Драконът

8.

Адвокат Кени Бидерман всяка година очакваше с нетърпение този момент. Гъделичкаше го. Знаеше, че е хлапашко, може би направо детинско, но някога той бе програмиран по този начин.

Затова, когато извади белия си, двуместен, класически "Ягуар" от гаража тази сутрин, констатира, за свое успокоение, че това беше денят; слънцето грееше, а температурата стигна 15 градуса. Затова той отново влезе, донесе ръкавици за шофиране и едно малко по-дебело яке, смъкна покрива на автомобила, настрои отоплението на максимум и потегли окуражен в посока към офиса. Този феномен, повтарящ се всяка година, му донесе почти същото усещане, както когато преди близо трийсет години – пази Боже – бе получил парите и разрешение от баща си да се настани зад волана на неговия "Мерцедес", сам, за първи път. Тогава, както и сега, той потегли спокойно, контролирано, внимателно, със скорост под ограничението, така че удоволствието да продължи по-дълго. Усети как вятърът преминава през светлата му гъста коса.

Далайла Таха му звънна скоро след като си бе свалил якето и бе седнал зад бюрото в един от новоремонтираните офиси на адвокатска фирма "Бидерман & Дал", точно до площад "Грев Веделс" в центъра на Осло. Изглеждаше колеблива, но говореше добре английски, може би дори малко по-добре от самия него, и се уговориха да се срещнат в четири часа същия следобед в хотела, в който живееше, стая 722.

И така, малко преди четири часа той паркира пред хотел "Рика Хелсфюр", за да се срещне с новия си клиент за първи път. В течение на деня температурата се беше покачила с още няколко градуса и стигаше 17. Но въпреки че покривът на колата все още беше свален и времето беше топло и пролетно, не беше останало и грам от доброто чувство, което той имаше същата сутрин. Не беше напълно сигурен дали така беше спокоен. Още откакто приятелят му адвокат в Марбела Йостайн Конти се бе свързал с него преди няколко дни, той усещаше, че тази задача малко се отклонява от онова, с което всъщност искаше да се заеме. Но Йостайн Канти му бе помагал с много доходоносни клиенти в миналото и той не можеше просто да каже "здравей" и "не". Сега най-малко имаше нужда да се среща с нея. Причините за това некомфортно чувство бяха много. Първо: тази клиентка беше африканка. Не че той имаше нещо против африканците, просто такъв човек имаше изходна точка, културен и социален произход, които му бяха напълно чужди. Никога преди това не бе имал за клиент африканец, нито пък особено силно желание да има такъв. Щеше ли да успее да говори и да разбира такава жена, въпреки че тя говореше практически английски? Освен това най-вероятно, както Йостайн бе казал, тя можеше да бъде в някаква опасност. Това го тревожеше най-много, трябваше да го признае. Не беше разпитвал Йостайн за подробности, а може би трябваше. Всичко, което Йостайн бе казал, беше, че тази африканка от Судан притежаваше деликатна информация, за справянето с която се нуждаеше от съвет и помощ. Йостайн нямаше какво повече да каже, като се изключи, че се беше запознал с нея през онези месеци от миналата година, когато бе имал поръчение в столицата на Судан, Хартум. Бидерман не можеше да разбере Йостайн по друг начин, освен че вероятно са имали интимна връзка, без Йостайн да го казва директно.

Бидерман си пожелаваше най-вече клиенти без възможни торпеда или заплашени от убийци, както и с приемливи случаи и потенциал за плащане. Хора, които се нуждаят от квалифициран защитник от полицията и прокуратурата като контрагент. Африканците, които вероятно бягаха от хора от своята родна страна, го караха да настръхва. Това се отнасяше в голяма степен до Судан, тази раздирана от войни и насилие страна. Беше влязъл в Интернет точно преди да потегли от офиса, беше хвърлил око на някаква информация, публикувана за Судан, и доби малка представа за зверските събития, които бяха извършени за последните десет години.

