Драконът

61.

Почакаха, докато светлините, идващи от всички прозорци на апартамента, угаснаха. Продължиха да чакат, докато светлините и по другите етажи не бяха загасени – една по една – докато накрая само два прозореца бяха слабо осветени и обитателите на блока си бяха легнали. Едва тогава отвориха вратите на автомобила и повървяха приблизително стотина метра от паркинга до жилищния блок.

Движението оформяше нещо, подобно на гладкото тяло на животно. Спряха, когато стигнаха до входната врата и погледнаха отблизо към прозорците на блоковете наоколо. Навсякъде изглеждаше тихо и спокойно.

Ян Халворшен беше името на момчето. То живееше само с майка си. Двамата бяха направили кратко проучване по-рано през деня.

Апартаментът се намираше на първия етаж. Това трябваше да направи операцията по-лесна, но не беше сигурно. Почти винаги изникваха неочаквани неща. Бяха донесли шперцове и оборудване, за да могат да се справят с възможно най-много врати.

Когато бяха напълно сигурни, че никой не ги наблюдаваше, нито от района наоколо, нито от някой прозорец наблизо, тръгнаха по тревата и се забързаха към задната страна на блока. Прозорците от тази страна бяха обърнати право към шумната улица.

Забелязаха прозорците на двете спални. В апартамента имаше голяма и малка спалня. Решиха, че момчето използва по-малката. Освен това имаше малка тераса, към която се излизаше през дневната стая. Планираха да влязат от там.

По време на разузнаването си те откриха, че стълбите, които бяха етажна собственост, се намираха зад купчината, покриваща контейнерите за боклук само на няколкостотин метра по-нататък. Бяха взели една от най-малките стълби; които се намираха там, и я бяха сложили съвсем наблизо, без на някого да му направи особено впечатление за това.

Бързо опряха стълбата към терасата на апартамента и запълзяха нагоре. Проникнаха на малката, тясна тераса без никакви проблеми. Единственото, което имаше там, бяха две каси празни шишета, сложени една върху друга, и един навит килим.

Нямаше стикери от някаква охранителна фирма – нито по вратата на терасата, нито по прозорците.

Единият мъж взе шперц от колана с инструменти, който носеше, и започна да отключва ключалката. Другият пазеше.

Само няколко секунди по-късно ключалката вече беше поддала.

Втурнаха се вътре, затвориха вратата колкото беше възможно по-бързо и безшумно и се заслушаха.

Шумът от движението навън може да беше събудил спящите в секундите, в които вратата беше отворена. Но единственото, което можеше да се чуе, беше тиктакането на един стар стенен часовник.

Дневната беше достатъчно добре озарена от светлината навън. Навсякъде по пода имаше възглавници.

Отидоха до един малък коридор. Там вляво се намираха двете спални. Вратите бяха затворени. Вратата на едната спалня беше обсипана със стикери, а на един плакат пишеше: "Почукай!" с големи ръкописни букви.

Първият от тях застана до онова, което трябваше да представлява вратата към спалнята на момчето, натисна дръжката и отвори вратата с едно-единствено плавно движение.

Двамата бързо влязоха. Пердета бяха спуснати на прозореца, но бяха достатъчно тънки, за да може светлината отвън да прониква.

От единичното легло се чуваше тежко дишане. До леглото имаше бюро с плосък екран върху него. Под бюрото имаше компютър.

Единият мъж отиде до леглото и се наведе. Видя лицето на едно пълно момче, което лежеше по гръб и спеше с полуотворена уста. Тънката завивка го покриваше чак до брадичката. Той бързо притисна здраво ръката си към устата и носа му. Другият дойде, седна върху момчето, стисна го за ръцете и го държеше плътно.

Голямото тяло под тях внезапно и яростно се задърпа.

Ян погледна с изпълнени с паника очи двете лица над него. Захватът около носа му се освободи, така че той можеше отново да диша. Пое си въздух с дробовете на пресекулки.

– Ще мълчиш! – просъска единият от тях.

С един тласък мъжът, който го беше яхнал, се отдръпна.

