Драконът

70.

Малко повече от един час по-късно автобусът беше стигнал Гардермуен. Те слязоха и отидоха в залата за заминаващи. Йоаким поведе към кафенето до гишето за чекиране и намери свободна маса.

– Какво ще искаш? – попита Йоаким, когато Хенрик свали раницата си и седна на един от столовете. – Нещо за пиене, нещо за ядене?

– Ще летим ли? – попита Хенрик.

Йоаким поклати глава.

– Не искаш ли?

Хенрик кимна. Неспокойният израз на лицето му се беше върнал.

– Не, няма да летим. Какво ти се прави? Едно безалкохолно?

– Да, благодаря, една "Фанта" – поръча си Хенрик.

Йоаким отиде и донесе чаша "Фанта" и едно черно кафе и чаша вода за себе си. Седна на масата точно срещу Хенрик. Йоаким продължително се взираше в стената от стъкло срещу пътя. Вътре прииждаха равномерни потоци от пътници, идващи от автобусите, такситата и личните автомобили отпред.

– Няма ли да разгледаме самолетите?

– Напротив – отвърна Йоаким, – веднага. – Приведе се към Хенрик. – Можеш ли да почакаш малко тук? Има само едно нещо, което трябва да уредя.

Хенрик внимателно отпи глътка от чашата и кимна. Огледа се. Около тях кипеше трескава дейност. Пътници идваха и си отиваха в безкраен поток.

Йоаким стана.

– Веднага се връщам – каза той и отиде към гишето за билети на самолетни компании малко по-нататък. При гишето на "Норуиджън"[36] той си взе номерче и се нареди на опашката.

Погледна към Хенрик, който седеше там почти неподвижно.

Няколко минути по-късно дойде и неговият ред. Една жена зад плота му се усмихна.

– Два еднопосочни билета до Трондхайм – заръча Йоаким. – За мен и сина ми, който е на 11 години. Кога е първият полет?

– В 19:30 часа. – Тя го погледна въпросително.

– Добре. Два билета, да са колкото е възможно по-евтини. – Той се усмихна.

– Билети на ниска цена струват... общо 1210 крони – пресметна тя.

– Благодаря, ще ги взема.

Веднага след това се запъти обратно към масата, където Хенрик седеше и чакаше. Билетите бяха платени с кредитна карта.

"Колко жалко, че няма да се използват" – помисли си той, когато отново се върна на мястото си.

Хенрик видимо беше преместил чашата с безалкохолно. Йоаким се наведе и отвори ципа на чантата си. Поразрови малко, докато не намери онова, което търсеше, но въпреки това задържа ръцете си вътре.

– Имам малка изненада.

Хенрик погледна под масата.

– Да?

Йоаким извади две бейзболни шапки. Държеше по една във всяка ръка.

– Коя искаш?

Както можеше да се очаква, Хенрик избра тази с логото на "Харли Дейвидсън". Баща му я подаде, Хенрик веднага я нагласи и си я сложи на главата. Баща му си сложи другата

– Във войнишки стил и цветове.

Йоаким отпи глътка от поизстиналата чаша с кафе.

– Е, ще поразгледаме ли малко? – попита той.

– Ами добре.

Йоаким преметна чантата на рамото си и отидоха към залата. Пред всички гишета за чекиране имаше бавно пълзящи опашки от хора, които теглеха след себе си куфарите.

Хенрик вървеше плътно зад него и се оглеждаше с ококорени очи наоколо.

– Може би не си бил тук преди, а? – попита Йоаким.

– Напротив – изненада го Хенрик.

– И накъде си пътувал?

– На юг, с мама.

– Тогава може би сте били тук рано сутринта, така ли?

– Не си спомням – отвърна Хенрик.

Бавно минаха през въртящите се врати, през които се бяха озовали вътре. Точно отпред на тротоара видяха хора, зажаднели за цигари и седящи около пепелници, огромни като варели. Вървяха по тротоара. Йоаким внимаваше да държи лицето си обърнато към сградата. С шапките на главите си и двамата бяха малко по-трудно разпознаваеми. Повървяха доста, докато не видяха самолетите, които кацаха и излитаха. Постояха там известно време един до друг и гледаха.

Йоаким клекна пред Хенрик.

– Хайде да се връщаме обратно – предложи той. – Ще се качим на експресния влак на летището.

Лицето му за първи път просветна.

– Да, така ще направим – каза той.

– Трябва да уредя нещо. – Йоаким остави чантата си на земята, отвори ципа, разтърси се и извади един бял наново залепен пощенски плик. – Само трябва първо да изпратя това.

– Ами добре.

– Да вървим – рече той.

Качиха се на ескалатора за надолу и излязоха през вратите на улицата пред залата за пристигащи.

Йоаким свали от себе си чантата и я остави на тротоара.

– Почакай тук. Ще го изпратя по онова такси там.

Йоаким се затича към стоянката за таксита и отвори вратата откъм страната за пътници на първото такси от колоната.

– Здравейте – поздрави той шофьора, – можете ли да предадете това писмо до адрес в Осло?

Шофьорът го изгледа сърдито – беше пълен и с дебели пръсти, които нетърпеливо барабаняха върху волана.

– Аз, разбира се, ще ви платя колкото е необходимо – увери го Йоаким, – но то не бива да бъде доставено преди десет часа тази вечер. Можете ли да го уредите?

Таксиметровият шофьор протегна ръка, за да вземе писмото.

– Къде трябва да бъде доставено?

– На плика си пише.

Веднага след това се върна при Хенрик.

– А сега да се качваме на влака – заяви той. – А после ще хапнем.