Бидерман откри свободно място на паркинга за гости в кръговото движение точно пред входа и се погрижи да няма аксесоари на колата, които могат да бъдат откраднати. Защото нямаше никакви планове да слага сенника. След четиридесет и пет минути той трябваше да бъде готов. След това щеше да потегли към еднофамилната си къща в Грефсен, където жена му и двойка техни съседи го очакваха. Сутринта, в която сенникът бе свален от ягуара, беше денят, когато първата за годината вечеря с барбекю щеше да се консумира навън, на отопляемата тераса. Такава беше традицията. А той, естествено, щеше да отиде с колата и да паркира в двора със смъкнат покрив, докато неговата съпруга и гостите го чакаха.

Хелсфюр не беше точно област, която той често посещаваше, меко казано, но за свое успокоение отчете, че хотел "Рика Хелсфюр" изглеждаше сравнително обновен и модерен със стъкло около цялата рецепция. Шумът от движението по магистралата, което бучеше отвън, и няколкото малко атрактивни сгради около хотела обаче веднага разсеяха това впечатление. Но не беше зле за хотел две звезди, помисли си той.

Бидерман взе със себе си сребристото си дипломатическо куфарче, заключи вратите на автомобила и с бързи стъпки закрачи към рецепцията. По път към асансьорите той кимна с усмивка на чернокожия рецепционист зад гишето и взе асансьора до седмия етаж. Откри врата номер 722, поседя замислено и се вгледа в своите черни, полирани обувки за няколко секунди, бързо кимна на себе си и леко почука на вратата три пъти. Направи крачка назад и застана така, че да бъде лесно да го видят през шпионката на вратата.

Веднага след това вратата се отвори. Черно и много сериозно женско лице го погледна през процепа на вратата. Възраст – неопределена – спокойно можеше да бъде между двайсет и трийсет и пет. Косата ѝ беше дълга, гъста и пусната свободно по раменете.

– Господин Бидерман? – попита тя.

Бидерман кимна и се усмихна.

– Аз съм. – Той хвърли бърз поглед наляво и надясно, за да се увери, че никой не ги наблюдава. – Мога ли да вляза?

– Разбира се. – Тя отвори вратата и го пусна вътре. Влязоха в стаята. Тя спря и протегна ръка: -Далайла.

Бидерман пое мъничката ръка, която беше студена и кокалеста на допир, в своята.

– Бидерман – отвърна той. – Кени Бидерман. Приятно ми е да се запознаем.

– Моля. – Тя направи движение с ръка към единия стол, който седеше до прозореца, а самата тя седна в другия. Между тях имаше малка, кръгла масичка. Освен столовете и масичката, стаята беше обзаведена и с двойно легло, нощно шкафче, телевизор в единия ъгъл и шкаф.

Бидерман остави дипломатическата чанта до себе си и си пое въздух през носа. Миришеше на сладникав, непознат парфюм. Освен това беше топло, твърде топло за неговия вкус.

– Може ли? – попита той и без да дочака отговор, отиде в коридора до външната врата и я закачи на закачалката.

Разгледа жената, когато се дръпна назад към стола. Беше слаба, но с прекалено тесни бедра за неговия вкус. Гърдите ѝ бяха скрити зад море от ресни по дълбоката ѝ червена блуза, така че предварително бе трудно да се определи размерът им и да се придобие някаква представа. Сериозното, почти уплашено лице също не правеше особено добро впечатление. Но и носът, и устните бяха тънки. Това го изненада. От снимките, които бе виждал, изглеждаше сякаш всички суданци имаха дебели носове и устни.

Внимателната и според него, приятелска усмивка, която се появи, когато той отново седна на стола, промени лицето ѝ. Почти като на магия лицето смени вида си и усмивката ѝ я направи привлекателна, може би дори красива.

– Оценявам факта, че сте искали да се срещнете с мен – заяви тя.

– Разбира се – отговори Бидерман. Той се настани по-удобно на стола и преметна единия си крак върху другия. – Току-що сте пристигнала в Осло?

Тя бързо кимна.

– Сега е важно да действаме бавно, така че да успея да ви следвам – уведоми я той и тайно ѝ намигна с едно око.

За момент тя отклони поглед. Когато очите им се срещнаха отново, тя отново се бе превърнала в онази сериозна жена, която той срещна на процепа на вратата преди няколко минути.

