която се беше случила преди четири дни. Снимката на мъж, който бе загинал в запалила се кола, привлече вниманието му. Йоаким трябваше да разтегли устата си в усмивка, когато го видя – ухилено конте в светъл костюм, със светла коса, вероятно боядисана, и със западняшки червен шал около врата, наместо вратовръзка. Кени Бидерман трябва да бе преминал с колата си със смъкнат покрив в отсрещното платно, заради трактор, който се е движел точно пред него. Автомобилът му се е сблъскал челно в идващия насреща му камион. Бидерман оставил съпруга и две големи деца. "Бедничкият нещастник" – помисли си Йоаким.

В дванайсет без петнайсет остави вестниците, взе няколко хапки от хлебчетата и пийна малко от шишето с минерална вода. Безпокойството му се завърна с пълна сила.

Когато училищният звънец проехтя, излезе от колата. Седеше облегнат напред на нея, докато се взираше към входа на училището. Веднага след това първите деца се втурнаха навън. Нивото на шума осезателно нарасна. Орди от деца се застичаха покрай колата, без да го забележат.

Мъжът извади мобилния си телефон от вътрешния джоб, когато го чу да звъни и го доближи до ухото си, докато продължаваше да гледа навън. Беше Лисбет, адвокатката.

– На мястото ли си? – попита тя.

– Да – отговори той с раздразнение. – Какво има?

– Той няма да дойде – чу я той да казва. – Днес Хенрик се е прибрал по-рано от училище. Главоболие, обясни адвокатът на Анжелика.

Йоаким седеше като замръзнал.

– Какво?

– Той няма да дойде. Ще опитаме отново, когато оздравее. Трябва да се въоръжим с още търпение, Йоаким.

Йоаким се наведе напред, застана на колене, докато се държеше здраво за дръжката на вратата на колата. След това те се надигнаха – няколкото парченца хляб и водата, която бе изпил. Бурно повърна.

Децата с огромните чанти на гърбовете спряха и зяпнаха ококорени мъжа, който бе приклекнал и повръщаше до автомобила.

– Йоаким? – дочу той притеснения металически женски глас, идващ от телефона, който все още държеше в ръка. – Йоаким, там ли си?