Онзи, който все още притискаше устата му с едната си ръка, държеше ловджийски нож в другата. Върхът му опря връхчето на носа.

Ян лежеше неподвижно, ужасен. Той се опитваше да фокусира очите си, но картината с мъжа, който стоеше приведен над него, изглеждаше почти без контури. Чернокожи ли бяха? Имигранти?

Внезапно усети топлина, която нямаше как да се сбърка и която се простираше над и около слабините. Не успя да се сдържи, просто протече. Ян отново затвори плътно очи. Искаше му се само да се събуди. Повече не желаеше да е в този кошмар.

Някой до него тършуваше. Ян се опитваше да види какво става. Един човек беше коленичил. Правеше нещо с компютъра.

Ян подскочи, когато усети пристъп на болка по долната част на брадичката.

– Млъквай! – просъска онзи, който му затискаше устата, и след това си махна ръката.

Мъжът, който почти бе допрял лицето си до неговото, беше чернокож. Един чернокож стоеше в стаята. Дишането му се учести. Вдишваше и издишваше на бързи пресекулки. Лицето на мъжа ставаше все по-ясно.

Другият, който бърникаше по компютъра му, стана и тръгна. Държеше в ръцете си хард диска.

– Млъквай! – просъска отново мъжът.

Ян не издаваше звук. За първи път в живота си се беше напикал от страх. Двама имигранти бяха нахлули тук, в апартамента им. Той определено щеше да мълчи. Ян отново потърка силно очи в последен опит да се събуди от кошмара. Сълзи се стичаха по слепоочията му.

Вратата се затвори след мъжа, който излезе.

– Защо си качил видеото в YouTube? Откъде го взе? – прошепна той бавно. Лицето му беше само на десет сантиметра от това на момчето. То отново усети болка в брадичката си.

Ян замига с очи, за да прогони сълзите, докато мозъкът работеше трескаво. Той разтърси глава неразбиращо.

– Имаш пет секунди да ми отговориш. Видеото в YouTube. Говори! – съскаше мъжът.

– Видео? – Гласът му беше писклив. Не можеше да шепти.

– Четири, три, две...

Очите на Ян се разшириха, устата му се отвори. Той усети ръка върху устата си.

– Няма да пищиш, мамка ти – прошепна той оживено. След това махна ръката си от устата му.

– Не знам! – задъха се Ян. – Нямам представа за какво говорите.

Усети как върхът на ножа се забива през кожата и усети топлата кръв, която започна да се стича надолу по гърлото му. Ян заплака, тихо се примоли за живота си.

– Било е качено видео в YouTube от твоя компютър – заяви мъжът. – Майка ти ли го е направила?

– Не, не. – Той трескаво поклати глава.

– Откъде го взе?

Ян хълцаше, клатейки глава.

– Откъде го имаш? – прошепна той, като наблягаше на всяка дума.

Миризма на чесън за малко не удуши Ян. Освен това той започна да усеща мириса на своята собствена урина.

Очевидно и негърът ги долавяше. Той душеше из въздуха и гледаше обезумяло към Ян.

– Да не си се напикал, свиня такава – просъска той.

Дишането на Ян стана още по-учестено. Той беше на косъм от хипервентилация[30].

Мъжът махна ножа.

Цялото тяло на Ян трепереше. Тресеше се.

– Откъде имаш видеото? – прошепна отново мъжът. Този път по-сдържано.

Ян преглътна, не смееше да се помръдне.

– За какво говорите? – попита той. – Никога не съм качвал каквото и да било в YouTube. Никога! – Той усети как буца засяда в гърлото му, сълзите му напираха. – Нямам никакво видео. Истина е – отвърна той с хриптене. – Не съм бил аз. Нищо не съм напра‘ил. – Той тихичко хлипаше.

Мъжът допря ножа почти до очната му ябълка.

Ян стискаше здраво чаршафа със свити юмруци.

– Ако лъжеш, ще се върна – прошепна непознатият. – Първо ще се захвана с теб, а после и с майка ти.

Ян кимна почти незабележимо. Той не смееше да си движи главата. Окото му можеше да срещне острието на ножа. След това мъжът се изправи и изчезна.