– Дойдох в страната ви, за да разкажа една история за голяма несправедливост, която бе извършена, история, която съм сигурна, че норвежките власти ще бъдат заинтересувани да научат. Изпитвам огромно уважение към норвежкото правителство и помощта, която оказаха на моята страна.

"Това изглежда отрепетирано" – помисли си Бидерман и постави ръцете си сгънати върху коляното. Изглежда сякаш тя дълго е тренирала точно такова представяне. Не че това непременно означаваше нещо друго, освен че желаеше да представи въпроса си колкото се можеше по-ефективно, но въпреки това то породи скептицизма му. Онова, което бе започнала да му разказва, можеше, от всичко, което той знаеше, да бъде просто една голяма лъжа.

Бидерман кимна окуражително, за да я накара да продължи.

– И имам доказателства за всичко, което имам да разкажа, да знаете.

Тя прочисти гласа си.

– Чували ли сте за Арве Магне Ферен?

Бидерман направи гримаса.

– Да, чувал съм за него. Да. – Той се замисли за момент. – За последно по повод акция за набиране на средства, не може да е било преди много седмици. Акция за набиране на средства за бегълците в Дарфюр, така беше, където много от големите артисти се включиха. Беше организиран концерт в центъра на Осло. Ферен живее в Судан, нали?

Тя кимна.

– Работя за него от дълги години.

– Така ли?

– Да. Бях негова секретарка, личен асистент – тя погледна надолу – ...както искате го наречете.

– Аха. – Бидерман вдигна светлите си вежди.

– Той е помогнал на судански военнопрестъпници, като им е осигурявал убежище във вашата страна.

– Мхм.

Тя го погледна объркано.

– Не разбирате ли?

– Напротив, напротив. Как е успял?

– Това е дълга история. С колко свободно време разполагате?

Бидерман хвърли поглед към ръчния си часовник.

– Още половин час, след което, за съжаление, трябва да продължавам по-нататък. Но си помислих, че сега можем да

проведем кратка среща, а по-късно да се срещнем в моя офис след... – той бързо се усмихна два дни. Утре е националният празник на Норвегия. Няма да мога да се измъкна в този ден.

– След два дни?

Той огледа хотелската стая.

– Ако това е проблем за вас, за съжаление, не бих могъл да...

– Не, не – прекъсна го тя и поклати глава. – Няма проблем.

– Добре. Нека оползотворим времето. Този... Ферен значи е помогнал на някои от вашите сънародници, като им е дал убежище в Норвегия. Така ли да го разбирам? – Той ѝ показа дланите си. – Направено ли е с фалшива националност, това ли е, в което е проблемът? Фалшиви истории за произход и фалшиви документи за самоличност?

– Да – кимна тя.

Бидерман се облегна назад в стола.

– Е, това е проблем, който имаме тук, в Норвегия, и досега във всички западни страни. За съжаление, всекидневно пристигат хора, които се опитват да пребивават в Норвегия с фалшива народност. Почти деветдесет процента от тези, които идват, са без документи за самоличност.

Тя поклати глава.

– Не това е проблемът...

– Не е ли? Да не би тогава да е станало законно? – Той се усмихна.

– Не. Но някои от най-големите военнопрестъпници на Судан се разхождат необезпокоявано по улиците на Осло. Трябвало е да бъдат дадени под съд и наказани, а не освободени от отговорност за извършеното от тях.

– Звучи разумно. И вие притежавате доказателства, че тези... суданци, които се намират в Осло, наистина са военнопрестъпници?

Тя сведе поглед надолу.

– Вероятно – отговори тя по-меко. – Но и Ферен, неговата дейност... – За момент тя гледаше в пода. – Предлагам ви да прегледаме събраното от мен, когато се срещнем във вашия офис и имаме повече време. Това ми идва в повече. – Гласът ѝ се пречупи. За своя изненада той видя как една сълза падна върху външната страна на ръката ѝ, която тя държеше в скута си.

– ОК – рече Бидерман изненадано, галантно извади бялата си носна кърпичка от джоба на костюма си и ѝ я подаде. – Ето. Нека се поуспокоим. По-добре е да направим точно както вие казахте – да се заемем с това, когато имаме повече време. Когато се срещнем отново, ви обещавам, че ще разполагаме с цялото време, което ни е необходимо.

Тя взе носната кърпичка и внимателно изтри около очите си.

– Благодаря – промърмори тя едва доловимо;

– Разбирам, че това е трудно за вас – продължи Бидерман. – Намирате се в чужда страна, а и според моя приятел адвокат Йостайн Конти ви е страх. – Той се наведе към нея.

– Имате ли основания за това? Има ли някой, който знае, че вие сте тук?

Тя поклати отрицателно глава.

– Не, никой не знае, че съм тук. И няма никой, който да знае какво съм събрала като доказателствен материал.

– Добре. Тогава сте в безопасност тук, в хотела до по-нататък. Ако желаете, мога да дойда за малко утре вечер, за да проверя дали сте добре. Искате ли?

– Да, благодаря, много бих се радвала.

Това не беше точно отговорът, който Бидерман искаше да чуе, но помисли дали нямаше да му се отвори възможност за кратко посещение преди Традиционното празненство. Освен това в същото време, след относително тежка алкохолна майска почерпка в Гранд той едва ли щеше да бъде в състояние да шофира, така че вероятно щеше да се наложи да вземе такси – а возенето с такси на 17-и май струваше едно малко състояние. За кратък момент той се замисли дали да не я попита за заплащането, но не звучеше като добра идея. Реши да почака, докато тя се почувства по-добре.

– Тогава ще видя какво мога да направя – каза Бидерман.

– Във всеки случай можем да се чуем по телефона, нали? – усмихна се той. – Нека да си разменим телефонните номера.

Тя не отговори, но стана и отиде до леглото. Изпод дюшека извади голям кафяв плик за писма. Бидерман не успя да се сдържи да не се усмихне. Всичко това му напомняше за отрязък от криминален сериал, който бе гледал преди известно време. Дали не беше "Семейство Сопрано"?

Далайла остана права с плика, притиснат към гърдите ѝ.

– Вземете това с вас – помоли тя. – Този плик съдържа всичко. – Тя преглътна. – Човек би убил, за да получи онова, което е вътре в плика. Разбирате ли какво ви казвам, Бидерман?

Бидерман за миг я погледна изненадано.

– Естествено. – Той стана. – Дори ще мина през офиса и ще го сложа в сейфа, който е защитен както от пожар, така и от крадци. Не се тревожете.

Но това, което тя каза, и изразът на лицето ѝ го обезпокоиха.

Тя му подаде плика и носната кърпичка.

Бидерман пъхна носната си кърпичка в джоба на панталона и после претегли плика между дланите си. Вътре имаше дебело тесте с документи, както и малко твърди чипове от някакъв вид, който не успя да познае. Леко опипа с пръсти всички малки издутини в плика.

– Карти памет – обясни тя. – Съдържат както филми, така и аудиозаписи и снимки.

– Добре. Хубаво. – Той отвори дипломатическото си куфарче и постави плика за писма вътре. След това го затвори грижливо и отново я увери, че е заключен, опитвайки се да отвори капака обратно. – Не се безпокойте, свикнали сме да пазим важни документи. Има ли нещо друго, което бихте искали да ми разкажете, преди да си тръгна? Клиентите ме очакват – излъга той.

– Заплащането ви – отвърна тя. – В плика има аванс.

– Чудесно – отвърна Бидерман и се усмихна облекчен. Той изпита непосредствена нужда да отвори дипломатическото си куфарче и да провери колко пари имаше, но не го направи. Сумата, която се намираше вътре, се оказа от решаващо значение за това колко ентусиазиран щеше да отиде той на работа, беше сигурен поне в това. Но валутата можеше да представлява проблем. Ами ако там бяха норвежки крони или пък судански едно-или-друго, което не можеше да се обмени и беше без никаква стойност?

– Телефонният номер – рече тя.

– Да, вярно. – Той извади портфейла си от джоба и извади оттам визитна картичка.

Далайла Таха бързо записа номера на новия си мобилен телефон, който беше купила точно преди да напусне Хартум. Старият седеше изключен в куфара, вероятно пълен със съобщения. Тя записа своя номер в един тефтер, който лежеше на кръглата масичка, скъса листа и му го подаде.

Бидерман протегна ръката си.

– Утре ще намина – напомни той. – В най-лошия случай, ще ви звънна.